"По този роман задължително трябва да се направи филм! И това ще се случи! Помнете ми думата! Но не само, защото е значим и смислен. А заради едно обикновено, човешко и най-истинско нещо, което се нарича вяра и родова памет! И което заслужава да живее!"
Атанас Филков

"Съкрушен от загубата на своята любима, Николай е изправен пред въпроса за смисъла. Той предприема необичайно пътешествие в южните Родопи, надявайки се по този начин да намери себе си. Животът обаче му поднася неочакван обрат. Неговата съдба е да пробуди и спаси цял един народ!

Книга лекарство! Бърка ти в душата и я преобръща, оставяйки малко драскотини и много любов. Такава чиста и неподправена любов може да се даде на човек единствено свише. Затова докосне ли те веднъж - отнасяш я със себе си завинаги!"
Ани Костова, БНР "Хоризонт"

Някъде в Западните Родопи

Където има вяра, винаги има щастие!

А. С. Пушкин

– А вие за какво сте тук? – обърна се възрастната жена към бащата и момчето, които чакаха редом с нея и с другите хора под паянтовия планински навес.
Очите на бащата се напълниха със сълзи.
– Не е от хубаво – опита се да отклони въпроса той.
Жената обаче простосърдечно продължи да настоява.
– Беше осем годишен… – след известно колебание заговори с болка бащата, оправяйки одеялото, с което бяха покрити краката на момчето – … и много обичаше да играе футбол. Във всяко свободно време бе навън с децата от квартала и… риташе. Един ден се прибра задъхан, изцапан, гладен и… – Той направи пауза и изгледа момчето с умиление. – Оплака се, че го боли коляното. Дясното коляно. Болката му бе толкова силна, че не можеше да си сгъва крака. Помислихме, че е травма. Заведохме го в близката болница. Там го прегледаха и му направиха рентгенова снимка. Нямаше нищо тревожно. Изписаха му обезболяващи лекарства и така… докато две седмици след това не го заболя и другото коляно.
– Беше по-късно, татко – прекъсна го момчето. – Мисля, че лявото ми коляно се поду след около месец.
– Прав си, моето момче – поправи се бащата, а по бузата му се стече сълза, която обърса с длан. – И… лошото започна. Заведохме го отново на лекар. Този път го прегледаха по-сериозно. Взеха му кръв, направиха му още рентгенови снимки и… Извинявайте, но не ми се говори повече.
– Съжалявам! Мога ли с нещо да помогна? – натъжи се жената.
– Да помогнете?! – поклати тъжно глава бащата. – Виждате го как изглежда. Младо момче е, а е в… инвалидна количка. Кой баща и изобщо кой родител може да понесе това?! Погледнете! Краката му са… кожа и кости! Какво ли не опитахме, къде ли не бяхме, с кого ли не се срещахме. Всички лекари, професори и всякаквите там специалисти казваха, че нищо не може да се направи. И ние се предадохме. Явно това е… съдбата му. Но предполагам, досещате се, че… въпреки че според лекарите всичко е загубено, в нас все още тлее някаква надежда. Някой ти казал нещо, втори те посъветвал друго, трети те насочил нанякъде. И ние се хващахме като удавници за сламка.
Жената се натъжи още повече. Приближи се до момчето и сложи ръка на рамото му.
– На колко си години? – попита тя с треперещ глас.
– На 17 – отвърна то.
– Значи си в това положение от… девет години?
Момчето кимна, а бащата въздъхна с такава болка, че всички се обърнаха.

26 години по-рано

Животът - това е някакъв многостепенен изпит,
който трябва да бъде взет. Но защо? Не знам.

Борис Акунин

Беше облачно, но меко и приятно за средата на есента. Слънцето се показваше от време на време зад облаците и огряваше посетителите в кварталното кафене. Някои вдигаха за миг глава нагоре и се усмихваха. Радваха се на последните дни от циганското лято.
Николай също погледна с премрежен поглед към небето.
– Всичко ми напомня за нея! Всичко! Минаха толкова години, а тя е непрекъснато тук – каза той и удари гърдите си с юмрук. – Сега, като се връщам назад, животът ми изглежда като сън… Беше краят на август. Времето вече не бе така топло както в средата на лятото и вечер хората се разхождаха по главната улица на Приморско с връхни дрехи. Имаше доста млади хора, семейства, влюбени двойки, деца, чужденци… а аз бях с баща ми. Знам, че звучи странно, защото бях на двайсет[В худ.текст не е прието да са пълните форми, не е четивно.] и две години, но е така само на пръв поглед. Баща ми беше току-що опериран и се нуждаеше от придружител. Сутрин ходехме бавничко до плажа. Той лягаше на сянка и винаги с лице към морето. Гледаше водата и почти не говореше. Аз се къпех, печах се, четях книга, разговарях с хората наоколо, а той бе вперил взор в морето като хипнотизиран и му се любуваше. Вечер излизахме да вечеряме и да се разхождаме. Той ме държеше под ръка, спирахме се често и разглеждахме сергиите. Тогава минахме покрай единствените в града два аквариума с онези специални малки рибки, които, като си потопиш краката във водата, започват да ядат мъртвите ти кожички. На столовете пред тях се бяха настанили двама влюбени. Момчето обясняваше нещо на момичето, а то се заливаше от смях. Ние се спряхме за момент и ги загледахме. И изведнъж чудото се случи. Датата бе 29-и, а денят вторник. Зад аквариумите стоеше тя! Беше седнала на пластмасов стол и, приведена леко напред, четеше малка книга. Косата й бе тъмноруса, дълга и права. Падаше от двете страни на раменете и ги покриваше като воал. Очите й сияеха.