"Професор Малик Соланка, пенсиониран специалист по история на идеите, сприхав майстор на кукли, а след петдесет и петия си рожден ден – целомъдрен и самотен по собствен избор (охулван от мнозина), най-неочаквано откри, че в своите "сребърни години" преживява златен век. Навън беше дълго и влажно лято – първият горещ сезон от третото хилядолетие, прижуряше и изпотяваше. Градът кипеше от пари. Никога досега цената на жилищата и наемите не се бяха повишавали толкова, а модата не беше толкова на мода. На всеки час отваряха нови ресторанти. Магазини, агенции, галерии се състезаваха да посрещат стремително растящото търсене на все по-луксозни стоки: специален зехтин, тирбушони за по триста долара, джипове "Хамър" със специални екстри, най-нов антивирусен софтуер, компаньонки, включително близначки и акробатки, видеоинсталации, произведения на ар брют, шалове, леки като перце, изтъкани от мъха под брадичката на застрашен вид планински кози.
Толкова много хора ремонтираха домовете си, че всякакви модерни уреди и битови прибори се радваха на огромно търсене. Имаше списъци с чакащи да си купят вани, брави за врати, вносна твърда дървесина, старинни камини, бидета, мраморни плочи и други неща. Въпреки неотдавнашния спад на индекса NASDAQ и цената на акциите на "Амазон", новите технологии водеха града за носа: все още се говореше за новооткрити компании, първично публично предлагане, интерактивност – първите проблясъци на невъобразимото бъдеще. А то беше като огромно казино, където всички залагаха и всички очакваха да спечелят. На улицата, където живееше професор Соланка, заможни бели младежи с размъкнати дрехи се излежаваха на порозовели от слънцето веранди и изискано имитираха бедност в очакване да станат милионери, което щеше да се случи съвсем скоро.
Сексуално въздържаният, но все още шарещ поглед на професора се спря по-специално на висока млада жена със зелени очи и много високи скули, издаващи централноевропейския ѝ произход. Острата ѝ рижо-руса коса стърчеше клоунски изпод черно бейзболно кепе с логото на албума "Вуду" на Д’Анджело, а плътните ѝ устни бяха разтеглени в сардонична усмивка. Момичето се изкиска грубо и нехайно прикри устата си с длан, когато дребният и старомоден денди с бастунче Соли Соланка, издокаран с панамена шапка и кремав ленен костюм, мина покрай къщата по време на следобедната си разходка. Соли беше колежанската му самоличност, на която никога не беше придавал голямо значение, но така и не беше успял да се отърси изцяло от нея. – Ей, господине? Извинете, господине? – провикна се подире му блондинката властно, изискваща отговор.
Сатрапите край нея станаха бдителни като преториански гвардейци. Тя нарушаваше правилото на живота в големия град, нарушаваше го дръзко, уверена в силата си, сигурна в територията и глутницата си, безстрашна. Безцеремонността на красиво момиче, нищо особено.
Професор Соланка спря и се извърна към изтегнатата на прага богиня, която продължи безцеремонно да го разпитва:
– Много се разхождате. Така де, пет-шест пъти дневно ви виждам да отивате някъде. Седя си тук, виждам как се задавате, виждам как отминавате, но нямате куче и не се връщате с някоя дама или с покупки. Пък и по странно време, така че едва ли ходите на работа. Затова се питам: защо този човек се разхожда все сам? Сигурно сте чували, че в града има някакъв тип, който удря жени с бетонен къс, ама ако ви мислех за откачалка, нямаше да говоря с вас.
Пък и имате британски акцент – интересно, а? Няколко пъти дори ви проследихме, обаче вие никъде не ходите, само обикаляте. Останах с впечатлението, че търсите нещо, и реших да ви питам какво. Просто се държа дружелюбно, господине, добросъседски. Голяма загадка сте. Поне за мен. У него внезапно се надигна гняв.
– Търся спокойствие! – тросна се той.
Гласът му потрепери от ярост, много по-силна, отколкото заслужаваше натрапничеството на момичето, ярост, която го шокира, когато плисна в нервната му система. Младата жена долови ожесточението му и се отдръпна мълчаливо.
– Човече – намеси се най-едрият и най-покровителствено настроен преторианец, който сигурно беше неин любовник и изрусен центурион, – не си ли твърде войнствен за човек, който търси спокойствие?
Момичето му напомняше за някого, но не можеше да си спомни за кого, и този дребен пропуск на паметта, този "старчески епизод" го загложди вбесяващо. За късмет, момичето го нямаше, нямаше никой, когато той се връщаше от карибския карнавал с мокра шапка и целият вир-вода, след като го беше изненадал кратък и силен топъл порой. Покрай синагогата "Шеарит Израел" в Сентръл Парк Уест (подобна на бял кит сграда с триъгълен фронтон върху четири - или колко там бяха - масивни коринтски колони) професор Соланка притича под пороя и си спомни как през страничната врата беше мярнал бар мицва на тринайсетгодишно момиче, което с нож в ръка очакваше ритуала по благославянето на хляба. Никоя религия няма ритуал за измерването на божията благодат, помисли си професор Соланка, човек би допуснал, че поне на англиканците ще им хрумне подобно нещо. Лицето на момичето сияеше в сумрака, младите му пълни черти издаваха увереност в сбъдването на най-върховните очаквания. Да, блажен миг, ако си склонен да използваш думата "блажен", но Соланка като скептик не я използваше.
На съседното Амстердам Авеню имаше лятно квартално парти, уличен базар, който въртеше оживена търговия въпреки пороя. Професор Соланка подозираше, че на повечето места на планетата стоките, които тук се продаваха на безценица, са подредени по рафтовете и витрините на най-изисканите малки бутици и най-скъпите универсални магазини. Из цяла Индия, Китай, Африка и в голяма част от Южноамериканския континент хората, които разполагаха с време и пари за мода - или казано по-простичко в по-бедните географски ширини: просто ламтяха да придобиват, - щяха да се избият за уличните стоки в Манхатън, а също за дрехите и меката мебел по пълните със стока вехтошарници, върнатите порцеланови сервизи и обезценените парцалки от известни марки по магазините за намалени стоки в центъра на града. Професор Соланка си помисли старомодно, че Америка оскърбява останалата част от света, като се отнася към това изобилие с нехайното лекомислие на незаслужено огромното богатство.
В това благодатно време обаче Ню Йорк се беше превърнал в обект и цел на световните алчни въжделения, а "оскърблението" само подклаждаше още по-силно желание в останалата част на планетата. В Сентръл Парк Уест обикаляха конни файтони. Подрънкването на звънчетата по сбруите звучеше като звънтенето на монети в шепа. Филмовият хит на сезона представяше упадъка на Римската империя, а в образа на нейния цезар се беше въплътил Хоакин Финикс. Рим, в който достойнството и честта, а също развлеченията на живот и смърт, бяха сведени до компютърно възсъздадена гладиаторска арена - амфитеатъра на Флавий или Колизея.
И в Ню Йорк имаше хляб и зрелища: мюзикъл за сладки лъвчета, мотоциклетни надбягвания по Пето Авеню, Спрингстийн в "Мадисън Скуеър Гардън" с песен за Амаду Диало, пронизан с четиресет и един куршума от полицията, заплахата на полицейския профсъюз да бойкотира този концерт на Боса, Хилари срещу Руди, погребението на някакъв кардинал, филм за умилителни динозаври, автомобилните кортежи на двама до голяма степен заменяеми и несъмнено непопулярни кандидатпрезиденти (Буш, Гор), Хилари срещу Рик, гръмотевичната буря, връхлетяла концерта на Спрингстийн на Ший Стейдиъм, ръкополагането на някакъв кардинал, анимационно филмче за симпатични британски пилета и дори литературен фестивал; плюс поредица "пищни" шествия, които ознаменуваха многобройните етнически, национални и сексуални субкултури на града и (понякога) приключваха с наръгване с нож и нападения (обикновено) над жени.
Професор Соланка, който се смяташе за егалитарно настроен, изконен гражданин, убеден, че селото е само за кравите, в дните на парадите крачеше рамо до рамо (потно) със своите съграждани. Една неделя се отъркваше в тесния ханш на участниците в някой гей прайд, а следващата танцуваше до пуерториканка с дебел задник, препасала гърди с държавното знаме. Не чувстваше личното си пространство нарушено сред това човешко множество, напротив. Тълпата предлагаше приятна анонимност, липса на вмешателство. Никой тук не се интересуваше от неговите тайни. Всички бяха дошли, за да се изгубят.
Такова беше неизразимото вълшебство на тълпата, а по онова време като че ли единствената цел на професор Соланка беше да се изгуби. През онзи конкретен дъждовен уикенд във въздуха се носеше ритъмът на калипсо, не просто ямайските сбогувания на Хари Белафонте и глупашките песни от мъничко неловките младежки спомени на Соланка („Казвам ти открито / не ме връзвай като магаре, / защото ще скачам и ще рева, / не ме връзвай като магаре!"), а истинската сатирична музика на трубадурите опозиционери от Ямайка: "Банана Бърд", "Куул Ранингс", "Уелоубели" на живо в Брайънт Парк и от тонколоните по цял Бродуей, високи до рамото му.
След като професор Соланка се прибереше от парада обаче, го завладяваше меланхолия, обичайната му тайна печал, която той сублимираше в обществената сфера. Нещо не беше наред със света. Отказал се от оптимистичната философия за мир и любов от младостта си, той вече не знаеше как да се примири с все по-фалшивата (мразеше иначе идеалната за този контекст дума "виртуална") действителност. Измъчваше го въпросът за властта. Какво ли вършеха скришом управниците на града, докато разгорещените граждани се хранеха с най-разнообразни видове лотос? Не такива като Джулиани или Сейфър, които реагираха презрително на оплакванията на нападнати жени, нищо че вечерните новини излъчваха аматьорски видеоклипчета на престъпленията.
Не тези нескопосани марионетки, а онези нависоко, които бяха там постоянно, неизменно задоволяваха своите ненаситни желания, търсеха новото, поглъщаха красота и винаги, винаги жадуваха за още. Царете на света, които никога не срещаш, но тях неизменно ги има (безбожникът Малик Соланка избягваше да дарява тези човешки привидения с вездесъщност), сприхавите и смъртоносни цезари, както би ги нарекъл приятелят му Райнхарт, Болингброковците със студено сърце, трибуни, готови да го наврат отзад на Кориолановците кметове и полицейски комисари… Професор Соланка потръпна при този образ. Достатъчно добре се познаваше, за да си дава сметка за алената буква на вулгарността в нрава си, но въпреки това грубият израз го шокира, когато изникна в мислите му."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
