Всеобща история на безчестието

За разлика от повечето писатели, чието творчество се основава на собствен опит или на сплав от опит и култура, основен източник на вдъхновение за Хорхе Луис Борхес са книгите. Доказателство е неговият сборник Всеобща история на безчестието, съставен от преразказани истории за действителни злодеи, бандити и престъпления, почерпани от документални разкази, които Борхес е превърнал в литературни с много художествено въображение, талант и великолепен стил. Самият той споделя, че се е позабавлявал с подправяне и преиначаване на чужди истории, сътворявайки един-единствен собствен разказ. В това първо свое произведение в проза, публикувано през 1935 г. след излизането на няколко негови поетически сборника, Борхес си остава поет. Макар и иносказателен, езикът му е лаконичен, с грижливо подбрани, често многозначни и силно експресивни думи. Разказите са стегнати, подчинени на ритъм, който допуска само необходимото и елиминира всичко излишно. Повествованието е наситено и увлича читателя с персонажите, едновременно пленителни и отблъскващи, с кинематографичната визуалност на описанията и с преливането между действително и измислено.

Всеобща история на безчестието поставя началото на ново литературно направление - магическия реализъм, - според критика Анхел Флорес, който пръв въвежда този термин. Така големият аржентински писател проправя пътя към стремителния възход на латиноамериканската литература през втората половина на ХХ век, когато изгряват и творят плеяда блестящи испаноезични автори, сред които Борхес си запазва мястото на почитан и водещ талант. По думите на Нобеловия лауреат Марио Варгас Льоса: "След Сервантес, Борхес е най-значимият автор, писал на испански език."

"Мъдреците, застъпници на Широкия път, учат, че основна характеристика на Вселената е, че е празна. Те са абсолютно прави по отношение на тази микроскопична частица от космоса, каквато е настоящата книга. Населяват я бесилки и пирати и думата безчестие в заглавието буди смут, ала под бурята няма нищо. Всичко е само привидност, образи на повърхността, но пък точно затова е възможно тя да се хареса. Мъжът, който я сътвори, може и да е бил нещастен, ала изпитваше удоволствие, докато я пишеше, и дано лъч от неговата наслада докосне и читателя."
Хорхе Луис Борхес

Хорхе Луис Борхес (1899 - 1986) е роден в Буенос Айрес, но едва петнайсетгодишен заминава за Женева. Там се запознава с идеите на Шопенхауер, с творчеството на Уолт Уитман и на френските символисти Рембо, Верлен и Маларме, а в Испания, където се установява след това, попада в кръга на местните писатели ултраисти. През 1921 г. се завръща в Аржентина и взема участие в основаването на няколко литературни и философски списания. Световната си слава дължи преди всичко на своите кратки разкази и литературни есета. Умира в Женева.

"В началото на ХІХ век (времето, което ни интересува) в обширните памукови плантации край речните брегове от изгрев до залез се трудели чернокожи. Те спели в дървени колиби върху пръстен под. С изключение на връзката майка - дете, родствените отношения били условни и неясни. Имали имена, но презимена не ползвали. Не умеели да четат. Меките им фалцетни гласове напевно произнасяли някаква особена разновидност на английския с протяжни гласни. Работели в редици, превили гръб под камшика на надзирателя. Бягали и брадати мъже възсядали великолепни коне, а яки ловни кучета се втурвали по следите им.
Към субстрата от животински надежди и африкански страхове се било добавило и словото на Светото писание - изповядвали следователно Христовата вяра. Пеели тържествено и вкупом Go down, Moses. Мисисипи била за тях великолепно олицетворение на мрачната река Йордан.

Господари на тази отрудена земя и на множеството роби били безделни и алчни господа с буйни перчеми, обитаващи големи дълги къщи, обърнати с лице към реката и с неизменен псевдогръцки портик от бял бор. Един добър роб им струвал хиляда долара и не оцелявал дълго. А имало и такива, които се оказвали неблагодарни, разболявали се и умирали. При тази несигурност било задължително да се извлече от робите максимална печалба. Затова ги държали на полето от изгрев до залез; затова изцеждали всяка година от именията по една реколта памук, тютюн или захар.

Изтощена и изхабена от тези припрени култури, само за няколко години земята се изчерпвала - размита и разкаляна пустош завладявала плантациите. В запуснатите ферми, в околността, в гъстите тръстики и в противните калища живеели poor whites, бялата измет. Преживявали като рибари, лениви ловци, крадци на добитък. Просели от негрите залъци крадена храна, ала дори в нищетата си съхранявали своята гордост на чиста кръв без сажди, без примеси. Ласарус Морел бил един от тях.

Мъжът
Дагеротипиите на Морел, които обикновено публикуват американските списания, не са автентични. Подобна липса на действителни изображения на толкова именит и прославен мъж надали е случайна. Логично е да предположим, че Морел сам се е отказал от лъскавата плака - най-вече за да не оставя ненужни следи и едновременно с това, за да подхранва мистериозност около своята личност... Все пак знае се, че като млад не бил красив и че твърде сближените му очи и тънките като черти устни едва ли са допринасяли да изглежда по-привлекателен. По-късно годините му придали онова особено високомерие, присъщо на побелелите негодяи и на родените с късмет и незастигнати от наказание престъпници. Произхождал от стар благороднически род от Юга, независимо че имал бедно детство и труден живот. Познавал Светото писание и проповядвал с рядко срещано убеждение. "Видях Ласарус Морел на амвона - споделил веднъж собственикът на игрален дом в Батон Руж в Луизиана, - чух поучителните му слова и забелязах сълзи да пълнят очите му. Знаех, че е измамник, крадец на чернокожи и убиец без срам от Бога, но и моите очи се насълзиха."

Друг убедителен пример за неговите боголюбиви излияния ни се предоставя от самия Морел. "Разгърнах Библията наслуки, попаднах на подходящ стих на свети Павел и изнесох проповед, която продължи час и половина. През това време Креншо и другите не стояха със скръстени ръце и отмъкнаха конете на всички богомолци в църквата. Продадохме ги в Арканзас, оставихме само един кестеняв, буен жребец, който задържах за себе си. Креншо също му беше хвърлил око, но аз го убедих, че няма да му върши работа."

Методът
Конете, откраднати в един щат и продадени в друг, били само лирическо отклонение в престъпната кариера на Морел, но оформили метода, който сега му осигурява достойно място в тази "Всеобща история на безчестието". Този метод е неповторим не само поради уникалните обстоятелства, които го предопределяли, но и поради присъщите му безгранична низост, зловещо спекулиране с надежда и постепенно разгръщане като при неумолим и жесток кошмар. Ал Капоне и Бъгс Моран действали с внушителни капитали и послушни автоматични оръжия в големия град, но бизнесът им бил елементарен. Оспорвали си един монопол и нищо повече... докато мъжете, командвани от Морел, всички до един заклети, наброявали хиляда. Двеста от тях образували Висшия съвет, който издавал заповедите, а останалите осемстотин ги изпълнявали. На риск се излагали низшестоящите.

Дръзналите да се разбунтуват били съдени или хвърляни в буйната река, тежко повлякла водите си, с камък на краката за по-сигурно. Мнозина били мулати. Престъпната им мисия била следната. Обикаляли, пищно накичени с пръстени за повече респект, обширните плантации на Юга. Избирали някой злочест негър и му предлагали свобода. Подучвали го да избяга от господаря си, след което да бъде продаден от тях в някое отдалечено имение. Обещавали му процент от продажбата и помощ за повторно бягство. После се задължавали да го изведат в свободен от робството щат. Пари и свобода, сребърен звън на долари и свобода, нима има по-голямо изкушение? Робът се престрашавал и предприемал първото бягство.

Най-естественият път била реката. Кану, трюмът на някой кораб, шлеп, сал под небето с колибка в единия край или островърха брезентова тента - мястото нямало значение, важна била единствено мисълта, че бил в движение и в безопасност върху неуморната река... Продавали го в друга плантация. Отново бягал и се укривал в тръстиките или из деретата. Тогава страховитите доброжелатели (в които започвал да се съмнява) се позовавали на някакви мъгляви разходи и обяснявали, че се налага да го продадат за пореден, последен път. Обещавали след това да му дадат процента от двете продажби и свободата. Човекът се оставял да бъде продаден, работел още известно време и в последното си бягство се излагал на риска да налети на свирепите кучета и на камшиците. Завръщал се облян в кърви и пот, с отчаяние в сърцето и капнал за сън.

Окончателната свобода
Да разгледаме правния аспект на тези деяния. Наемните убийци на Морел продавали негъра чак когато първоначалният му собственик обявял неговото бягство и обещаел награда за този, който го намери. Тогава всеки можел да го задържи и по-нататъшната му продажба представлявала злоупотреба с доверие, но не и кражба. Търсенето на помощ пред граждански съд представлявало безсмислен разход, защото щетите никога не се заплащали.

Това било успокояващо, но не задълго. Чернокожият можел да проговори, имало вероятност чернокожият, от благодарност или от мъка, да проговори. След няколко чаши ръжено уиски в публичния дом в Кайро, Илинойс, където кучият син, роден като роб, със сигурност щял да отиде да изхарчи онези песо, дето те изобщо не били длъжни да му дадат, тайната можела да излезе наяве. В онези години някаква Аболиционистка партия - сбирщина от опасни луди, които отхвърляли частната собственост, проповядвали свобода за чернокожите и ги подстрекавали към бягство - бунтувала Севера. Морел нямало да допусне да го бъркат с подобни анархисти. Той не бил янки, а белокож от Юга, потомък на белокожи, и се надявал един ден да се оттегли от сегашния си бизнес и да се превърне в господар, в притежател на левги памукови полета и на редици роби, приведени над тях. Имал достатъчен опит, за да не поема ненужни рискове. Беглецът очаквал свободата. Тогава мрачните мулати на Ласарус Морел си предавали един на друг, често само с най-обикновено кимване, някаква заповед и го освобождавали от зрението, от слуха, от докосването, от деня, от безчестието, от времето, от доброжелателите, от състраданието, от въздуха, от кучетата, от света, от надеждата, от потта и от него самия. Изстрел, пробождане с нож или удар - и костенурките и рибите в Мисисипи приемали последното известие.

Крушението
В ръцете на доверени хора бизнесът нямало как да не процъфтява. В началото на 1834 година близо седемдесет чернокожи вече били освободени от Морел, а други били на път да последват щастливите си събратя. Зоната за действие се била разширила и възникнала необходимост от привличане на нови членове. Между новоположилите клетва имало един младеж на име Върджил Стюарт от Арканзас, който скоро се откроил с жестокостта си. Бил племенник на изгубил много роби земевладелец. През 1834 година младежът погазил клетвата и предал Морел и останалите. Къщата на Морел в Ню Орлианс била обградена от силите на реда. По случайност или с подкуп той успял да избяга.

Минали три дни. През това време Морел се укривал в стара къща на улица Тулуз с дворове, потънали в увивни растения и статуи. Изглежда, че почти не се хранел и обикалял бос обширните тъмни стаи, умислено пушейки пури. По някакъв домашен роб изпратил две писма - едното до град Натчез, а другото до Ред Ривър. На четвъртия ден в къщата дошли трима мъже, с които обсъждали нещо чак до зори. На петия ден Морел станал привечер, поискал бръснач и грижливо обръснал брадата си. Облякъл се и излязъл. Прекосил с бавно спокойствие северните предградия. Когато навлязъл в полетата покрай бреговете на ниските земи при Мисисипи, закрачил по-леко.

Планът му бил вдъхновен от безразсъден кураж. Възнамерявал да се възползва от последните мъже, които още го почитали - покорните негри от Юга. Те били видели другарите си да бягат и да не се връщат и вярвали, че са си получили свободата. Морел планирал да вдигне чернокожите на общ бунт, да превземе и плячкоса Ню Орлианс и да го завладее. Развенчан и почти сломен от предателството, той обмислял отговор в континентален мащаб - отговор, в който престъплението да се възвиси до категории като избавление и история. С тази цел той се отправил към Натчез, където силата му се крепяла на най-здрави корени. Предавам дословно неговия разказ за това пътуване:

"Вървях пеш четири дни, докато се сдобия с кон. На петия ден спрях край една река, за да си налея вода и да отдъхна. Както си седях на някакъв дънер, загледан към пътя, който бях изминал през последните часове, съзрях ездач, възседнал тъмен, добре гледан кон. Щом го забелязах, реших да му взема добичето. Станах, насочих към него красивия си револвер и му заповядах да слезе. Той се подчини, аз поех юздите с лявата ръка и като му посочих реката, му наредих да върви пред мен. Направи около двеста крачки и спря. Заповядах му да се съблече. Той ми рече: "Така и така ще ме убиете, поне ме оставете да си кажа молитвата, преди да умра". Отвърнах му, че нямам време да слушам неговите молитви. Падна на колене и аз го застрелях в тила. С един разрез му разпорих корема, изтръгнах вътрешностите му и го хвърлих в реката. Сетне пребърках джобовете му и намерих четиристотин долара и трийсет и седем цента, както и много книжа, които не си губих времето да преглеждам. Ботушите му бяха нови-новенички и ми станаха като по мярка. Моите, доста износени, изхвърлих в потока. Така се сдобих с коня, нужен ми, за да вляза в Натчез."
Из книгата

Хорхе Луис Борхес е аржентински писател, поет, есеист, преводач и литературен критик, смятан за един от най-изтъкнатите южноамерикански автори на 20 век, майстор на кратката проза. Неговите произведения се отнасят към жанровете на фантастиката и характерният за латиноамериканската литература от този период - магически реализъм. Сред най-известните му творби са Измислици (1944 г.) и Алефът (1949 г.). Той се счита за един от основателите на авангарда в испаноезичната латиноамериканска поезия.

Хорхе Луис Борхес е роден на 24 август 1899 година в Буенос Айрес, Аржентина в семейство с испански и ирландски корени. Родителите му са образовани хора от средната класа, които живеят в скромния по това време квартал Палермо. В семейството се говори на испански и английски език. От ранна детска възраст Борхес е увлечен от поезията, а на 4-годишна възраст той се научава да чете и шише. Когато е 10-годишен превежда на испански известната приказка на Оскар Уайлд - Щастливият принц. През 1914 година семейството заминава на почивка в Европа. След избухването на Първата световна война обаче завръщането в Аржентина се отлага и те се установяват в Женева, където Хорхе и сестра му Нора записват училище. Борхес научава френски и постъпва в Женевския колеж, където започва да пише стихове на френски език. През 1918 година той се премества в Испания, където се присъединява към авангардното антимодернистично литературно движение на ултраизма, вдъхновено от Гийом Аполинер и Филипо Томазо Маринети. През този период Борхес се запознава и с работите на Шопенхауер, които оказват безспорно влияние върху творчеството му. Първото му стихотворение Химн на морето е публикувано на 31 декември 1919 година в испанското списание Гресия. Докато живее в Испания и обикаля Барселона, Севиля и Мадрид, той се запознава с известните местни писатели Рафаел Кансинос-Асенс и Рамон Гомес де ла Серна.

Връщайки се в Аржентина през 1021 година Борхес се превръша в един от пионерите на ултраизма. Още в ранните му произведения се усеща ерудицията на автора, владеенето на езици, философските послания и майсторската игра със словото. В родината си той започва да публикува свои поеми и есета в различни литературни списания, сред които и авангардното Мартин Фиеро, също така участва в издаването на вестник Присма. На по-късен етап някои от есетата му са събрани в книгата Избрани есета. През 1923 година издава първата си стихосбирка Fervor de Buenos Aires. Писателят редовно сътрудничи на създаденото през 1931 година от Виктория Окампо списание Сур, което бързо се превръща във водещо литературно издание в Аржентина и помага за популяризирането на Борхес. В средата на 30^-те години авторът се отдалечава от поезията и се насочва към фантастиката и екзистенциалната проблематика. По това време и много други латиноамерикански писатели, като Хуан Рулфо, Хуан Хосе Ареола и Алехо Карпентиер, също експериментират в тази посока, повлияни от Мартин Хайдегер и от екзистенциализма на Жан-Пол Сартр. През 1936 година излиза книгата История на вечността, която е посрещната добре от критиката. Голяма част от най-известните разкази на Борхес са събрани в сборниците Измислици, Informe de Brodie и Алефът. В разказа Смърт и компас борбата на човешкия интелект с хаоса е представена като криминално разследване.

През 1955 година Борхес е назначен за директор на Националната библиотека на Аржентина, където заема този пост до 1973 година. Също така преподава литература в Буеносайренския университет. В началото на 50^-те години той се връща към поезията, като стихотворенията му от този период са предимно с елегичен характер. В тях, както и в останалите произведения на автора, доминиращи са темите за лабиринта, огледалата и света, третиран като безкрайна книга. Творбите на Борхес са наистина гениални, изпълнени с дълбок смисъл и прозрения. За него Умберто Еко казва: "Няма друг писател с такава дълбочина на сюжетите, с подобен искрящ и лаконичен стил и с неуловимото трептене на думите, което не подлежи на анализ, но озарява текста и е категоричен знак за гениалност", дори му отрежда място в най-известния си роман - Името на розата. През 1961 година Борхес си разделя със Самюъл Бекет Международната награда за издатели. Неговите късни стихове са публикувани в сборниците El Hacedor (1960 г.), Elogia de la Sombra (1969 г.) и El oro de los tigres (1972 г.). През 1979 година писателят е удостоен с наградата Сервантес, която е най-престижното в испаноезичните страни отличие за заслуги в областта на литературата. Последната му публикувана книга приживе Атлас (1985 г.) представлява сборник от стихотворения, фантазии и пътеписи.

Хорхе Луис Борхес умира от рак на черния дроб на 14 юни 1986 година в Женева.

Колибри ООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg