"Осло, осем години по-рано.
Това става всяко лято. Някои дни се плъзгат над страната такива тропически горещи, че въздухът трепти. Асфалтът изпуска маслена пот, трамваят излъчва тежкия дъх на телата, а норвежецът забравя къде живее и проклина жегата.
Зимата възстановява баланса.
Беше толкова студено, че кожата на униформеното яке изскърца, когато Фредрик Байер вдигна ръка и почука на вратата.
Зад прозорците на жълтата дървена къща на Галгеберг, постройка от времето, когато градът се е казвал Кристиания, а отходните води са текли по улиците, широки завеси скриваха стаите от погледа. От комина обаче се издигаше дим. Съседите му бяха казали, че крясъците спрели преди половин час.
Полицаят хвърли поглед през рамо. Колегата му Андреас Фигеурас стоеше зад него. Очилата на Фредрик лежаха студени върху носа му, а замръзналите капки в мустака му се разтопиха, когато той пъхна език в ъгълчето на устата си. Жилището беше отпуснато от кварталната Служба за защита на семейството, а обитателите му бяха рускиня и нейният син. Човекът, от когото бягаха, беше бащата на момчето. Беше фармацевт и се казваше Педер Расмусен.
Не беше запомнящо се име.
Хлапето, което отвори вратата, изглеждаше сякаш още дори не ходи на училище, но Фредрик знаеше, че е на осем. Когато вдигна глава, за да огледа тъмния коридор, го лъхна топла пара.
Андреас сигурно беше зърнал фигурата пред ниската отворена врата, водеща към детската стая. Навярно различаваше вдигнатия револвер и разбираше, че мокрите петна по ризата му са от кръв. Че парата е от душа, пуснат с пълна сила в банята. Фредрик обаче не виждаше нищо. Очилата му бяха замъглени от парата и когато вдигна ръце към лицето си, един силен юмрук го сграбчи за ревера и го дръпна в антрето. Ръката на Андреас, протегната към рамото му, изчезна, а ударът на приклада на револвера по челото принуди Фредрик да падне на колене.
Една врата се затръшна. Той чу свистящия дъх на уплашено момче, преди стените да се съберат с трясък.
Влага. Мокра и студена пелена върху челото. Разпростря се върху шията му, където се пристягаше униформената риза, и плъзна надолу по гърба му. Краката му бяха подгизнали в зимните ботуши. Той вдиша, като изхълца слабо, но пое в устата си само тъмния найлон на чувала, нахлузен върху главата му, и го обзе клаустрофобия. Опита да рита, но краката му бяха привързани един за друг, както и юмруците, омотани с тиксо зад гърба. Жилавите нишки на килима се впиваха в пръстите му. Той се протегна, после се сви и изви гръб. Почти му причерня пред очите, преди да успее да се съвземе. Да пренебрегне огненочервените светкавици, които пробягваха пред погледа му, да брои, да брои бавно, да задържи дъха си, да вдиша, да задържи дъха си, да издиша. Да изчака.
Прикладът явно го беше уцелил на границата между челото и косата, защото оттам се усилваше пулсиращата болка. Сега, докато лежеше в покой, болката първоначално нарасна, но после отпусна хватката си около черепа му. Дробовете му се изпълниха с кислород, той възвърна контрола върху дишането, контрола върху тялото, контрола върху ума си. Пулсът му се уравновеси.
Фредрик се заслуша. Чуваше странно бодро тананикане и звуците от душа по емайлираната стомана. Позна песничката на Моряка.
I’m Popeye the Sailor Man, I’m Popeye the Sailor Man. Hmm mmm hmm. I’m Popeye the Sailor Man. Tut!
Осъзна, че лежи в коридора, а нападателят му се суети в банята. Усети дланите си лепкави и замръзна. С нож ли беше порязан? После се сети. В трескавото мятане беше използвал цялата сила на мускулите си и тиксото се беше разхлабило. Потта беше навлажнила лепилото и го беше направила по-лесно за работа. Той започна внимателно да разтърква юмруци един в друг.
– Татко? Мисля, че идват.
Звънливият глас прозвуча от другия край на коридора. Момченцето сигурно стоеше до вратата.
– Ту-ту! - избоботи мъжът.
– Ела насам.
Фредрик чу скок в коридора, а после мъжът го изправи в седнало положение в коридора.
Застана пред него, издърпа калъфката на възглавницата и Фредрик трябваше да се напрегне, за да види отвъд капките кръв по стъклата на очилата си.
Господи.
Фармацевт Педер Расмусен беше по-възрастен от него, силен и с добре очертани мускули от раменете до врата. Беше си свалил ризата и гърдите му бяха покрити с кръв. Седна върху бедрата му. Тъмна, втвърдена коса закриваше пронизващите му очи. От венеца му между предния и кучешкия зъб се стичаше капка кръв - сигурно беше стиснал зъби толкова силно, че корените на зъбите бяха поддали. Стискаше яката на Фредрик в мъртва хватка, а с другата ръка размахваше револвера.
Фредрик седеше, облегнат на входната врата. Разбра обаче, че зад завесите става нещо, защото Расмусен отклони поглед.
– Ще пръсна главата на свинята! - изкрещя той.
– Пипнете ли вратата, ще му пръсна черепа!
Дулото, опряно до слепоочието. Дъхът на пот и мента, тежкото дишане. За пръв път мъжът, гол до кръста, го погледна в очите. В погледа му Фредрик потърси интелектуалеца, учения, какъвто се говореше, че е Педер Расмусен. Нямаше и следа от него. Само безумство.
Езикът му се плъзна по капката кръв върху брадичката и кучешкият му зъб се покри с розов слой. Той вкуси кръвта и изсъска:
– Сериозно говоря. Мамка му, ще ти пръсна черепа над шибаните путки, ако не се разкарат.
– Татко... ръцете му...
– Педер Расмусен! - изкрещя някой отвън. – Педер Расмусен!
За части от секундата стана тихо. Трябваше да действа сега. Един бог знаеше какво можеше да хрумне на безумеца, ако откриеше, че ръцете на Фредрик са свободни. С цялата си сила той се изви назад и се пресегна към дръжката на револвера. Уцели онзи в китката, оръжието му гръмна към стената, Фредрик обхвана главата му и го придърпа към себе си.
– Сега! - извика той.
– Няма оръжие. Ела!
Челото на мъжа се заби в носа на Фредрик, потече му кръв, но той държеше здраво, опитваше се да улови парче кожа между зъбите си, удряше го с юмруци по ушите, дереше го по гръкляна, хапеше го. Усети вкуса на кръвта.
Трясъкът на вратата, която избиха с тарана, прозвуча отдалеч. Но не и гласът. Не и тъничкият уплашен момчешки глас.
– Спрете. Ще стрелям.
Силният полъх не дойде отвън. Дойде от стомаха му. Хватката на Фредрик около гърлото на Педер Расмусен се отпусна. Ъгълчетата на устата му се извиха нагоре. Той изви глава назад. Изкашля кръв. Чудовището, надвесено над него, се озъби.
Между тях и входа момченцето се поклащаше на едно място. С прибрани крака и вдигнати ръце. Юмручетата му, бели като тебешир, стискаха револвера. Точно до вратата бяха тримата полицаи от специалните части. Облечени в черно, маскирани, насочили оръжията си за стрелба. Андреас също беше там. Униформеното му яке стоеше широко и безформено над бронежилетката.
– Спираме - каза един от мъжете. Гневно. Необяснимо гневно.
– Оттегляме се, момче. Хайде, не стреляй. Спокойно. Няма да ви нараним.
Преди полицаите се бяха засилили напред. Сега се отдръпнаха - така тихо, така внимателно, така предпазливо.
– Застреляй свинете! Застреляй ги!
Чудовището ревеше. Рев, изпълнен с лудост, слюнка и жлъч.
– Не...
– Татко...
– Стреляй!"
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 9.50 / 2 гласа 
