"Ужасът, който нямаше да свърши още двадесет и осем години - ако изобщо някога свършеше, - започна, доколкото ми е известно, с едно корабче от вестникарска хартия, плаващо в придошлата от пороя канавка.

Корабчето подскачаше, люшкаше се, пак се изправяше, храбро се гмуркаше в коварни водовъртежи и продължаваше пътя си по Уичъм Стрийт към светофара на кръстовището с Джаксън Стрийт. В този есенен следобед на 1957 година разноцветните лампи на светофара бяха помръкнали и от четирите страни, също както бяха помръкнали всички къщи наоколо. Вече цяла седмица валеше като из ведро, а преди два дни налетяха и ветровете. Повечето квартали на Дери бяха останали без ток и техниците още не бяха успели да възстановят електроснабдяването.

Подир корабчето радостно тичаше малко момченце с жълт дъждобран и червени галоши. Дъждът още не бе спрял, но най-сетне отслабваше. Капките барабаняха по жълтата качулка на дъждобрана като по тенекиен покрив... уютен, почти приспивен звук. Момченцето с дъждобрана се казваше Джордж Денброу. Беше на шест години. Брат му Уилям, известен на повечето хлапета от прогимназията в Дери (а дори и на учителите, макар че никога не биха го нарекли така) под прозвището Бил Пелтека, си беше у дома и се мъчеше да доизкашля последните останки от грипа, който го мъчеше вече цяла седмица. В онази есен на 1957, осем месеца преди последния сблъсък, Бил Пелтека бе десетгодишен.

Именно Бил бе направил корабчето, подир което тичаше Джордж. Изработи го седнал в леглото, подпрял гръб на купчина възглавници, докато майка им свиреше На Елизе на пианото във всекидневната, а дъждът неуморно чукаше по прозорците на спалнята.

По-надолу, недалеч от кръстовището и помръкналия светофар, Уичъм Стрийт беше преградена с варели и четири оранжеви дъсчени бариери. На всяка от бариерите беше изписано: Общинско Благоустройство - Дери. Отвъд тях пороят се разливаше извън канавките, задръстени с клони, камъни и купища лепкави есенни листа. Отначало водата бе впила пръсти в уличното покритие, сетне бе взела алчно да го отмъква шепа подир шепа - това стана на третия ден от началото на дъждовете. На четвъртия ден кипналите струи мъкнеха през пресечката на Уичъм и Джаксън Стрийт цели парчета асфалт като миниатюрни салове. По това време мнозина граждани на Дери вече почваха нервно да се шегуват, че май ще трябва да последват примера на стареца Ной. Работниците от общинското благоустройство успяха да запазят Джаксън Стрийт проходима, но по Уичъм Стрийт движението бе невъзможно от бариерите чак до центъра на градчето.

Ала според всеобщото мнение най-лошото бе отминало. Потокът Кендъскиг бе спрял да приижда тъкмо преди да прелее извън Пущинака, само на сантиметри под бетонните ръбове на канала, който усмиряваше буйството му на минаване през градчето. В този момент група мъже - между тях бе и Дзак Денброу, бащата на Джордж и Бил - прибираха чувалите с пясък, натрупани само преди ден край канала с паническа бързина. Вчера бе изглеждало, че опустошителното бедствие е неизбежно. И бог е свидетел, че нямаше да е за пръв път - наводнението през 1931 година беше истинска катастрофа, нанесла щети за милиони долари и погубила над двадесет души. Много време бе изминало оттогава, но все още имаше достатъчно очевидци и разказите им вдъхваха страх на всички останали. Един от загиналите бе открит чак в Бъкспорт, на четиридесет километра от Дери. Рибите бяха изяли очите, три пръста, пениса и почти цялото ляво ходило на нещастника. Обезобразените му ръце стискаха волан от форд.

Но сега нивото на водата спадаше, а в близките години нагоре по течението щеше да привърши строежът на новия язовир край Бангор и страхът от наводнения щеше да си отиде веднъж завинаги. Поне така казваше Дзак Денброу, който работеше в Бангорската хидроелектрическа компания. Колкото до останалите... е, те изобщо не се интересуваха от бъдещите наводнения. Важното бе да се справят някак със сегашното бедствие, да пуснат тока и да забравят за преживяното. Както щеше да открие след време Бил Денброу. Гражданите на Дери бяха превърнали в истинско изкуство умението да забравят всякакви трагедии.

Малко след бариерите Джордж спря до ръба на дълбок овраг, изровен от пороя в асфалтовото платно на Уичъм Стрийт. Оврагът пресичаше улицата по диагонал и свършваше при десния тротоар, около дванайсет метра по-надолу към центъра. Капризното течение тласна книжното корабче по миниатюрните бързеи сред разбития асфалт и Джордж се разсмя - звукът на самотна детска радост литна звънко из навъсения дъждовен следобед. Напорът на водите бе издълбал успоредно на оврага втори, по-плитък канал и корабчето пое по него към отсрещния тротоар на Уичъм Стрийт. Течението го носеше толкова бързо, че Джордж трябваше да препусне с все сила, за да не изостане. Калната вода летеше на всички страни под енергичните удари на галошите му. Закопчалките им весело звънтяха, докато Джордж Денброу тичаше към необичайната си смърт. А чувството, което го изпълваше в този миг, бе светла и простичка обич към брат му Бил... обич и мъничко тъга, че Бил не може да дойде, да види играта и да се включи в нея. Естествено Джордж щеше да се помъчи да опише всичко, когато се прибере у дома, но знаеше, че няма да превърне разказа в картина, както би сторил Бил, ако беше на негово място. Бил отлично се справяше с четенето и писането, но дори и шестгодишният Джордж разбираше, че не това е причината за неизменните му шестици и за похвалите на учителите след всяко съчинение. Разказването беше само част от таланта му. Бил умееше да вижда.

Корабчето се стрелна косо през улицата - то бе просто парче хартия, откъсната от местното вестниче "Дери нюз", ала в този миг Джордж си го представяше като десантен кораб от военните филми, които понякога ходеха да гледат в събота сутрин. Военен филм с Джон Уейн в ролята на безстрашен боец срещу японците. Разплисквайки с нос водата, корабчето стремглаво летеше напред й ето че достигна дясната канавка на Уичъм Стрийт. Тук над асфалта избиваше нов приток откъм големия ров, течението се завихряше в същински въртоп и за момент изглеждаше, че корабчето ще бъде залято и прекатурено. Бордът се килна застрашително, сетне Джордж радостно изкрещя, като видя как лодката отново се изправя, завива и продължава устремния си бяг към кръстовището. Момчето се втурна да я догони. Над главата му октомврийският вятър с мрачно упорство разтърсваше клоните на дърветата, вече напълно лишени от пъстрата си есенна премяна след преминаването на бурята, която тази година се бе оказала по-жестока и безмилостна от убиец."
Из книгата

Стивън Кинг, известен като "Краля на ужаса" е американски писател, който твори в жанровете ужаси, трилър, фантастика и мистика. Книгите му са издадени в тираж над 350 милиона екземпляра, което превръща автора в един от най-четените и продаваните писатели на XX век. Кинг е автор на 50 романа, като 7 от тях са под псевдонима Ричард Бакман, както и на 5 научнопопулярни книги. Голяма част от неговите произведения са екранизирани, като филмите "Изкуплението Шоушенк" и "Зеленият път" са номинирани за Оскар в категорията "Най-добър филм". Световно признатият майстор на съспенса е носител на множество награди, сред които и "Националния медал на изкуствата за 2014 година".

Стивън Едуин Кинг е роден през 1947 г. в Портланд, Мейн в семейството на Доналд и Рут Пилсбъри Кинг. Когато Стивън е на 2 години баща му напуска семейството и за неговото възпитание, както и за това на по-големия му брат Дейвид се грижи единствено майката. Първите си истории талантливото момче започва да пише на 7-годишна възраст, след което ги продава на своите съученици. Когато е 13-годишен Стивън намира кашон със стари книги на баща си (предимно хорър и научна фантастика), което силно повлиява на младия писател. След като завършва местното училище Кинг се записва в "Университета" в Мейн, където изучава английска филология. Там той започва да пише в училищното списание, като има собствена колона, наречена "Боклукчийската кола на Кинг", като историите, поместени в нея, са вдъхновени от различните почасови работи, които Стивън си намира, за да се издържа. През 1966 година Кинг публикува първия си разказ "Аз бях тинейджър, обирджия на гробове", който вероятно е замислен в периода, когато Кинг е работил като гробар. След това той започва да пише разкази за мъжки списания, като голяма част от тях са събрани в сборника "Нощна смяна". През есента на 1971 година Кинг започва работа като преподавател по английски език в Хемпдън, Мейн. През същата година се жени за своята колежка Табита Спърс. За съжаление недоимъкът си казва думата и Кинг е принуден да гледа първото си дете в каравана, в малкия провинциален град.

През 70^-те и 80^-те години Кинг започва работа върху няколко романа, сред които е историята за момиче, надарено със свръхестествени способности - "Кери", но тъй като не може да избере подходящ завършек, го изхвърля на боклука. Неговата съпруга за щастие намира ръкописа и настоява Стивън да го завърши. Романът е публикуван през 1974 година от издателство "Doubleday", като за него Кинг получава аванс в размер на 2500 долара. След това издателството продава авторските права на "Кери" за 400 000 долара на "NAL", като половината от сумата е за Стивън. Това от своя страна му позволява да прекъсне да преподава и да се отдаде изцяло на писане. Впоследствие романът е успешно екранизиран. Докато живее в Боулдър, Колорадо той написва завладяваща книга за шизофреничния баща Джак Торънс - "Сияние", като през 2013 година излиза неговото продължение озаглавено "Доктор Сън". Тогава се ражда и идеята за серията от истории за призрачния стрелец Роланд, озаглавена "Тъмната кула". Кинг споделя, че седемтомната поредица е вдъхновена от "Властелинът на Пръстените" на Дж. Р. Р. Толкин, но главното място, където се развива действието по-скоро прилича на град от Дивия Запад, отколкото на Средната земя. Други писатели, послужили за пример и муза на Кинг, както и персонални любимци са Рей Бредбъри, Едгар Алан По и Питър Строб, на който единствен позволява да му бъде съавтор в романът "Талисманът" и неговото продължение "Черният дом". Други известни произведения на Стивън Кинг са "Възкресяване", "Търси се. Който си го намери, за него е", "Бягащият човек".

Въпреки космическият успех на романите му, които го превръщат в един от най-богатите писатели в историята на литературата, Стивън Кинг заедно със семейството си и до днес живее в Мейн - този особен град с особени хора и неизчерпаем източник на идеи за автора. "Краля" на ужаса и трилъра е понесъл немалко критика, относно необичайните си идеи, но едновременно с това те здраво захващат читателя в чудовищните си лапи и не го пускат до края, който почти никога не е "щастлив". Смята се, че именно животът в малкото, провинциално градче Мейн и суровите нрави на хората са повлияли изключително много върху сюжета на голяма част от романите му. Всичко останало, разбира се, е плод на въображението му, което трябва да признаем е невероятно и феноменално. Някои от произведенията му са се превърнали в "класика в жанра" и то не за друго, а защото случките и персонажите са взети от реалния живот. С книгите си ексцентричният автор отваря малка вратичка към мрачното подсъзнание на читателя и докато се усети, той е попил всяка дума от страниците. Най-страшното, обаче, идва нощем - тогава ни полазват студените тръпки и бавно навлизаме в Царството на трилъра и всичко оживява от магическата писалка на "Краля". А кой е той и на какво е способен вече ни е много добре известно...