Крали Марко е последен княз на балканските славяни преди Османското нашествие, чието царство съществува в самия край на времето на самовилите и змейовете. Той е и последен герой от класически тип.
Но какъв е по народност Крали Марко? Сърбин? Македонец? Българин? Той е естествено продължение и несъзнателно въплъщение на балканския си народ и културно-религиозната му традиция, проекция на колективното му словесно съзнание, символ и духовна еманация на цялото южнославянско общество.
Има изглежда хора, които са родени за народни герои, независимо от историческата си съдба, независимо от фактите. Писаната история, която винаги се пише от победителите, и която всеки народ пише различно, е формална и национално-субективна, а в песните/митовете е истината за душата на народа, който ги е създал и пял. Те са израз на психологическата ирационална истина, колективната истина.
Пишейки за Марко и неговото време, ако останем верни единствено на историческите факти, ние ще представим един скелет без живот, без душа. Но ако останем верни само на митовете, на песните и преданията, ще представим един безтелесен дух. За да нарисуваме цялостния портрет на Марко (а и на народите, които са го създали като техен герой), ние трябва някак си да съчетаем факти с митове, да примирим историческите истини с народните песни. А това е толкова лесно, колкото да примирим и съчетаем безсмъртната човешка душа със смъртното тяло. Това значи от фактите и сънищата да създадем жив човек. Защото не живеем ли всички ние, живите хора, в два паралелни свята: света на фактите и света на сънищата?
В този смисъл векът на Марко е жив и до днес. Както и всички останали човешки векове. Всички спомени, дори и забравените, остават завинаги някъде в нас.