"Ako трябваше да е честна, Глория Голдън би казала, че не организира петъчните сбирки, за да може максимално да използва наскоро реновираната си кухня. Нито като повод да се види с Дот, Лиди и Марджъри, защото най-добрите приятелки нямат нужда от поводи. Честната Глория щеше да каже, че седмичните им събирания са единственото нещо, за което можеше да е сигурна. И сега тя потропваше с маникюра си по плота, защото ако момичетата не дойдеха, нещата, за които можеше да е сигурна, щяха да паднат до нулата. Но жена с преуспял съпруг, здраво момченце и къща на брега със супермодерни уреди нямаше причини да се мръщи. Не и когато са ѝ казвали, че е една истинска руса Ан-Маргрет 2. Не и когато в Конго гладуват деца. Затова Глория никога не се оплакваше. Когато момичетата дойдоха (те винаги идваха), потропването по плота веднага бе заменено с отваряне на кутиите Тапъруер и плоча на Нийл Седака, която се въртеше на грамофона. Ако си нещастен, защото любимата ти си е отишла... - запяха всички, хванали лъжици за сервиране като микрофони и започнаха да се въртят върху испанските плочки като танцьорки в шоуто на Ед Съливан - ... излез и се забавляааавай...
Зачервена и кикотеща се след големия им финал, Глория погледна към кошарката във всекидневната.
– Майкъл може да проспи и концерт на Елвис – каза тя за спокойното си бебе. В този момент телефонът иззвъня и момченцето се разплака. Дот разлюля плитките си, втурвайки се да го успокои, а някой, вероятно Лиди, намали музиката. Глория обу обувките си с ниски токове и вдигна телефона.
– Домът на семейство Голдън.
– Кой е? – прошепна Марджъри, сякаш все още бяха ученички в гимназията на Пърл Бийч, а не двадесет и две годишни жени. Глория зърна отражението ѝ в газовата печка и изрече само с устни: "Лио". Краищата на меденорусата ѝ коса бяха увиснали и тя ги стисна, за да ги подвие отново. Сърцето на Глория се разтвори за съпруга ѝ, както роза разтваря венчелистчетата си на слънце. Нямаше значение, че той се обажда от офиса си в Лос Анджелис, на деветдесет километра оттук. Въпреки това тя виждаше черната му като хайвер коса и дънковосините му очи, усещаше мириса на бърбън в дъха му и можеше да почувства вълнението от докосването му. Това докосване! Как я изпълваше с оркестрови вариации и многоцветна радост, сякаш Уолт Дисни вкарваше "Фантазия" 3 направо във вените ѝ.
– Какво иска? – попита Лиди, повдигайки гъстите си вежди. Глория сви рамене, надявайки се, че осемнадесетте месеца, през които Лио беше сключвал сделки за Парамаунт Пикчърс, най-после са дали резултат. Че го издигат в каквато и там да се нарича позиция, която е по-висока от настоящата му работа като продуцент. Тогава щяха да се преместят в Бевърли Хилс, да се движат сред изтънчени интелектуалци и да летят по света. Не както го правеше Марджъри – сама и работейки като стюардеса за Транс Уърлд Еърлайнс, – а по правилния начин: с щастливото си семейство и гардероба на Джаки Кенеди.
– Добра новина, скъпа – каза Лио. Глория изпищя, въодушевена като победителка в радиосъстезание, която всеки момент ще разбере каква е наградата ѝ.
– Кажи ми! Той издиша облак цигарен дим.
– Току-що обядвах с актрисата от "Закуска в Тифани" и ти, прекрасна съпруго, вече си горда притежателка на снимка с автограф, който казва: Най-добри пожелания, Глория. Одри Хепбърн.
– Страхотно! – каза Глория, навивайки телефонния кабел на пръста си. – А кога ти и автографът ми ще се приберете за вечеря? Приготвям любимото ти...
– Колкото до това...
Усмивката на Глория угасна. Не отново – помисли си тя. – Моля те, не отново. Но Лио беше с вързани ръце. Големите шефове се нуждаеха от своето Златно момче, което трябваше да омае някаква опърничава старлетка да приеме техните условия. Вечеря... питиета... каквото беше необходимо, за да сключат сделката до понеделник. Виковете на Майкъл станаха отчаяни и пронизителни.
– Това означава ли още една вечер в хотел "Балтимор"? – попита Глория.
– Съжалявам, скъпа! – Лио явно запали клечка кибрит.
Както обикновено, Глория каза, че разбира. И едва когато затвори телефона, тя си позволи да забие палец в размразяващото се месо за печене и да го погледне нацупено. Искаше да каже на приятелките си истината – че Лио не се е прибирал от две нощи и тя се чувства самотна. След това можеха да пушат и да я успокояват, докато Глория се почувства по-добре – точно както правеха в гимназията, когато Лио беше зает с водно поло и забравяше да се обади. Но госпожа Брачен живот, журналистката с посветена на брака колонка в "Дамски журнал", забраняваше това. Скъпи съпруги – беше писала тя веднъж, – моля да напомняте на всички любопитни досадници, че съпрузите очакват личният им живот да си остане личен. Ако имате нужда от женска подкрепа, опитайте корсет "Веселата вдовица" на Уорнър. За 16,50 долара той ще намали талията ви и ще повдигне самочувствието ви. Предлага се в Лизи Харисън черно, бяло и бежово.
– Какво има? – попита Дот и месестите ѝ устни с черешов гланц се свиха в израз на съчувствие. – Всичко наред ли е?
– Лио мисли за мен, това е всичко. Лиди притисна очилата си в основата на носа и двете с Дот се спогледаха крадешком.
– Защо не започвате? – успя да се усмихне безгрижно Глория. – Аз идвам веднага. Двете отнесоха чиниите и смръщените си лица в зимната градина, докато Марджъри, която не обичаше да изпълнява нареждания, седна на кухненския плот, облегна се назад на ръцете си и кръстоса крака. Цепката на повдигнатия ѝ бюст, дълбока като пукнатина в ледник, наподобяваше прекалено голямо портмоне, внимателно поставено така, че да улавя случайно появили се пари.
– Сега кажи защо всъщност се обади. Глория схруска парченце целина.
– Казах ви. Марджъри въздъхна. Една кестенява къдрица от многото, измъкнали се от поначало прекалено хлабавия ѝ кок, се залюля и спря на бузата ѝ.
– Знам какво ще те накара да говориш. – Тя скочи от плота и започна да отваря и затваря шкафовете. – Къде стои водката "Смирноф"? – попита учудено, сякаш някой би държал алкохол при порцелана на "Ленокс".
– Водка? Още е единадесет сутринта!
– Еха, майчинството е направило някои хора много скучни – изрече Марджъри сякаш към публика в студио. Погледна часовника над къта за закуска, изтрака с токчетата си по подредените като шахматна дъска плочки, свали го от стената и го закачи на обратно.
– Ето. Сега е пет часът. Може да добавиш и малко вермут и маслини. Обичам мартинито си мръсно. Тя взе купената си от магазина салата с макарони, бутна вратата на зимната градина с добре оформеното си дупе и излезе."
Из книгата