"Седем месеца преди да погълна първата си таблетка диазепам, стоях в офиса на агенция за подбор на персонал в централен Лондон.
- Какво бихте искали да направите с живота си? – попита интервюиращата. Имаше издължено, сериозно лице, като статуя от Великденските острови.
- Не знам.
- Виждате ли се в бъдеще като специалист по продажби?
- Може би – излъгах. Имах лек махмурлук. (Живеехме до кръчма. Три големи бири и един-два Черни руснака бяха обичайната ми нощна доза.) Имах съвсем бегла идея какво искам да правя с живота си, но бях почти сигурен, че тя не включваше това да бъда специалист по продажби.
- Честно казано, автобиографията ви е малко мъглява. Но е април. Студентите все още не са приключили с университета. Мисля, че ще намерим нещо за вас.
И беше права. След поредица от катастрофални интервюта започнах работа в Кройдън като продавач на рекламни позиции в специализирания вестник за журналистика Прес Газет. Обучаваше ме австралиец на име Иейн, който ми обясни основите на продажбата.
- Чувал ли си за Аида? – попита ме той.
- Операта ли?
- Какво? Не. AIDA1. Внимание. Интерес. Желание. Действие. Четирите етапа на телефонния разговор с цел продажба. Привличаш им вниманието, след това интереса, после желанието им да направят нещо и накрая те ще поискат да пристъпят към действие.
- Ясно.
После, ей така, от нищото, добави:
- Имам огромен пенис.
- Моля?
- Видя ли? Привлякох ти вниманието.
- Значи да говоря за пениса си?
- Не, това беше само пример.
- Ясно, разбрах – отвърнах, загледан през прозореца в безрадостното сиво небе над Кройдън.
Така и не се сближих с Иейн. Вярно, канеше ме на обяд "с момчетата", на по бира или на по една игра на билярд. През цялото време си разказваха мръсни вицове, говореха за футбол или обсъждаха приятелките си зад гърба им. Ненавиждах това. Не се бях чувствал толкова не на мястото си, откакто бях на тринайсет. Планът – моят и на Андреа – бе да подредим живота си така, че да не се налага да се връщаме в Ибиса през лятото. Но по време на една обедна почивка почувствах в себе си силно усещане за пустота, сякаш над душата ми бе преминал облак. Буквално не можех да си представя да звъня на хора, които не искат да им звънят, нито час повече. Така че напуснах. Просто излязох. Бях неудачник. Бита карта. Не виждах нищо на хоризонта. Започнах да се хлъзгам надолу и да ставам уязвим към болест, която ме причакваше в засада. Но не го осъзнавах. Или не ми пукаше. Мислех само как да изчезна оттук.
Безкрайност
Човешкото тяло е по-голямо, отколкото изглежда. Постижения в науката и технологиите показват, че действително физическото тяло е цяла една вселена. Всеки от нас е съставен от приблизително сто трилиона клетки. Всяка от тези клетки съдържа приблизително същия брой атоми. Това са доста отделни компоненти. Само мозъците ни съдържат сто милиарда мозъчни клетки, плюс-минус няколко милиарда. Въпреки това през повечето време не усещаме почти безкрайната същност на физическото си аз. Опростяваме нещата, като идентифицираме себе си с по-големите части от тялото си. Ръцете, краката, стъпалата, дланите, торса, главата. Плът, кости. Подобно нещо се случва и със съзнанията ни. За да се справят с живота, те опростяват себе си. Съсредоточават се само върху едно нещо в определен момент. Депресията обаче е нещо като квантова физика на мисълта и емоциите. Разкрива това, което обикновено е скрито. Разнищва те, както и всичко, което си знаел. Оказва се, че не само сме съставени от вселената, от "звездна материя", както казва Карл Сейгън, но сме и също толкова необятни и сложни колкото нея. Може би еволюционните психолози са прави. Може би ние, хората, сме еволюирали твърде много. Цената за това да бъдем достатъчно интелигентни, за да сме първият вид, напълно осъзнаващ идеята за космоса, може би е способността ни да усещаме една цяла вселена, изпълнена с мрак.
Неизпълена надежда
Майка ми и баща ми бяха на летището. Имаха едновременно уморен, щастлив и разтревожен вид. Прегърнахме се. Подкарахме към вкъщи. Бях по-добре. Бях по-добре. Бях оставил демоните си на брега на Средиземно море и сега бях добре. Все още пиех приспивателни и диазепам, но вече нямах нужда от тях. Нуждаех се само от това да съм вкъщи. Нуждаех се само от мама и татко. Да. Бях по-добре. Все още бях малко раздразнителен, но по-добре. Бях по-добре.
- Толкова се бяхме разтревожили – каза майка ми, добавяйки още осемдесет и седем разновидности на същата тема. Обърна се назад от пасажерското място, погледна ме и се усмихна, но усмивката ѝ бе леко изкривена, а в очите й блестяха сълзи. Почувствах го. Бремето на мама. Бремето на това да съм син, поел по грешен път. Бремето на това да бъда обичан. Бремето на това да бъда едно разочарование. Бремето на това да бъда надежда, която не се е изпълнила така, както трябва. Но. Бях по-добре. Малко напрегнат. Но това бе разбираемо. Като цяло бях по-добре. Все още можех да бъда надеждата. Можеше пък да се окаже, че ще живея до деветдесет и седем годишна възраст. Тепърва можеше да стана адвокат или мозъчен хирург, или планинар, или театрален режисьор. Беше само началото. Началото. Началото.
Отвъд прозореца бе нощ. Нюарк, 24. Бях израснал в Нюарк и сега се връщах там. Търговско градче с население от 40 000 души. Място, от което бях искал единствено да избягам, но сега се връщах. Това обаче не беше лошо. Сетих се за детството си. Спомних си щастливите и нещастните дни в училище, и непрекъснатата борба за самочувствие. 24. Бях на двайсет и четири. Уличният знак сякаш бе известие от съдбата. Нюарк 24. Знаехме си, че така ще стане. Липсваше само името ми. Помня, че ядохме на кухненската маса, а аз не говорех много, само колкото да докажа, че съм добре и не съм луд или депресиран. Бях добре. Не бях луд или депресиран. Мисля, че ядохме пай с риба. Според мен го бяха приготвили специално за случая. Храна-утеха. Накара ме да се чувствам добре. Седях на масата и ядях пай с риба. Беше десет и половина. Отидох до тоалетната на долния етаж и дръпнах връвта, за да светна лампата. Долната тоалетна бе в нещо като тъмнорозов цвят. Изпиках се, пуснах водата и започнах да усещам как съзнанието ми се променя. Беше нещо като затъмнение, смяна на психологическата светлина. Бях по-добре. Бях по-добре. Но дори едно колебание е достатъчно. И една капка мастило да падне в чаша с чиста вода, цялата течност помътнява. Моментът, в който осъзнах, че не съм съвсем добре, беше моментът, в който разбрах, че всъщност действително съм все още доста болен."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
