Зимата на нашето недоволство

Джон Стайнбек Времетраене: 1:24 мин. Поредица Стич и самураят Хирото Уада Времетраене: 1:13 мин. Херман Хесе Времетраене: 1:37 мин. Лиз Бурбо Времетраене: 1:12 мин. Харесвам те просто така! Неле Времетраене: 0:50 мин. Какъв е бил дядо, преди да стане дядо? Мод дьо Бел Времетраене: 0:56 мин. Панорамна книжка: Винсент ван Гог Сузи Ходж Времетраене: 0:55 мин. Христо Бонев. Осмото тепе. Биография Дончо Дончев Времетраене: 0:57 мин. Св. Борис Велики Георги Тодоров Времетраене: 1:06 мин. Иван Гранитски Времетраене: 1:05 мин. Привързаност там и тогава, тук и сега Ваня Матанова Времетраене: 1:13 мин.

Зимата на нашето недоволство (1961) е последният роман на Джон Стайнбек и е смятан от критиката за голямото му завръщане в първите редици на световната проза след Гроздовете на гнева. Стегнатият, изпълнен с много вътрешна сила и напрежение, разказ е съсредоточен около Итън Алън Холи - издънка на стар род от аристократична Нова Англия, носител на висши морални стойности и дълбоко насадена честност, който сега е продавач в бакалията, която преди е притежавал. Натискът, който животът и обстоятелствата упражняват върху него, стига до своя апогей в тази зима на недоволството, когато жена му го упреква, че не съумява да набави на семейството си онова, което им се полага по право. И когато Итън съзира пролука в мрака, той е изправен пред дилемата дали да запази своите морални устои, или да предаде всичко, в което е вярвал. И макар изходът от положението, в което е изпаднал, да е ясно предвидим, Стайнбек успява да държи читателя в невероятно силно напрежение и да го прави болезнено съпричастен към всички терзания на героите.

Книгата е част от поредицата Модерна класика на издателство Колибри.

"Мери Холи се поразбуди от ясното златисто априлско утро, извърна се и видя, че съпругът ѝ я наблюдава, направил жабешка уста с помощта на двете си кутрета.
– Голям смешник си - рече му. – Итън, ти си гениален комик.
– О, госпожице Мишчице, ще се омъжиш ли за мен?
– Наспа ли се, смешко?
– Годината е в деня, а денят е в утрото.
– Наспал си се май. Нали помниш, че днес е Разпети петък?
– Гнусните римляни се строяват отсега за Голгота - отвърна той безизразно.
– Не светотатствай. Маруло ще ти разреши ли да затвориш магазина в единайсет?
– Скъпо цветенце, Маруло е католик италианец. Може и изобщо да не се весне. Ще затворя на обяд, докато свърши екзекуцията.
– Говориш като пилигрим. Не е хубаво така.
– Глупости, калинчице. Това ми е по майчина линия. Пиратски приказки. Пък и чиста екзекуция си е било, не си ли съгласна?
– Ама те не са били пирати. Сам ти разправяше, че били китобойци и че имали писмено не знам какво си от Континенталния конгрес.
– Корабите, по които гърмели, ги смятали за пирати. А и самите римски пехотинци са го възприемали като екзекуция.
– Ядосах те. Пò ми харесваш, когато се правиш на палячо.
– Аз съм си палячо. Всички го знаят.
– Вечно ме объркваш. Имаш пълно право да се гордееш и с двата си рода. Едните - първозаселници, другите - капитани китоловци.
– А те?
– Какво те?
– Щяха ли славните ми предци да се гордеят, ако научеха, че от тях се е пръкнал един проклет продавач в проклет макаронаджийски магазин в града, който навремето са притежавали?
– Но ти не си продавач. По-скоро си управител - водиш счетоводството, разправяш се с банката и поръчваш стоката.
– О, да. А покрай това мета, изхвърлям боклука и се кланям на Маруло. Добре че не съм котарак, иначе и мишки щях да му ловя.
– Хайде да си правим смешки - обгърна го тя с ръце. – И недей на Разпети петък да ругаеш. Страшно те обичам.
– Окей - каза той след миг. – Всички така разправят. Но не си мисли, че това ти дава право да се въргаляш гола-голеничка с женен мъж.
– Исках да ти кажа за децата.
– Да не са ги опандизили?
– Пак започна с клоунадата. Май най-добре ще е те сами да ти го кажат.
– Слушай, защо не вземеш...
– Марджи Йънг-Хънт и днес ще ми гледа.
– Ти да не си кино, та да те гледа? И коя е тая Марджи Йънг-Хънт? Каква е, та всички момци...
– Ако имах намерение да те ревнувам... Нали си чувал, че когато един мъж се прави, че не забелязва някоя хубава девойка...
– А, за тази Марджи ли става дума? Та каква девойка е тя? Вече два пъти се е омъжвала.
– Вторият се спомина.
– Къде ми е закуската? Ти наистина ли вярваш на тия глупости?
– Е, Марджи все пак позна за брат ми по картите. "Много близък човек", рече.
– Някой мой много близък човек ще бъде изритан по задника, ако не си го размърда моментално…
– Отивам, отивам. Яйца ли?
– Що не? А защо Разпети петък е празник? Кое му е празничното?
– Хайде пак - каза тя. – Стига си се втелявал.
Кафето бе готово, а яйцата чакаха в купичка с препечени филийки до нея Итън Алън Холи да се промуши и да седне на малката масичка до прозореца.
– Много ми е добре - рече. – Та кое му е празничното на Разпети петък, казваш?
– Пролет е - отвърна тя, застанала до печката.
– Пролетен петък ли?
– Сезонът на сенната хрема. Децата да не би да са станали?
– На кукуво лято. Мързеливи копеленца. Хайде да ги вдигнем и да им хвърлим един як бой.
– Ужасно говориш, когато се правиш на палячо. Ще си идваш ли между дванайсет и три?
– Ъ-ъ.
– Защо?
– Мацки. Вкарвам си ги тайно. Може и на Марджи да ѝ излезе късметът.
– Виж какво, Итън, забранявам ти да говориш така.

Марджи ни е добра приятелка. И ризата от гърба си е готова да ти даде.
– Стига, бе. Че откъде има тя тая риза?
– Пак започна като пилигрим.
– Бас държа на каквото си искаш, че сме рода. И у нея сигурно тече пиратска кръв.
– Престани да се будалкаш. Направила съм ти списък. - Пъхна го във вътрешния му джоб. – Може и множко да ти се стори, но не забравяй, че през Великден има четири неработни дни... И не забравяй двете дузини яйца. Закъсняваш.
– Знам. Току-виж съм ощетил оборота на Маруло с четвърт долар. Защо са ти две дузини?
– Ще ги боядисвам. Алън и Мери-Елън специално ме помолиха. Хайде, тръгвай.
– Окей, цветенце... Но не е ли по-добре да се кача първо и да хвърля един пердах на Алън и Мери-Елън.
– Знаеш, че точно ти най-много ги глезиш, Ит.
– Сбогом, тържествен кораб - рече ѝ, затръшна след себе си мрежестата врата и излезе в зелено-златното утро.
Извърна се да огледа красивия стар дом - дома на баща му и дядо му от боядисани в бяло талпи с ветрилообразен прозорец над предната врата, корнизи в стил Робърт Адам и наблюдателница на покрива. Приютен бе в зеленееща градина сред буйно напъпили стогодишни люляци с клони, дебели колкото човешка китка. Брястовете по "Елм Стрийт" бяха сплели върхари, а новопоникналите им листа жълтееха. Слънцето току-що бе надникнало иззад банката и се отразяваше в сребристата газова кула, подгонвайки от старото пристанище към града миризмата на водорасли и сол."
Из книгата

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg