"Клер Кели бързаше нагоре по стълбите, доколкото това бе възможно с две пълни пазарски торби, към апартамента си на четвъртия етаж в Хелс Кичън, Ню Йорк. Носеше къса черна памучна рокля и модерни сандали на висок ток с връзки, кръстосани чак до колената, които си бе купила на търговско изложение в Италия предишната година. Беше необичайно горещ септемврийски вторник, първият след Деня на труда, и беше неин ред да пазарува за трите жени, с които делеше квартирата. Дали времето беше топло или студено, изкачването до четвъртия етаж си беше изпитание. Живееше в този апартамент вече девета година, от втори курс в школата по моден дизайн "Парсънс", и за нея, както и за съквартирантките ѝ, той се бе превърнал в истински дом.
Клер работеше като дизайнер на обувки за "Артър Адамс", ултраконсервативна класическа марка, придържаща се към качествени, но скучни модни линии, които задушаваха творческата ѝ дарба. Уолтър Адамс, чийто баща бе основал компанията, непоклатимо вярваше, че модните течения при обувките са нещо преходно, и отхвърляше всичките ѝ по-оригинални модели. Това вгорчаваше дните на Клер. Уолтър се противопоставяше на всяка нейна идея по който и да е въпрос, а тя беше убедена, че и бизнесът, и приходите биха се подобрили само ако ѝ дадеше шанс да разгърне потенциала си. Седемдесет и две годишният Уолтър обаче бе твърдо решен да се придържа към онова, което произвеждаха от години, и отхвърляше настойчивите ѝ молби за промяна.
На Клер не ѝ оставаше друго, освен да се съобразява с желанията му, ако искаше да запази работата си. Мечтата ѝ бе да създава изкусителни модерни обувки, каквито самата тя обичаше да носи, но едва ли щеше да получи този шанс в "Артър Адамс". За нейно голямо съжаление, Уолтър мразеше промените. Понякога проявяваше изключителна благосклонност, като ѝ позволяваше да добави по някоя дискретна закачка на сандалите за клиентите им, които прекарваха почивките си в Хемптънс, Нюпорт, Роуд Айланд или Палм Бийч. Той си повтаряше една мантра - че създават обувки за богати, консервативни възрастни хора с положение, които имат конкретни очаквания от марката, и не беше по силите на Клер да промени това му убеждение. Уолтър не държеше да се харесва на младите клиенти. Предпочиташе да разчита на традиционните. С него не можеше да се спори по този, както и по никакъв друг въпрос. И така година след година си стояха все на едно ниво. Клер постоянно негодуваше, но имаше нужда от работата, затова се примиряваше, дори успя да се задържи там цели четири години. Преди това бе работила за фирма, която произвеждаше евтини обувки с ниско качество, и само след две години бизнесът ѝ се срина. "Артър Адамс" залагаше на качеството и традиционния дизайн, така че докато безропотно изпълняваше задълженията си, и брандът, и позицията ѝ бяха осигурени.
На двайсет и осем години Клер имаше достатъчно опит и стръв да създава дизайнерски модели, да разчупи калъпа. Уолтър обаче остро се противопоставяше на всяко нейно предложение. Беше я наел, защото я бе преценил като талантлива, отговорна и добре образована дизайнерка с качества, но главната ѝ задача бе да създава единствено комфортни обувки с ниска себестойност. Произвеждаха ги в Италия, във фабриката, с която бе работил и бащата на Уолтър, в малкото градче Парабиаго, близо до Милано. Клер ходеше там три-четири пъти годишно, за да обсъждат детайлите по производството. Фабриката бе една от най-известните и уважавани в Италия, там се правеха и още няколко интересни бранда освен техния. Всеки път Клер ги гледаше с известна завист и се чудеше дали някога ще ѝ се удаде възможност да създава обувки по свой вкус. Нямаше никакво намерение да се отказва от мечтата си.
Дългата ѝ права руса коса залепна на влажния тил, докато се изкачи до четвъртия етаж на високите си токчета. За девет години бе свикнала с катеренето по стъпалата и твърдеше, че така поддържа краката си във форма. Бе попаднала на този апартамент съвсем случайно, по време на една разходка из района, още докато живееше в общежитието на "Парсънс" на Единайсета улица. Някога Хелс Кичън бил един от най-западналите квартали на Ню Йорк, но с годините се облагородил. Още в края на деветнайсети век бил известен с бедняшките си коптори, гангстерските банди, с побоищата и убийствата между ирландски, италиански, а по-късно и пуерторикански разбойници, основни негови обитатели, които постоянно враждували помежду си. Всичко това бе вече история в периода, когато Клер пристигна от Сан Франциско. Майка ѝ бе учила интериорен дизайн в същото училище в младостта си и бе решила да сбъдне мечтата на дъщеря си да продължи образованието си в "Парсънс". Въпреки скромните семейни финанси тя бе спестявала всяка стотинка, за да осигури средства за началната такса и за общежитие през първата година.
През втория семестър от следването си Клер започна да си търси самостоятелен апартамент, но се реши да отиде в Хелс Кичън чак на следващата пролет в един съботен следобед. Заради близостта си до известните "Актърс Студио", "Баришников Арт Сентър" и "Алвин Ейли Американ Данс Тиътър", разположеният между Трийсет и девета и Петдесет и девета улица, Осмо авеню и Хъдсън Ривър кварталът бе станал пристан за актьори, писатели и танцьори. Повечето от старите сгради си стояха. Някои от складовете и фабриките бяха превърнати в жилищни блокове. Но независимо от скромните подобрения това място бе съхранило автентичния си вид и много от зданията все още изглеждаха порутени.
На един прозорец мерна малка табела, че се дава апартамент под наем, и звънна на обявения номер още същата вечер. Собственикът ѝ обясни, че има свободен мезонет на четвъртия етаж. Сградата, някогашна фабрика, била преустроена в жилищна преди петнайсет години и според уверенията му имала нормиран наем . На следващия ден тя отиде на оглед и остана смаяна от огромното пространство. Жилището се състоеше от просторен хол на две нива с тухлени стени и циментов под в пясъчен цвят, и четири големи складови помещения, които биха могли да се ползват като спални, две спретнати, съвременно оборудвани бани и кухня с най-необходимото обзавеждане от ИКЕА. Апартаментът изглеждаше светъл, слънчев и в прилично състояние, самата сграда също бе добре поддържана, но Клер нямаше нужда от толкова голяма площ. Наемът беше два пъти по-голям, отколкото можеше да си позволи, а и тя не си представяше, че ще живее сама в подобно жилище. Фоайето и стълбището на сградата ѝ се сториха малко тъмни, къщите наоколо изглеждаха занемарени, а и жилището се намираше на Трийсет и девета улица между Девето и Десето авеню. Собственикът ѝ разказа с известна гордост, че преди около четиресет години е била една от най-опасните улици в Хелс Кичън, но вече нямало и помен от онези времена. Въпреки че улицата все още имаше запуснат индустриален вид, мезонетът я очарова. Само трябваше да си намери съквартирантка, с която да си поделят наема, и тогава щеше да ѝ струва по-евтино от общежитието. Не сподели с майка си, за да не я тревожи излишно, преди да намери сама решение.
През следващата седмица на един купон се запозна с мило момиче, което следваше творческо писане в Нюйоркския университет. Беше на двайсет - с година по-голяма от Клер - и бе отраснала в Ел Ей. В сравнение с Клер Аби Уилямс бе дребосъче с тъмна чуплива коса и почти черни очи - в пълен контраст с дългата права руса коса и сините очи на Клер. Момичето обясни, че пише разкази, но вече имаше идея и за роман, с който щяла да се захване след дипломирането си, и някак боязливо спомена, че родителите ѝ работели в телевизията. По-късно Клер научи, че баща ѝ е директор на голяма телевизионна мрежа, а майка ѝ - сценарист и продуцент на цяла серия популярни телевизионни шоупрограми. И Аби, и Клер бяха единствени деца, и двете бяха отдадени на учението и амбициите си, решени да оправдаят очакванията на родителите си. Когато Клер я заведе да види жилището, Аби веднага се влюби в него. Решиха, че наемът е по джоба им, а обзавеждането щяха да набавят от гаражни разпродажби. И така, два месеца по-късно, с не особено ентусиазираното съгласие на родителите си и с договор за наем в ръка, те се нанесоха и останаха там цели девет години."
Из книгата
Рейтинг: 5.17 / 6 гласа
