"Имало едно време.
Портата нямаше особено приветлив вид.
От едната ѝ страна висеше табелка с яркооранжеви букви на черен фон: частна собственост - влизането забравено!
Знакът от другата страна гласеше: Не влизай без разрешение!
Същите табели, окачени начесто, висяха на неравномерни интервали и върху порутената бяла ограда от двете страни на портата.
– Към края си последният пазач на фара в Магдалийн стана малко ексцентричен – промърмори агентът на недвижими имоти под носа си, докато преминавахме през отворената порта, седнали в шевролета му.
Погледнах отвъд портата към фара пред нас.
Отдалеч допълнителните постройки край фара изглеждаха точно толкова порутени, колкото и оградата. Боядисани в бяло с черен корниз, те се лющеха и бяха избледнели, червените им керемиди бяха разкривени, а някои направо липсваха.
За сметка на това самият фар беше искрящо бяло (с лъскав черен корниз) красиво творение, издигащо се на цели пет етажа. Последните два етажа се състояха изцяло от прозорци, имаше и още интересни прозорци по останалата му част. И отгоре на всичко наоколо растеше поразително зелена трева, разпростряла се чак до стръмните сиви скали, които се спускаха към синьото море, имаше и синьо небе с перести облаци, служещи за фон на цялото това великолепие.
И ето че изведнъж, виждайки всичко това отблизо, най-сетне се почувствах развълнувана от предстоящото приключение.
То е знак, миличка. Не би могло да бъде друго. Мястото ти е в Мейн. И когато аз си отида, когато напишеш края на сегашната глава от живота си, ето къде ще започне следващата. Онази, която ще доведе до щастливия край.
Това ми беше казал Патрик два дни преди да умре.
И от това, че Патрик бе умрял, човек можеше да си извади заключението, че сегашната глава не бе имала щастлив край.
Вярно е, че когато бе изрекъл тези думи, той бе сериозно упоен заради болката от рака, който разрушаваше тялото му и най-вече – мозъка му. Ала макар на яснотата на ума му да не можеше да се разчита винаги, когато бе изрекъл тези думи, гласът му беше твърд, а погледът – бистър.
– Сега всичко е автоматизирано. – Гласът на агента на недвижими имоти ме извади от мислите ми.
Погледнах го и видях, че бяхме паркирали и той вече отваряше вратата и измъкваше едрото си тяло навън.
– Извинявай, какво? – попитах, когато последвах примера му, затръшвайки вратата зад себе си.
Той ме погледна над капака на джипа.
– Фарът. Вече е напълно автоматизиран.
– О – смотолевих. Вятърът, който развяваше косата и шала ми и залепваше якето към тялото ми, подхвана едва доловимата ми дума и я отнесе.
– Автоматизираха го през 1992 г. – сподели агентът. – Именно тогава предишният собственик започна да става особен. Да поддържаш един фар, не е най-лесното нещо на света. Ала когато го автоматизираха, всичките му задължения се свеждаха до това да поддържа механизма в изправност и да се грижи генераторите никога да не остават без гориво, в случай че токът спре. След като в продължение на години бе имал какво да прави, нещо важно, то изведнъж му беше отнето. Заради това, което се случи с него, казвам на жена ми: не ме е грижа дали ще подреждам шкафовете в кухнята. Просто ми дай нещо да правя до деня, в който умра.
След като ми сервира тази мъдрост, той се отправи с тежка стъпка към лъскавата дървена врата, боядисана в черно.
Над нея имаше разкошна старовремска черна лампа с извита дръжка.
По дяволите, и да не беше мястото абсолютно великолепно (а то беше), бих го купила дори само заради тази лампа.
– Имай предвид – продължи агентът, докато вкарваше старинния ключ в ключалката, – че ако решиш да се нагърбиш с това, никак не е трудно. – Той ме погледна за миг, преди да отвори. – Честно казано, по-трудно може да се окаже всичко останало..., не че няма да ти стане ясно в мига, в който прекрачиш прага.
С тези думи той отвори вратата..., ала сякаш изобщо не го беше направил. Мракът от другата ѝ страна изпълзя навън и беше толкова наситен, че аз се дръпнах назад.
Агентът пристъпи вътре и сенките го погълнаха за броени мигове.
Без да имам избор, аз го последвах.
Да, беше мрачно.
И мръсно.
И влажно.
Всъщност беше тъмно, усойно и миришеше на влажни тухли и гнилост.
– Старецът умря преди години – каза агентът, движейки се в мрака. – Децата му се бяха разпръснали много преди това. След развода не живееха заедно с жена му. Това не е място, където да гледаш семейство, и тя го знаеше. Той обаче отказа да го напусне.
Агентът дръпна настрани нещо, което приличаше на дълга завеса от винил, и аз примигах, когато слънчевата светлина направи опит да проникне вътре през редица мръсни прозорци, следващи извивката на постройката. Завесата се разпадна под допира му, свличайки се на пода, като изшумоля и вдигна облаче прах.
– Опа – измърмори той.
Когато очите ми привикнаха със светлината, първото, което видях, бе неограничаван от нищо (освен от мръсотията по стъклата) изглед към морето, който накара дъха ми да спре.
Второто, което видях, бяха очите на агента, вперени изпитателно в мен.
Тъй като семейното ми положение не му влизаше в работата, не казах нищо в отговор на неизречения му въпрос.
– Както и да е – продължи той, схващайки намека на мълчанието ми. – Никой от тях не поиска мястото. Само че старецът го беше оставил да западне толкова – той махна наоколо, – че и никой друг не го искаше. От девет години се продава. Всяка година, откакто той почина, се провежда референдум дали общината да го купи, ала цената, както и разходите по поддръжката са прекалено високи. Сега семейството свали цената толкова много, че го продават почти без пари, като се има предвид, че мястото върви с два акра крайбрежна земя. Само че в нотариалния акт има допълнителна клауза, тъй като то е исторически обект. Съществуващите постройки може да бъдат реновирани по преценка на собственика, стига да запазят настоящия си външен вид, но нищо не може да бъде достроявано, а фарът трябва да си остане.
– Да, разбирам, че всичко е наистина автоматизирано, като се има предвид, че толкова отдавна никой не живее тук.
Агентът поклати глава.
– През цялото това време имаше пазач на доброволни начала. Не че има да се прави кой знае какво, ала старото момиче трябва да продължава да свети, така че някой трябва да се грижи за нея. Всъщност положението започна да става толкова лошо, че преди две-три години жителите на града платиха, за да бъде фарът пребоядисан. Като се изключи това, както можеш да видиш...
Той не довърши, просто махна с ръка наоколо, посочвайки бъркотията в голямата кръгла стая, в която се намирахме.
Аз се огледах и в първия миг не видях нищо друго, освен бъркотията – разпадащи се мебели, потънала в сажди камина, кухня, която вероятно беше направена през четиридесетте години и не бе докосвана от поне едно-две десетилетия.
После обаче видях още.
Красиво резбования парапет на дървеното стълбище, което се извиваше покрай стената на къщата. Стените от червени тухли. Дървените подове.
– Някога, много, много отдавна – гласът на агента по недвижими имоти изведнъж зазвуча поетично – някой е обичал това място. Вложил е тази обич в построяването му. В поддръжката му. Минали са девет, ако не и повече години, откакто някого го е било грижа, и все пак още можеш да видиш, че някога то е познало много обич.
О, да.
Виждах го.
– Има и мазе, макар че е доста тесничко. – Рязката промяна в тона на брокера, станал отново делови и информативен, ме изненада. – Пещта е там долу. Влиза се през врата в пода. Пещта е доста старичка и за да съм напълно откровен, вероятно ще се наложи да бъде сменена.
Докато той говореше, аз се взирах в камината, която, веднъж почистена, щеше да бъде великолепна. Забелязах, че няма комин – димът вероятно излизаше през отдушник в стената.
– Под стълбището в тази стая има тоалетно помещение – продължи брокерът. – Може да разгледаш, ако искаш, но ако предпочиташ да си го спестиш, ще ти кажа направо, че ще е най-добре да бъде премахнато.
Реших да му се доверя и му го казах.
С облекчен вид той заяви:
– Има и двуместен гараж. Не е в добро състояние, но мисля, че вече го забеляза. Все пак е близо до къщата и има покрита пътека до онази врата ей там. – Той посочи една врата срещу онази, през която бяхме влезли. – Означава, че може да ти е студеничко, но няма да се намокриш, освен ако не вали косо, което се случва.
С вятъра, който залепваше якето за тялото ми в слънчевия, раннопролетен ден, изобщо не се съмнявах в думите му.
– Над гаража има таванско помещение, което би могло да се ремонтира и да се превърне в студио за даване под наем, ако поискаш. Има и отделно помещение, където се съхраняват генераторите. Доста е просторно и има отводи за пералня и сушилня. И достатъчно място за съхраняване на всякакви вещи. Което е добре, защото тук няма кой знае колко място, където да се държат инструменти и коледни украси, и други такива.
Огледах се и видях, че беше прав – нямаше достатъчно шкафове, за да поберат дори онова, от което се нуждаеше един сносен готвач. Макар че имаше място за тях. Всъщност, ако се отблъснеше мракът назад, в стаята имаше доста място.
– Освен това отвън има друга постройка с две доста прилични спални и голяма кухня. Може да се ремонтира и да бъде превърната в къща за гости. Или пък студио, ако си по-артистична натура. Или пък да даваш под наем стаи за нощувка. Ще ти покажа всичко това, след като разгледаме фара.
– Благодаря – отвърнах.
– Сега, понеже казах, че ще бъда напълно откровен, искам да знаеш всичко – продължи той и очите ми бавно се обърнаха към него. – Както споменах, мястото е напълно автоматизирано. И както също споменах, няма да е нужно да мислиш за това, освен ако не спре токът, но тогава генераторите се включват автоматично. Те са два, но ще трябва да си запасена с гориво, в случай че токът не дойде веднага. А все пак това е крайбрежен Мейн. Времето е непредсказуемо. Случва се доста дълго да останем без електричество.
Кимнах и той продължи.
– А ако отидеш някъде, на ваканция например, трябва да се погрижиш някой да те замести, в случай че токът спре.
– Добре – отвърнах, мислейки си, че това не беше добре, тъй като не познавах никого в Мейн (или поне никого, който да иска да ме познава), така че нямаше към кого да се обърна с подобна молба.
А определено не хранех особени надежди да спечеля хората и да завържа приятелства – досега не бях имала кой знае какъв късмет в това отношение.
И на последно място, въпреки че Патрик го вярваше напълно, не хранех никаква надежда, че подтикът, поради който бях тук, ще се увенчае с успех.
Че ще получа своя щастлив завършек.
Онова, което Патрик смяташе, че ще бъде моят щастлив завършек.
Така че бих могла да имам някого (всъщност двама души), ала знаех, че това никога няма да се случи.
Все пак, ако купех това място, а после ми се приискаше да погостувам на семейството си в Денвър, винаги можех да платя на някого да се грижи за него.
Брокерът кимна, без да има представа за мрачните ми мисли, и продължи:
– Не че искам да ти обяснявам, че две и две прави четири, но все пак да си го кажа. На върха на тази сграда има източник на светлина, който всяка нощ или когато има мъгла, се върти в кръг на всеки петнайсет секунди. Ще имаш нужда от затъмнителни щори навсякъде, ако си като всички останали на тази планета и не можеш да спиш, ако на всеки петнайсет секунди в стаята ти нахлува ярка светлина.
– Вероятно няма да е трудно да намеря затъмнителни щори – предположих. Вероятно би могло да се нагласят да изглеждат добре или поне така се надявах.
– Вероятно – съгласи се той. – Ала всеки, който иска да живее тук, без да полудее или да се превърне в сприхав особняк с кофти нрав, което може и да изглежда пресилено, но е напълно обяснимо с оглед на онова, което се случи с предишния собственик, ще трябва да постави нови прозорци. Стените са солидни и не пропускат нищо. – Той махна с глава към една от стените. – Но при нужда сирената за мъгла се обажда. Така че ще се нуждаеш от звукоизолиращи прозорци или капаци, които да спускаш, за да заглушиш шума, ако искаш да имаш спокойствие.
– Това вероятно също няма да е особено трудно – отбелязах.
– Така е, само че ще трябва да бъдат изработени по поръчка и това няма да е евтино.
Кимнах. Парите нямаше да са проблем.
Благодарение на Патрик разполагах с всичките пари, от които бих могла да се нуждая някога.
– И разбира се, туристите – продължи брокерът. – Причината за всички онези табели навън не е само защото предишният собственик си беше дръпнат, но и защото хората си мислят, че морските фарове принадлежат на всички. Появяват се и чукат на вратата, очаквайки да ги пуснат да се разходят наоколо и да правят снимки. Не помага и това, че крайбрежната пътека е обществена собственост, въпреки че фарът е построен върху частна земя. Разхождащите се и колоездачите би трябвало да заобиколят оградата, но невинаги го правят. Така че ще трябва да бъдеш или наистина търпелива, или наистина дружелюбна, или да си направиш свястна ограда. Мен ако питаш, дори така, пак ще ти се налага да се разправяш с най-нахалните."
Из книгата
Рейтинг: 9.50 / 2 гласа
