Апостолът на свободата

Апостолът на свободата Мерсия Макдермот Времетраене: 1:34 мин. Джералд Даръл Времетраене: 0:56 мин. Моето семейство и други животни Джералд Даръл Времетраене: 0:52 мин. Живот в скалите Мария Лалева Времетраене: 0:55 мин. Тютюн - том 1 и том 2 Димитър Димов Времетраене: 0:59 мин. Жажда Захари Карабашлиев Времетраене: 1:16 мин. Задругата - книга 2: Заветът Добри Божилов Времетраене: 0:54 мин. Следобеден чай в имението Даунтън Гарет Нийм Времетраене: 1:22 мин. Беглецът от Аушвиц Джонатан Фрийдланд Времетраене: 1:04 мин. Как да спреш косопада дългосрочно чрез системата Подхранване и съживяване Ива Бориславова Времетраене: 1:06 мин. Хормонален рестарт 3Х Албена Гайджиева Времетраене: 1:00 мин. Планетология: Меркурий. Сатурн, Уран, Нептун - част 3 Сергей А. Вронски Времетраене: 1:07 мин. Обвързана с опасността Сейбъл Соренсен Времетраене: 1:11 мин. От смърт към безсмъртие Джуал Кхул Тибетеца Времетраене: 0:53 мин. Фредрик Бакман Времетраене: 2:40 мин. Наблюдатологът Жизел Кларксън Времетраене: 0:53 мин. Ниро С. Дж. Тили Времетраене: 0:59 мин.

"Апостолът на свободата" е една от най-вълнуващите книги, писани за Васил Левски. Английската писателка Мерсия Макдермот, при престоя си в България, остава пленена от делата на Апостола и ги описва по един романтично-поетичен, но същевременно достоверен начин. Книгата на Мерсия Макдермот излиза през 1967 година от авторитетното лондонско издателство "Джордж Алън енд Ъндин" на английски език. От 1970 година, когато е първото издание на български език, до днес "Апостолът на свободата" е преиздавана няколко пъти. Книгата е преведена на български от Иван Градинаров.

"За мен Левски не е личност, позната от най-ранните ми години, а внезапно откровение, ослепяваща светлина, която изведнъж озари живота ми. Левски не е поетична измислица - той е жив човек от плът и кръв. Малко са народите, които имат такива герои."
Мерсия Макдермот

"Високо, върху бялата апсида на църквата "Св. Богородица" в Карлово, един майстор е изваял човешка ръка, която сочи на север с една-единствена дума за пояснение: "ЗРИ". Напразно погледът се рее там, накъдето сочи неподвижният пръст: това, което така настойчиво насочва вниманието, остава загадка, която дразни любопитството и примамва въображението! Ако набожният майстор е искал да възхвали съвършенството на божието творение, той не би могъл да намери по-подходящо място за това. Прочут с градините си и кичестите си орехови дървета, малкият градец Карлово се гуши в полите на Стара планина, всред несравнимата хубост на Розовата долина - сърцето на България. От юг меко възвисяващите се конични върхове на Средна гора отделят долината от знойните поля на Тракия с нейните оризища и градини, където зреят ябълки, праскови и смокини, а от север могъщата гръд на Балкана я закриля от свирепите набези на зимата. Тук сякаш въздухът е по-мек и небето - по-дълбоко откъдето и да било в България.

Тук самата природа е сътворила градина, напоявана от хладни рекички и планински потоци, окръжена от зелени ливади. В нея растат хубави плодни дървета: орехи, сладки кестени, ябълки, бадеми, череши, круши, сливи. Дори нивите приличат повече на цветни градини, отколкото на обработваема земя, а малките градчета с червени покриви - Сопот, Карлово, Калофер и Казанлък - са нанизани като кехлибарени зърна на огромна броеница всред море от слънчогледови ниви, лозя, лавандула, мента и приказната маслодайна роза, намерила тук най-благодатната почва на света! Но може би майсторът, изваял ръката, се е вълнувал не толкова от розите, колкото от "тръните" - страхът и безмерната мъка, които правили от този естествен рай една задушаваща преизподня, излята в единствената дума - турци. Турците живеели в северната част на града, накъдето сочи ръката, но дори и под сянката на "Св. Богородица" се е чувствала унизителната атмосфера на робството. Векове наред господарското племе забранявало строенето на църкви и българите извършвали богослужението зад високите стени на тайно построени, вкопани в земята храмове, замаскирани като обикновени къщи. По времето, когато е строена и осветена "Св. Богородица", шумно обявените, но слабо осъществени реформи, известни като "Гюлхански хатишериф" и "Хатихумаюн", са дали някакви права на християнското население. Ала българите, навикнали да се крият от очите на поробителя, продължавали да строят църквите все настрана от централните площади, като архитектурата им била такава, че да не бие на очи.

"Св. Богородица" нямала нито кубета, нито камбанария, докато белите минарета на карловските джамии се извисявали високо над морето от зелени корони на орехите, което недвусмислено говорело на пътника, че приближава селище от царството на исляма. Дори самото име Карлово е турско, увековечило паметта на Карлъзаде Гаази Лала бей, на когото султан Баязид II милостиво подарил околните землища. През 1485 година Карлъзаде Али бей построил в новото си владение Куршум джамия. Кога- то навлязъл в преклонна възраст, той се завърнал в родния си Анадол и в израз на благочестие завещал на джамията дохода от земите си за вечни времена. През робството била достатъчна само една искрица, за да възпламени мюсюлманския фанатизъм, който като разтопена лава помитал всичко по пътя си, оставяйки зад себе си диря от пепел и сълзи. Ничий живот и имот не бил в безопасност. Човешки писъци внезапно ще разкъсат тишината на нощта и никой не ще се осмели да види откъде идват. Нечий дюкян изневиделица ще лумне в пламъци, малко след като собственикът е имал дързостта да подаде оплакване срещу някой турчин.

Едно почукване на вратата по никое време и повикване в конака ще дойде като гръм от ясно небе. Понякога то ще завърши със сладка приказка с каймакамина на чашка сладко-горчиво кафе, понякога - с изтезание и дълго мъчително пътуване до черната тъмница на Диарбекир в далечните диви планини на Мала Азия. Народните песни из цяла България възпяват не само любов­та между младите и радостите и скърбите на ежедневието, но пеят и за ужасите - така просто и обикновено, че и днес, когато ги слуша човек, сърцето му се свива от болка и кръвта замръзва в жилите. В тях се разказва за похитени жени и деца, отвлечени в робство с вериги на нозете, за открадване на любимата, за насилствено потурчване, за измъчване, за тъмници, за бесилки. В самия град къщите сякаш са обърнали гръб на калдъръмените улици. Прелестните градинки са скрити зад триметровите зидове, покрити с червени керемиди. Турското потисничество принуждавало българите да се затварят в себе си - зад високите зидове всяко семейство се стараело да си създаде свой оазис от удобство и спокойствие всред страданията и несигурността наоколо. Високите бели сгради изглеждат на случайния минувач чужди и непристъпни като стените на крепост или манастир, но озове ли се веднъж човек зад дебелите, оковани с гвоздеи порти, пред очите му се открива един миниатюрен рай, създаден от човешка ръка, с почти субтропично изобилие на багри, от който лъха уют и гостоприемство. Дворовете били настлани с каменни плочи, старателно подредени в геометрични фигури.

В по-богатите къщи фрески и барелефи красели стените. Клематиси и глицинии се виели по балюстрадите, а саксии със свежи бегонии и мушкато пъстрели чардаците. Цветя и всякакви градински дървета - от срамежливите теменужки до екзотичните олеандри и алените нарове - изпълвали дворовете с аромат и великолепие, криели прохлада под шарените си сенки. Пред къщата обикновено ще има асма, която през лятото служела като допълнително помещение. Тук мъжете четели вестници и разисквали своите проблеми над чашка димящо кафе. Тук жените, седнали на ниски столчета, предели и си разменяли местните клюки, а през прохладните летни вечери около кръглата софра се събирало цялото семейство. Улицата принадлежала на поробителя и била опасна. Карловци предпочитали да не излизат на нея без нужда. Ако трябвало да отидат у съседа, те минавали през комшулуци като мишки, които шарят под дъсчения под, без да смеят да излязат на открито.

На север, зад турския квартал, възправя снага Балканът. Полите му се спускат почти отвесно към долината. Най-долната част е обрасла с шубраци, акации и тук-там тъмнолисти ели. По-нагоре са пасищата, където пасели стадата и овчарите свирели тъжни песни на медените си кавали и дялали красиви хурки за своите любими. Още по-нагоре са сивите скали, често забулени в облаци, и величествените върхове - Амбарица, Купен, Юмрукчал и Марагидик, от чиито плещи снежната мантия не пада дори когато розите заливат долината с аромата си. Балканът е закрилник на долината. Той пречупва силата на северния вятър с широкия си гръб и в неговите пазви цъфтят розите, карловки отглеждат в дворовете си лимонови дръвчета. Плодородие се излива от големия водопад Сучурум ("Летяща вода"), чиито води бликат от един скален просек, хвърлят се стремглаво върху бялата канара и ту тичат надолу като пенливи потоци, ту се спират да си починат като бистри зелени вирове, за да изтекат най-сетне през Карлово като Стара река. Карлов­ци отбивали във вади вода от реката и я пускали през дворищата, така че дори и през летния зной там било прохладно и зелено и ромоленето на течащата вода напевно се носело из въздуха.

Балканът е свързан с всяка карловска къща не само чрез водите на Стара река. Той се виждал дори и през високите дувари, съградени от населението, за да се изолира от враждебния външен свят. От своите прикътани дворчета, единствено място, където са могли да запазят донякъде човешкото си достойнство и самоуважение, те са гледали гордите върхове, където недос- тъпен цъфтял еделвайсът и волно се виели орли на шеметна височина. И неизбежно е да има такива, които биха изтълкували жеста на ръката върху апсидата не като химн на възхвала, нито като плач за робството във Вавилон, а като зов за бунт. Векове наред планината е била убежище за онези, чието мъжество се е бунтувало срещу отоманската тирания и които не са могли смирено да гледат как бащините им огнища биват грабени, как сестрите им - изнасилвани. Всяка пролет, щом снегът си отиде и се разлисти гората, младежи напускали своите домове и ставали хайдути.

С войводата начело те слизали нощем от планината и убивали своите мъчители, палели хамбарите им и отвеждали техния добитък. Животът на хайдутина бил пълен с опасности и лишения. Ако някой от тях бивал залавян, убивали го жестоко чрез бавно измъчване, набучвали го на кол, а главата му показвали из селата като предупреждение към онези, които биха могли да помислят за Балкана. Рисковете и трудностите обаче са носили и награда. В планинските орлови гнезда хайдутите са могли да усетят възторга от свободата, горчивия трепет на отмъщението и романтиката на развените байраци, на бунтовните песни край хайдушкия огън. Малките села и градчета от двете страни на Балкана са родили много синове с орлови сърца, предпочели да разбият главите си в решетките на затворническите килии, вместо да се предадат в унизително робство. По всяко време - ако човек забрави за турците - има нещо вълшебно в тихите улици и дворове на Карлово.

Но долината е най-красива през късния май и началото на юни, когато разцъфнат розите и въздухът натежи от техния аромат. Преди да се зазори, когато славеят още пее песента си сред кичестите дървета, хората тръгват за розовите градини, за да събират още росни цветове, за да получат от тях скъпоценно масло, което струва повече от злато. Вести за красотата на долината пропътуват турската империя и достигат сините води на Босфора и прохладните сараи, надвесили се над Златния рог. Тук се събужда любопитството на наместника на аллаха на земята - султан Махмуд II. През май 1837 година Негово Императорско Величество посещава лично Казанлък, за да предвкуси от прелестите на рая, където според корана правоверните, облечени в дрехи от зелена коприна, ще се забавляват с бисерооки хурии на вечен пир с екзотични плодове, всред реки от мед, от мляко и от вино, докато неверниците, оковани във вериги и с железни халки на шиите, ще пият вряща вода и ще се мъчат в море от пламъци.

През същото лято, когато наместникът на аллаха на земята удостоява с присъствието си Казанлък, само на няколко километра оттам една млада българка на име Гина очаква втората си рожба. По това време не е могло да се мисли за някаква съотносимост между двете събития. Ражданията са нещо естествено както сред гяурите, така и сред правоверните. Гина остава незабелязана измежду поданиците на Махмуд, както някога Мария от Назарет не била забелязана сред поданиците на Ирод, когато пътувала бременна във Витлеем. Историята обаче "... свали силите от престолите им и въздигна смирените...". Днес султаните вече ги няма. Карлъзаде Али бей е почти забравен, а хиляди посетители идват в Карлово да разглеждат с гордост и почуда родното място на Гининия син."
Из книгата

Труд ООД
София 1528
ул. Поручик Христо Топракчиев № 11
nelly@trud.cc