"Понеделник
– О, коте, радвам се да ти чуя гласчето – рече майката на момичето по телефона. – Тялото ми пак ме предава. Имам чувството, че целият ми живот е просто една дълга поредица предателства от страна на тялото.
– Не е ли така с живота на всички ни? – попита момичето, Пип.
Тя беше започнала да се обажда на майка си по средата на обедната почивка във "Възобновяеми решения". Това ѝ помагаше да превъзмогне усещането, че не е подходяща за тази работа, че е принудена да работи нещо, за което никой не би могъл да бъде подходящ, че самата тя всъщност не е подходяща за никаква работа; освен това след двайсетина минути с чиста съвест можеше да заяви, че почивката ѝ е свършила и трябва да затваря.
– Левият ми клепач постоянно провисва – обясни майка ѝ. – Все едно някаква тежест го дърпа надолу, като оловца на въдица, сещаш се, нали?
– И сега ли?
– От време на време. Чудя се дали не е неврит на лицевия нерв.
– Каквото и да представлява невритът на лицевия нерв, сигурна съм, че не е това.
– Откъде си толкова сигурна, след като дори не знаеш какво е, коте?
– Ами... Защото нямаше и базедова болест. Хипертиреоза.
Меланома.
Не можеше да се каже, че на Пип ѝ е особено приятно да се подиграва на майка си. Само че техните отношения бяха опетнени от "морален риск", един полезен термин, който беше научила в часовете по икономика в колежа. В икономиката на майка си тя беше структуроопределяща банка, която няма как да бъде оставена да фалира, незаменим служител, който не може да бъде уволнен заради лошото си поведение. Някои от приятелите ѝ в Оукланд също имаха смахнати родители, ала все пак успяваха да си говорят с тях всеки ден, без да се стигне до налудничави изблици, тъй като дори и най-смахнатите родители притежаваха и други ресурси, които не се изчерпваха с единствения им наследник. А за майка ѝ Пип беше всичко.
– Така или иначе, днес май няма да отида на работа – рече майка ѝ. – И без това само Стремлението ми я прави поносима, а няма как да му се посветя, когато невидими рибарски оловца придърпват клепача ми надолу. – Ох, мамо, не можеш пак да си вземеш болничен. Още сме юни месец. Ами ако наистина се разболееш от грип или пък хванеш нещо друго?
– А дотогава всички ще се питат какво прави на касата тази бабичка, дето половината ѝ лице е провиснало чак до рамото. Да знаеш колко ти завиждам за твоята кабинка! За нейната невидимост.
– Хайде да не идеализираме кабинките – отвърна Пип. – Това е най-ужасното на телата. Че са видими, отвратително видими."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 9.00 / 1 глас 
