Романът, който покори феновете на "Спасителят в ръжта".

От автора на "Тирза". Романът "Амстердамски блус" (1994), за който получава две награди (наградата "Антон Вахтер" и "Златното заешко ухо"), е сравняван със "Спасителят в ръжта" и пресъздава във фикционална форма младежките вълнения и похождения на автора. В тази своя дебютна, но много успешна книга Грюнберг разказва за живота си на амстердамски гимназист и син на белязана от войната еврейска двойка.

Нищо в романа не е измислено. Войната винаги присъства на заден план. Ако съседите се разтропат, родителите подскачат: идва Гестапо. Удоволствието е забранена зона. Когато майката кани гости, бащата мърмори: домът им не е ресторант. И все пак в историите, които разказва Грюнберг, има много хумор, въпреки горчивата почва, върху която е покълнал. Абсурдните сцени са пресъздадени лаконично и дистанцирано, което им придава трагикомичен характер.

"С писането си отмъщавам на действителността", казва Грюнберг. И още: "Аз съм вариететен артист. Ако зависеше от мен, щях да се показвам по панаирите редом с жената с три крака и гълтача на саби."

Холандският писател Арнон Грюнберг (р. 1971 г.) произхожда от семейство на еврейски емигранти от Германия. Майка му е оцеляла от Аушвиц. Грюнберг учи в гимназиално училище в Амстердам, от което е изключен. Историята е разказана в "Сини понеделници", дебютен роман, за който получава две награди. Сравняван, и с право, със "Спасителят в ръжта".

Грюнберг написва още 11 романа, преведени на 30 езика, и получава 8 награди, от които две за "Тирза" и една за цялостно творчество. Грюнберг е изключително плодовит автор. Освен романи пише статии за вестници и списания, есета, поезия и пиеси. Известен е и с журналистическите си проучвания - на масажистите в румънски курорт, на пациентите в белгийска психиатрия, на келнерите в швейцарски влак. Той придружава холандските войници в Афганистан и Ирак, посещава Гуантанамо, след което публикува наблюденията си.

"Баща ми търгуваше с пощенски марки – или поне двамата с майка ми си мислехме така. От нея знаех, че дядо ми по бащина линия имал дрогерия. Дрогерия на колела. И че по цял ден обикалял Берлин с количката си.
– Един ден го намерили проснат върху количката – ми каза тя веднъж, – убит не от "кафявите ризи", а от домашната ракия.
После доуточни:
– А пък моите родители имаха магазин за мебели, по-късно дори два. Не видяхме от тях нито цент, пукната пара не взехме.
Живеехме в Дюселдорф, в хотел, на чиято фасада беше окачена импровизирана паметна плоча: "Тук младият поет Хайне прекара няколко щастливи години". Разбира се, изключено бе да не ме снимат пред плочата. Младият поет Хайне можеше да докара всекиго до лудост.

Докато бях в основното училище, от време на време баща ми ме взимаше на пътуванията си. Никога не отсъстваше дълго – най-много ден или два. Във влака ядяхме хлебчета с кашерни кренвирши, които баща ми приготвяше собственоръчно. Ядяхме обаче и некашерни кренвирши, бухтички и банички. Според баща ми те бяха не по-малко полезни от топлата храна. Той си уреждаше срещи по кафенета. Беше горещо. Носех къс панталон.
Баща ми беше плешив. Хората го вземаха за мой дядо. Питаха:

– На разходка с дядо, а? Влизахме в кафенето, където го чакаха онези, с които имаше среща – също стари и плешиви. Мъжете обръщаха по няколко водки, а на мен ми поръчваха сладолед. Бъбреха с часове. Баща ми никога не се издаваше за какво си е приказвал с плешивковците. Приключехме ли с кафенето, отивахме на панаира. Ядяхме наденички на скара. Според баща ми Бог не ни броял хапките. Бог може би не, ала майка ми ги броеше. Вечерта пак се отправяхме към някое кафене, където се срещахме с други побелели мъже. Мъже, които можеха да играят Господ във второразреден филм. Изпиваше се още водка. Баща ми се палеше. Косата му приличаше на слама. Беше я пуснал по-дълга, за да прикрие с нея плешивината на главата си. Като се разпалеше, кичурите падаха пред очите му. Вдигаха се шумни наздравици: "Auf bessere Zeiten!". Баща ми удряше по масата. Никой не му обръщаше внимание. Така или иначе, всички удряха по масата. Обсъждаше се процесът "Майданек". Или пък младият поет Хайне. Все същото. Майка ми си мислеше, че помагам на баща си да продава пощенски марки, само че аз не бях зървал и една пощенска марка. Питах го дали не ги е продал вече. Той не казваше. И пред майка ми мълчеше. Отвръщаше само:

– Всеки си има тайна, дори глупаците и невежите. На закуска получавах мляко с какао; вкъщи никога не ми даваха мляко с какао. Един път на търговската улица останахме цял час, заслушани в мъж, който свиреше на хармоника.
Веднъж отидохме и в Брюксел. Там станахме свидетели на катастрофа. На един светофар камион прегази възрастен мъж с бастун. Случи се като на забавен каданс. Шофьорът не видя пешеходеца, който тъкмо тръгваше да пресича. Баща ми размаха ръце и закрещя:
– Ей, ей!

Но шофьорът не гледаше насам и камионът мина право през старика. Нямаше как да останем да позяпаме, защото бързахме за поредното кафене, където поредният побелял мъж очакваше баща ми. Кафенетата бяха все такива, в които се събираха само мъже на възраст, дори келнерите бяха с прошарени коси; нямаше навалици. Вентилаторите се въртяха мудно, без да внасят свежест.

В Брюксел си нямаха панаир. Впрочем баща ми не ми позволяваше да се качвам на влакчето, защото самият той се страхуваше. Даваше ми да стрелям, но аз всеки път го разочаровах. Баща ми стреляше точно. Веднъж ми спечели плюшено мече, само че за какъв дявол ми беше плюшена играчка? Когато ходехме по кафенетата, баща ми винаги си носеше найлонова торбичка на "Албърт Хайн". Повтаряше, че умните хора държат важните неща в найлонови торбички. Понякога се налагаше да чакаме старите мъже, които точно като баща ми миришеха на чесън. Не исках да им сядам в скута, защото ходех с къс панталон и крачолите им – също като бузите им – ме дращеха ужасно. Веднъж един от татковите партньори от Дюселдорф ни заръча да му донесем херинга. Станахме рано, за да купим десет херинги от любимия рибарски дюкян на баща ми, който се намираше недалеч от борсата.

Беше ден само за пиене на студена бира. Баща ми носеше слънчеви очила; по-късно взе да се задява с две момичета, които пътуваха в нашето купе. Малко след Оберхаузен купето ни залъха на риба. Баща ми беше оставил херингата в мрежата над главите ни. Когато тръгваше на път, той винаги си носеше черно шишенце със златиста капачка. В него имаше одеколон или нещо подобно. Той извади черното шишенце от вътрешния си джоб и напръска стените на купето. Момичетата се развеселиха, запляскаха се по бедрата, а баща ми, види се, също се въодушеви. Освен това шишенце винаги си вземаше и книга – всеки път все същия учебник по английски език. Тоя учебник бе най-мръсното нещо, което бе попадало пред очите ми. И до ден днешен за мен си остава загадка как не го изгуби, понеже на тези пътувания баща ми губеше всевъзможни неща. И мен ме е губил неведнъж. Малко преди Дюселдорф миризмата в купето стана нетърпима въпреки одеколона. Баща ми извади от чантата лука, туршията и херингата. Поднесе ги към лицата на момичетата, за да ги помиришат, вдъхна от аромата и той, после изхвърли херингата през прозореца на движещия се влак. Купето ще да е миришело на риба дни наред подобно на вътрешността на буренцата с херинга, които могат да се купят от пазара.
Баща ми обичаше да разказва:

– Едно време в моето семейство ядяхме направо от тенджерата. Преди това гасяхме светлината, за да има всеки равен шанс. Понякога готвехме супа от миризмата на месото предишната седмица.
Когато навърших дванайсет, пътуванията внезапно секнаха. Или просто баща ми спря да ме взима със себе си.

След смъртта му наистина открихме шкаф с пощенски марки, но броят им не оправда очакванията ни. От друга страна, имахме достатъчно марки, за да пращаме писма до края на дните си, без значение в коя държава се намираме. Майка ми ми забрани да ги пипам. Може като нищо да са ценни; трябва да ги проверя. Оказа се още, че баща ми притежава и двайсет коня. В Берлин. Училище по езда за инвалиди, купено през 1965 година. Мислех си, че баща ми е взел всичките тези коне, за да яздим заедно. Странно начинание, тъй като не можех да си представя на кон нито баща си, нито майка си, нито себе си или сестра си. Майка ми беше съсипана.
– Какво да ги правя сега тези двайсет коня? Сякаш марките не ми стигаха! – вайкаше се тя.

Продадохме училището по езда. Нотариусът уреди всичко.
– Всяка година училището поглъщаше все повече пари – обясни той, – а нямаше посетители, пукнат човек не влизаше. Недоумявам защо не го продаде по-рано.
От продажбата не получихме почти нищо. Впоследствие се оказа, че сред животните имало и понита. Навярно за да могат инвалидите да се качват по-лесно. На майка си казах:
– Трябва да изпееш някой път: "Двайсет кончета имам в Берлин".
Не ѝ стана смешно.

По-рано често ходехме в Берлин. Имахме там леля, която живееше в старчески дом. Посещавахме я почти всяко лято. Нанасяхме се при нея. Цяло лято в старческия дом. Берлинските лета могат да са горещи. Обитателите на старческия дом мряха като мухи. Следобед всички се отправяхме към сладкарницата. Ядяхме пасти като невидели. Особено аз. Ако питат мен, спокойно можехме да се преместим в Берлин. Дори само заради пастите. От време на време ходехме и на плажа на Ванзее. Когато майка ми се отплеснеше по нещо, двамата с баща ми тичахме към сергията с форма на бъчва и си взимахме наденица и картофена салата. Мазни донемайкъде, но най-вкусното нещо, което съм опитвал някога. И лелята идваше с нас. Криеше се от слънцето под чадърчето си.

За погребението се наложи да отидем чак до Израел, където живее сестра ми. Нямаше как да го погребем в Амстердам, понеже на сестра ми не ѝ позволяваха да лети. Беше бременна в деветия месец. Бебето можеше да се появи всеки момент. Затова грабнахме трупа и отидохме при нея. С прекачване в Рим, защото не биваше да губим време, а онзи ден нямаше директни полети.

Накрая пристигнахме на летище "Бен-Гурион"; бяхме пътували цял ден.
Майка ми не спираше да повтаря:
– Аз го убих, аз го убих.
Накрая ѝ рекох:
– Спри вече, иначе аз теб ще убия!
Стояхме в салона за пристигащи.
– Къде е ковчегът на мъжа ми? – попита майка ми по едно време.
– Ще си го получите всеки момент – ѝ отвърнаха. – Нямаше как да го пуснем с обикновения багаж.
Зачакахме. Заедно със сестра ми. Един час, два. Донесоха ни кафе. Още един час. Летището се изпразни. Позвъниха в Рим. Ковчегът още бил там.
– Без паника, нищо не се е случило, просто се е позабавил. Стават такива неща. С тези прекачвания. Ще пристигне със следващия полет.
Майка ми се разплака. Мина ми през ума, че сестра ми ще роди на "Бен-Гурион". Провикнах се:
– Всички отиваме в Рим, ще го погребем в Рим! Rome, here we come!
Ревът на майка ми ме изнервяше. Контракциите на сестра ми – и те.
На следващата сутрин той пристигна. Погребахме го веднага. Транспортирахме го бързешката до Йерусалим. Понеже беше петък, а в събота не позволяват да погребваш.
След това изкарахме цяла седмица на бобена чорба в пластмасови кутии. Очевидно приятелите на сестра ми бяха решили, че сме луди по бобената чорба. Докато си в траур, не ти се позволява да готвиш. Предпочитах да стоя гладен, вместо да ям боб всеки ден.
Седем дни по-късно хванах самолета за Амстердам и се отървах от конете с пълномощното, което ми беше дала майка ми."
Из книгата