Сократ, Агата и бъдещето

Изкуството да остаряваме мъдро.

Книга за всички поколения, която ни приканва да „носим възрастта си с елегантност“. Ироничен наръчник за изкуството да остаряваме мъдро от един мъдър италианец.

Вдъхновен от двегодишната си внучка Агата, която си играе с минибюст на Сократ, в новата си книга Бепе Севернини размишлява с лекота, с чувство за хумор и дълбочина за неизбежния ход на времето. И със закачлива прозорливост ни подсказва как да се научим да носим възрастта си с елегантност, да култивираме търпение и доброта, да приемаме ограниченията на възрастта, да осъзнаем, че ще бъдем запомнени не с позициите, които сме заемали, или с постигнатите успехи, а с щедростта, лоялността, фантазията и иронията ни, да се учим от неуспехите и провалите, да прекарваме време с интелигентни хора, да посещаваме красиви места, които ще ни донесат свежи идеи.

„Съзнавам, че не съм съвършен. Надявам се обаче да съм разбрал стойността на иронията и на добротата, на търпението и свободата.“
Бепе Севернини

От автора на В главата на италианците.

"Летище Олбия, Коста Смералда, средата на септември. Зелен анцуг, черни кадифени обувки, слънчеви очила със сини стъкла. Неестествено кестенявата му коса лъщи. Влачи две маркови чанти и говори на висок глас – докато чака за бординг, докато се качва, после в самолета. Говори с приятел, явно отегчен, говори по телефона, говори с наземния персонал, със стюардесите. Говори. Невъзможно е да не го слушаш и да не ти стане смешно. Първото той го съзнава, второто – не. Възраст – неопределена: над шейсет, под седемдесет. Знае, че всички са го забелязали, но не му е неудобно, напротив – изглежда поласкан от вниманието. Завладява пространството с наслада; говори за личните си дела без притеснение. Агата, внучката ми, щеше да се уплаши, ако беше тук – двегодишните имат изключително развито критично чувство. Или, кой знае, можеше да изпадне във възторг. Подобни дрехи, такава коса и този тембър се срещат само в анимационните филми и на някои полети от Коста Смералда.

Джузепе Севернини, мой дядо и съименник, казваше кратко, както селяните умеят: Èign vèch l’è l’ültima vacàda – „Да остарееш, е последната ти глупост“. Баща ми, нотариус по професия и философ по душа, специалист по завещания и наследства, допълваше: „Алтернативата е по-лоша“. Тъй че по този въпрос се говореше. У дома, както и във всеки дом по света. Можем да игнорираме колелото на живота и просто да тичаме, но това е изборът на хамстера. По-добре е да разсъждаваме върху промените, да взимаме доброто, да отхвърляме лошото, да приемаме неизбежното. Някой отрича тази идея – негово право. Наше право е обаче да се усмихнем или да се посмеем, ако този някой прекали. Лошото стареене е преди всичко грозно представление. Може да е забавно, ако си зрител. Но ако ти изнасяш спектакъла? Не съм сигурен. Трябва да носим възрастта си с елегантност. Която и да е възраст. Ала в третата част на живота е нужно максимално внимание. Какво обаче виждаме около нас? Подчертана небрежност, прекалени усилия, много пародии. Пародията на една отминала възраст, напъване да се завоюва нещо неособено важно, гузно отхвърляне на реалността. Ако срещна някой седемдесетгодишен с кабриолет в пастелен цвят, се усмихвам, приемам го за глезотийка. Дразни ме обаче, когато видя неистово желание да останеш винаги същият, защото си представям разочарованието, което следва.

Преди четиресет години Джорджо Габер пееше: „Признавам, боли ме от онази моя карикатура, която времето ми готви“. И все пак тенденцията да се удължават прекалено фазите на живота e очевидна. И това не започва в напреднала възраст, а много по-рано. По-мислете за онези ученици, отиващи на матура с тате или с мама, понякога и с двамата. Замислете се за трийсетгодишните, които търсят помощ в семейството заради трудности в службата (и горките родители откликват). А четиресетгодишните, които всеки петък вечер излизат и зарязват вкъщи партньорките и децата си? Сетете се за петдесетгодишните, дето на излизане от фитнеса крещят по телефона на приятелите си: „Айде, момчета, ш’се видим по-късно за аперитивче!“. И са искрени, в края на краищата те се чувстват момчета, за тях нищо не се е променило. Явлението засяга предимно мъжката половина; и жените попадат в капана, но бързо се измъкват от него. Избледняващата ден след ден в огледалото младост е жестока. Естетичната хирургия е изкушение, но мъдрите хора съумяват да му устоят. Мерилин Монро не е имала съмнения по въпроса: „Никога не плачи за мъж, ще ти се размаже гримът… А спиралата ти струва повече от някакъв глупак“. И също: „Искам да остарея без лифтинг. Искам да имам смелостта да остана лоялна към собственото си лице“. За съжаление, не можа да демонстрира тази своя решимост.

„Има ли нещо по-безсмислено от това да трупаш запаси, когато не остава много път пред теб?“, се пита Цицерон в трактата De senectute, който написва, когато е на шейсет и две години. Струва ми се, че днес са малко тези, които на същата възраст имат ясни идеи. За да прогонят страха от бъдещето, мнозина трупат (титли, длъжности, ангажименти, пари). Някои търсят по-дълги нощи, по-млади приятелки, по-мощни мотори, рискови субстанции. Други с прекомерен ентусиазъм се захващат със спорт. Нищо не може да ги спре – съпруга, контузии, дори присмехът на околните. Трети пък яростно се хвърлят в работа, не отстъпват място, борят се за отговорности и почести, полагащи се на новото поколение. Репутация? Не ги засяга. Какво говорят за тях? Не ги интересува.

Светът на професионалните дейности, на изкуството, на бизнеса и политиката, на медиите е пълен с подобни случаи: кълба от бясна амбиция, готови на всичко само за да продължат да се търкалят. Мой приятел лекар, добър по характер и професионално успешен, ми разказваше за подвизите на предхождащия го главен лекар, вече в пенсия: та той се информирал кога приятелят ми излизал в отпуск и се явявал в отделението, облечен в бяла престилка. Медицинските сестри и колегите му се правели, че нищо особено не е станало, поздравявали го с „професоре…“. От съжаление, разбира се, но така не му помагат. Да постигнеш успех като възрастен, е възможно. Нужни са обаче нови умения. Старанието да си навсякъде е знак на отчаяние. Човек трябва да осъзнае, че да се оттеглиш, е мъдро, и да отстъпиш, също носи удовлетворение. Че да насърчаваш и да съветваш, е благородна дейност. Да си зададем терапевтичния въпрос: с колко колеги ще се срещнем, когато престанем да сме си взаимно полезни? И най-вече с кои от тях?

Всичко около нас обезкуражава подобно мислене. Красотата, енергията и успехът са боготворени; възрастта и опитът – понасяни с мъка. Консуматорските модели величаят младостта и я превръщат в нещо недостижимо. Това е гражданска, социална, дори търговска грешка. Поколението на шейсет- и седемдесетгодишните – моето поколение, запътило се към или вече излязло в пенсия – е многобройно и жизнено. Ако бъде въвлечено в различни дейности по интелигентен начин, бихме избегнали тъжната гледка на много нови възрастни, отричащи да са такива, само и само да продължат да са в играта. Добрите неща са малко, прости и възможни. Чух тези думи на погребението на приятелка, втората починала от съучениците ми в гимназията – и си помислих: така е, Алесандра. Случва се обаче много връстници да не разбират това и да се борят за безброй други сложни и невъзможни неща. На нашата възраст трябва да осъзнаем силата на добротата, да се учим от неуспеха, да тренираме търпението си.

Трябва да общуваме с интелигентни хора и да посещаваме красиви места, които ще ни обогатяват със свежи идеи. Трябва да приемем, че всяко нещо е с времето си и че поколението на децата и внуците ни има нужда от пространство и от насърчаване. Трябва да разберем, че чарът е обратнопропорционален на усилието да го придобиеш. Трябва да овладеем иронията, тази защита на душата от ръжда, и винаги когато е възможно, да си играем с внучката си. Тя ще се погрижи да внесе в живота ни радост, хаос и далновидност. Затова – благодаря, Агата. Можем да започваме."
Из книгата

Бепе Севернини (Крема, 1956) е известен италиански журналист. Пише за в. „Кориере дела Сера“, дългогодишен кореспондент на сп. „Икономист“ в Италия. Футболен запалянко и автор на множество материали за любимия си отбор, обединени в „Наръчник на съвършения привърженик на „Интер“ (2007), както и на 14 бестселъра. „Един италианец в Америка“ (1995) влиза в класациите на най-продаваните книги в САЩ. „В главата на италианците“ е бестселър на „Ню Йорк Таймс“ (2006) и е преведена на девет езика. Бепе Севернини е избран за „Европейски журналист на годината“ в Брюксел (2004). През 2001 г. кралица Елизабет II го удостоява с титлата Офицер на Ордена на Британската империя.

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg