"Ако Том не си беше зарязал пуловера в шкафчето, ако не се беше върнал да си го вземе и ако пътьом не беше минал през главния офис, цялата тази мрачна нощ можеше да му се размине.
– Чакай малко, Томи. Имам още един курс за тебе. По дяволите. По план тази вечер Том щеше да си кара кефа. И то страхотно. Пица, бира, стари филми, краката на масата, а ширналата се прерия на всекидневната щеше да е цялата негова.
– Докъде, Джери? И преди още шефът му да е казал името на града, Том разбра, че ще трябва да отмени плановете си за вечерта. На Джери той никога не отказваше.
– До Гоблин. До Гоблин?
– Господи, Джери, Гоблин е на колко... на един час път оттук? В Гоблин не съм ходил някъде от... трийсет години. До Гоблин пътят можеше и да е един час, но дотам и обратно ставаха два.
– Знам – каза Джери и направи най-състрадателната си физиономия. От пепелника на бюрото му се надигаше дим от пура и се виеше около голямото му шкембе. – И ще ти платя тройно за курса. Получателят ни плати отгоре. Настоява всичко да е така, както той иска. Много специфично.
– Тройно? Охо! Какво е, Джери? Джери сви рамене и погледна купчина листове.
– Пълна досада, ето какво. Маниакални инструкции. И иска да се достави в полунощ. Без майтап. Може да тече някакъв купон или кой да ти знае... Но за тия пари ще те пратя там и с пълна кола неоковани затворници. Към касата е прикрепен цял списък с изисквания.
– Каса ли?
– Сандък.
Том свали жълтата си бейзболна шапка и прокара мазни пръсти през мазната си коса. Тройно. Това правеше общо по 1,20 долара на миля. Както Гоблин беше чак на 70 мили северно оттук (а може и повече да са, Том със сигурност щеше да провери), да не споменаваме и седемдесетте мили обратно, щеше да изкара едни хубавички 168 долара с курс в последната минута. Можеше да достави сандъка в полунощ и в два през нощта вече да си е пред телевизора. По дяволите, от там нататък можеше цял ден да се налива.
– Само следвай указанията до запетайка, Томи. Човекът вече бая пари даде. Сега само от нас зависи да не я оплескаме. Профсъюзът изискваше шофьорите да карат с осемнайсет мили в час и да вземат по четирийсет цента на миля. Повечето избираха най-много едночасови курсове, защото включваха и ужасяващото дълго изчакване при доставката. Но Том караше от шестнайсет години и имаше разни познати тук и там, и когато се откриваше възможност, той вече си беше разчертал маршрутите. А ако се получеше неочаквано забавяне? Пак не беше проблем. Том обичаше да си брои милите. Не възнамеряваше да се откаже от това дребно развлечение.
– Знаеш ли, Джери – рече с усмивка Том. – В Гоблин целунах първото си момиче. Алис Прат. Проби ми със зъби долната устна. Том изпъчи устна, за да види Джери.
– Господи! Бива си го това, Томи. Навярно можеш да я издириш. Томи някога познаваше Гоблин. Майка му го беше водила там три лета подред. За единайсетия, дванайсетия и тринайсетия му рожден ден. Три лета, прекарани в плуване из дълбоките гоблински езера, да не споменаваме леденостудената Черноводна река, на чиито брегове устата на Том бе причакана в засада от Алис, след като го бе залъгала, че ще получи целувка без ухапване. Беше играл на разни игри в Западните поля, разхождаше се из Гибелния парк. Все още в офиса на Джери, той подробно си припомни как заобикаляше Плетищата от източната страна и минаваше между двете великански фигури от подрязани храсти, обрамчващи шосето, което влиза в града откъм юг. Спомни си страшната обиколка из кланицата и приятната разходка из зоопарка "Харди Карол". Спомни си и совите – пощенски картички и снимки на совите, сувенири, които майка му купуваше от центъра.
Том се усмихна. 168 долара – това бяха много пари да си припомни младостта. Място, което си спомняше като приятно, ако си го спомняше правилно.
– Вече е десет и петнайсет – каза Джери. – По-добре се размърдай, щом трябва да стигнеш в Гоблин в полунощ. Гоблин.
– Благодаря, Джери, тръгвам! Благодаря за курса.
– Аз ти благодаря, Томи. Смятах сам да го направя, преди ти да цъфнеш. – Той дръпна продължително от пурата, а после посочи Том с нея. – Сандъкът вече е натоварен на подемника, това няма да има нужда да го правиш. Адски тежи. И не забравяй – той вдигна ръце, сякаш искаше да каже "влиза ми в работните задължения да го повторя повече от веднъж" – непременно спазвай указанията.
Сандъкът лесно се виждаше откъм склада. Беше висок, по-висок от Том. Когато той се качи на подемника и се опита да го помръдне, съпротивата му даде да разбере, че без помощ няма кой знае какъв шанс.
– Указания за доставка? – Той пак си свали шапката и избърса до сухо челото си там, където започваше косата. Въобще не знаеше как Джери е замъкнал това чудо дотам. Пак прекоси склада, запали по-малкия камион и го изкара. После слезе и включи подемника. Той издаде гадно грачещо скърцане, каквото Том никога преди не го бе чувал да издава.
– Тая гад пробва подемника дали ще ѝ издържи. Когато машината изравни платформата си с каросерията, на Том му се струваше, че механизмът ще се нагъне на хармоника. Качи се вътре, хвана електрическата количка и вкара платформата ѝ под сандъка."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас 
