Пръстените на Сатурн

Английско поклонничество.

"Може би колкото повече се задълбочаваме в работата си, толкова повече губим цялостния поглед върху нещата и може би тъкмо по тази причина сме склонни да бъркаме растящата сложност на собствените си духовни конструкции с напредък в познанието... С такива мисли през август, месеца, който е под знака на Сатурн, В. Г. Зебалд тръгва на обиколка из графство Съфолк. Голият и скучен пейзаж по тези места е канавата за песимистичната житейска философия на автора, който изравя невероятни истории от миналото, разказва за гения на Томас Браун, за гибелта на викторианските замъци и риболова, за живота на Джоузеф Конрад, невероятната любов на Шатобриан или за нещастния Суинбърн. Синхронизирайки траекториите на историята, средата и паметта, Зебалда поставя във фокуса на повествованието си и катастрофалните последици от насилствената намеса на човека в природата. Така Пръстените на Сатурн се превръща в меланхолично литературно пътешествие из историята на упадъка на култура и природа, в задълбочен размисъл за съдбата на цивилизацията.

Писател с неподлежаща на определение оригиналност, чийто глас разпознаваме като незаменим и изключително значим за нашето време."
Ню Йорк Таймс

Книгата е част от поредицата Модерна класика на издателство Колибри.

"През август 1992 година, когато кучешките дни отиваха вече към края си, тръгнах пеша на обиколка из графство Съфолк с надежда да се избавя от усещането за пустота, което ме бе обзел след приключването на една по-голяма работа. Тази надежда се сбъдна до известна степен, тъй като рядко се бях чувствал така разкрепостен, както тогава при скитането по цели дни из почти безлюдните места отсам морския бряг. От друга страна обаче, сега ми се струва, че може би има нещо вярно в старото суеверие, според което определени заболявания на душата и тялото засядат в нас тъкмо под знака на Кучешката звезда. Във всеки случай след това започна да ме занимава не само споменът за блаженото безгрижие, но и за сковаващия ужас, който ме обхващаше дори по тези откъснати места при вида на следите от разрушения, водещи дълбоко в миналото. Тъкмо затова може би в деня точно една година след началото на моето пътешествие в състояние на почти пълна неподвижност бях закаран в болница в Норич, главния град на графството, където първоначално наум започнах да пиша тези страници. Много добре си спомням също как веднага след като ме настаниха в стая на осмия етаж, бях обсебен от представата, че просторите на Съфолк, из които бях бродил миналото лято, сега се бяха смалили до една-единствена сляпа и глуха точка. И наистина от мястото ми в моето легло от света не се виждаше нищо друго освен безцветния къс небе в рамката на прозореца.

Напиращото често у мен в течение на деня желание да хвърля поглед от прозореца, незнайно защо закрит с черна мрежа, за да се уверя, че действителността, за която се опасявах, че е изчезнала завинаги, все пак съществува, привечер стана толкова силно, че някак си, по корем и настрани, надмогвайки болките, успях да се свлека от края на леглото на пода и на четири крака да се добера до стената, където с мъка се изправих, улавяйки се за перваза на прозореца. В сгърчената поза на същество, което за пръв път се вдига от равната земя, застанах до стъклото и неволно се сетих за сцената, в която клетият Грегор, вкопчен с треперещите си крачета в облегалката на креслото, се взира от своя кабинет, спомняйки си смътно, както се казва, усещането за свобода, което преди се е състояло за него във възможността да гледа от прозореца. И също както на Грегор, който със своите помътнели очи не може вече да разпознае тихата Шарлотенщрасе, където живее със семейството си от години, и сега я взема за сива пустош, така и на мен познатият град, който се разпростираше от болничните дворове до хоризонта, сега ми изглеждаше съвършено чужд. Не можех да си представя, че сред врасналите един в друг зидове там долу все още нещо мърда; сякаш от някаква скала гледах към разстилащото се под мен каменно море или поле от комини, от което като гигантски канари стърчаха мрачните масиви на паркингите. В този мътен вечерен час наоколо не се виждаха никакви минувачи освен една медицинска сестра, която тъкмо пресичаше занемарената зелена площ пред входа на двора, забързана за своята вечерна смяна. Линейка с включена синя светлина завиваше бавно зад ъглите от центъра на града към приемната на Бърза помощ. Воят на сирената не достигаше до мен. На височината, на която се намирах, бях обкръжен от почти пълно, така да се каже, изкуствено беззвучие. Чуваше се само как въздушното течение, което се носи над земята, се блъска отвън в прозореца, а понякога, когато този шум стихваше - почти никога незамиращото жужене в собствените ми уши.

Днес, започвайки да преписвам на белова моите записки, повече от година след като ме изписаха от болницата, неволно ми идва мисълта, че тогава, когато от осмия етаж гледах надолу към потъващия в здрача град, Майкъл Паркинсън все още беше жив в своя тесен дом на Портърсфийлд Роуд, зает най-вероятно, както обикновено, с подготовката на някой семинар или с монографията за Рамю, върху която се трудеше вече от много години. Майкъл наближаваше петдесетте, беше ерген и за мен един от най-безобидните хора, които съм срещал някога. Беше му чужда всякаква корист, а най-голямата му грижа бе изпълнението на собствения му дълг, което поради стеклите се от известно време обстоятелства ставаше все по-трудно. Повече от всичко друго обаче той се отличаваше с непретенциозност, за която някои твърдяха, че граничи с ексцентричност. Във време, когато повечето хора, за да поддържат самоувереността си, се чувстват сякаш длъжни постоянно да купуват, Майкъл практически никога не правеше покупки. Година след година, откакто го познавах, той носеше, редувайки ги, едно тъмносиньо и едно кафеникаво сако и когато ръкавите се разръфваха или лактите се протриваха, сам грабваше игла и конец и им зашиваше по една кожена кръпка.

Нещо повече, дори обръщал яките на ризите си. През лятната ваканция във връзка със своите проучвания върху Рамю Майкъл редовно предприемаше дълги обиколки пеша из Вале и Во, понякога из Юра или Севен. Често, когато се завръщаше от някое такова пътешествие или когато се възхищавах пред него от сериозността, с която се отнасяше винаги към работата си, ми се струваше, че той е намерил своето щастие в една почти немислима вече форма на скромност. Докато миналия май най-неочаквано до мен стигна вестта, че Майкъл, когото никой не бил виждал от няколко дни, е намерен мъртъв в леглото си, обърнат на една страна и вече съвсем вкочанен, с лице, покрито със странни червени петна. Съдебното разследване постанови, that he had died of unknown causes, заключение, към което добавих за себе си: in the dark and deep part of the night. Всички ние бяхме потресени от внезапната кончина на Майкъл Паркинсън, но явно по-зле от всички други понесе тази вест неомъжената преподавателка по романистика Джанин Розалинд Дайкинс, нещо повече, загубата на Майкъл, с когото, казваха, я свързвала дружба от детинство, така я травмира, че само няколко седмици след неговата смърт тя самата бе отнесена от някаква болест, която разруши организма ѝ. Джанин Дайкинс, която живееше на малка уличка непосредствено до болницата, беше следвала в Оксфорд, също като Майкъл, а през годините след това, изхождайки от някакви мъгляви подробности и никога от очевидното, бе разработила една свободна от всякаква интелектуална суета и в известен смисъл съвсем лична наука за френския роман на XIX век със специално внимание към особено високо ценения от нея Гюстав Флобер, от чиято обхващаща хиляди страници кореспонденция обичаше да цитира по различни поводи дълги пасажи, с което не спираше да ме удивлява. Впрочем, движена от страстна лична заинтересованост, тя, която често, излагайки мислите си, изпадаше в състояние на едва ли не тревожен възторг, се опитваше да вникне в причините за писателските угризения на Флобер – неговия страх от фалша, който, както тя твърдеше, понякога го приковавал със седмици и месеци на канапето, обхванат от ужас, че никога вече няма да може да напише и половин ред, без да се посрами..."
Из книгата

В. Г. Зебалд (1944 - 2001) е германски поет, есеист и писател, една от най-представителните фигури в съвременната немскоезична литература. Роден в баварското градче Вертах, през 60-те години се установява във Великобритания, където след успешна научна кариера е професор по немска литература в Университета на Източна Англия.

Носител е на множество литературни отличия, сред които Берлинската литературна награда, наградите Хайнрих Бьол и Хайнрих Хайне, Националната награда на критиците (NBCC). Сред най-превежданите му белетристични творби са Световъртеж. Чувства. (1990), Емигрантите (1992), Пръстените на Сатурн (1995) и Аустерлиц (2001).

Колибри ООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg