Книгата "Достойни битки" е част от поредицата "Власт и отговорност" на издателство "Сиела". Единици са държавниците, които се радват на всеобщо признание и у дома, и по света. Леон Панета е един от тях. Oткровена и вдъхновяваща, автобиографията на бившия директор на ЦРУ и министър на отбраната на САЩ разкрива не само ключови подробности от кариерата му, но и показва как един син на имигранти може да бъде истински патриот и да служи на своята истинска родина. На младини Панета е дълбоко впечатлен, когато Джон Кенеди изрича прословутата си фраза: "Не питай какво може родината ти да направи за теб, а питай какво можеш да направиш ти за родината си". И сам превръща живота си във въплъщение на тази достойна идея.

Кариерата на Леон Панета започва в армията, продължава с 35 години служба в Конгреса, назначен е за директор на Службата за управление на бюджета при президента Клинтън, където осъществява впечатляваща реформа, довела от дефицит до бюджетен излишък. По-късно се издига до началник на кабинета на Белия дом, след което се оттегля заслужено от активна политическа дейност. Но истинските битки пред него предстоят. През 2009 г. е поканен от президента Барак Обама да оглави ЦРУ, където поставя като основен приоритет ликвидирането на враг номер едно на Америка - Осама бин Ладен. И успява в това, което осем години изглежда като мисия невъзможна. Успешният му период като директор на ЦРУ води до приемането на поста на министър на отбраната на САЩ и свързаните с него трудни решения по време на преосмисляне на глобалните геополитически предизвикателства в период на тежка финансова криза.

"Достойни битки" е откровена книга, която показва различните измерения на лидерството, властта и отговорността в глобалния свят. Леон Панета не е от хората, които често са били под светлината на прожекторите, неговата роля е да анализира, преценява и взема трудните решения. Прочетете историята му.

"Много хора претендират, че те са ликвидирали Осама бин Ладен - не ги слушайте. Това го направи Леон Панета."
Джордж Шулц

"В едно топло майско утро през 2010 г. във Вашингтон се сбогувах с паднал в бой колега от ЦРУ, забележителна и мотивирана млада жена на име Елизабет Хенсън. Неин последен дом стана Националното гробище "Арлингтън". Положиха я в сянката на внушителната редица дъбове, редом до хиляди американски герои и в компанията на стотици приятели, членове на семейството и колеги от Централното разузнавателно управление. По онова време бях директор на ЦРУ. Елизабет Хенсън работеше за мен.

Церемонията беше тъжна, скромна и кратка. Погребахме Елизабет в парцел 60 до много ветерани от войните в Афганистан и Ирак, току зад едно малко възвишение по посока на Пентагона. На 30 декември 2009 г. Хенсън и още шестима души от нашето управление бяха убити в отдалечена база на ЦРУ в окръг Хост в Източен Афганистан. В онзи ден Лиз Хенсън и колегите ѝ бяха там, за да се срещнат с потенциален агент, джихадист, който казал, че иска да работи за ЦРУ и да ни изведе до водачите на "Ал Кайда". Вместо това при пристигането си за срещата той взривява адски мощна самоубийствена жилетка, като убива седмина от най-добрите ни хора и ранява още над десет. Тази експлозия беше огромна трагедия за ЦРУ – една от най-големите загуби в историята на управлението.

Нападението разтърси ЦРУ и аз прекарах голяма част от зимата и пролетта в подкрепа на нашите служители, и пътувах из Америка, за да споделя тъгата на семействата на онези мъже и жени. Погребението на Хенсън беше последното от седем подобни служби, на които присъствах. Сред тях имаше скромни частни служби и голяма католическа меса. На някои присъстваха множество официални лица, други бяха само за членове на семейството и приятели. Срещнах се със скърбящите във Фредериксбърг, Мериленд, във Вирджиния Бийч, в Клинтън, Масачузетс, в Ейкрън, Охайо, и в Централен Илинойс. Това беше третото ми пътуване до "Арлингтън". След погребалната меса в Клинтън в снега пред църквата стояха момчета и момичета, някои тихо развяваха знамена или държаха надписи "Благодаря, че ни пазите". В Ейкрън вдовицата на Скот Робъртсън, един от нашите загинали, носеше детето им, момиченце, на ръце. Един от авторите на хвалебствени слова обрисува как един ден дъщеря им ще дойде в ЦРУ и ще докосне звездата, гравирана на нашата мемориална стена, звездата, която отбелязва саможертвата на баща ѝ, а сърцето ѝ ще бъде изпълнено с гордост за човека, когото никога не е имала късмета да познава.

От тези церемонии разбрах две неща – нищо не може да върне тези млади мъже и жени на семействата им, а аз можех да им предложа единствено обещания. Америка щеше да направи всичко по силите си, за да изправи хората зад убийствата пред правосъдието. Те ни удариха, Америка щеше да отвърне на удара.

През 2010 г., почти десет години след събитията от 11 септември 2001 г., непреставащата реакция на Америка и съюзниците ѝ беше нанесла сериозни щети на "Ал Кайда", но тя си оставаше сериозна бойна сила, все още подчинена на Осама бин Ладен и ръководена от него и приближените му лейтенанти. Все още не спирах да мисля за погребението на Елизабет, а ето че американските аналитици ми докладваха, че са открили един от заместниците на Бин Ладен, всъщност един от онези, пряко отговорни за нападението срещу Хост. Беше останал да нощува в едно от убежищата на терористите.

Това беше важна новина. Този терорист беше умен и методичен оперативник, издигнал се в редиците на "Ал Кайда" през последните години, като отново и отново се измъкваше от опитите ни да го извадим от бойното поле. Хост беше само последното му престъпление. Затова откриването му само по себе си беше победа."
Из книгата