Пътешествията на една независима жена. "През целият си живот аз бях независима жена", това казва за себе си журналистката и носител на "Пулицър" Алис Стейнбах. "Сама взимах решения и правех избори, сама плащах сметките си и сама чистех снега пред къщата си. Но бях развила друга зависимост - да приемам себе си според мнението и очакванията на другите. Но коя бях всъщност?".

В търсене на отговор на този въпрос и точно, когато мисли, че нищо не може да се промени Алис Стейнбах предприема едно необикновено пътешествие до някои от най-красивите места по света: Париж, където намира сродна душа; Оксфорд, където се записва на творчески курс; Милано, където се сприятелява с млада жена, дни преди сватбата ѝ. По време на това вълнуващо пътуване из Европа съдбата ѝ поднася различни изненади и неприятни емоции, но такъв е животът - устройва ни засади със страхотно безразличие, като променя нас и хората, които обичаме. А целта е да стигнем до края на пътуването, където умът ще намери покой в тишината на сърцето.

"Когато започнах своето пътешествие от Балтимор, имах запазен хотел в Париж, почти резервиран апартамент в Лондон, запазено място в оксфордския курс и самостоятелна стая в шотландска овцевъдна ферма. Всичко останало щях да уреждам на място.

Дори най-гъвкавите планове обаче могат да бъдат осуетени. По време на пътешествието животът ми поднесе няколко неприятни изненади. Докато пътувах към Шотландия, получих съобщение за внезапната смърт на моя близка роднина и се върнах в Балтимор за погребението ѝ. По-късно друг неотложен семеен проблем промени плановете ми. Такъв е животът - устройва ни засади със страхотно безразличие, като променя нашата съдба и на хората, които обичаме."
Алис Стейнбах

"Книгата на Стейнбах е много повече от интересен пътепис. Докато пътува из Европа, авторката размишлява върху живота си и споделя какво е да си самотна жена на прага на старостта."
Остин Американ-Стейтсман

"Стилът на Стейнбах е шлифован и професионален. Находчивите й описания на случайни познати ги превръщат в живи, пълнокръвни хора."
"Глоуб енд Мейл", Торонто

"За всеки, който разглежда с копнеж туристически брошури или мечтае да обиколи света, голямото пътешествие на Стейнбах ще бъде източник на удоволствие и вдъхновение."
Клуб "Книга на месеца"

"Въведение

Пиша тези редове, докато седя в уютната си кухня една зимна утрин, а старата ми котка дреме край мен върху топлия съскащ радиатор. Снощи в Балтимор вилня снежна буря и сега чувам как вечнозелените дървета пред прозореца ми пукат под тежестта на замръзналите си клони. Преди шест години, в един зимен ден като този, седнах на същата тази маса и взех дръзкото решение да рискувам и временно да скъсам с дотогавашния си живот.

Днес сутринта отворих една кутия и нейното съдържание ми припомни за последиците от това решение. Въпреки че търсех нещо конкретно, беше забавно да разгледам всичко, което се появи.

Ето я сметката от кафе "Флориан" във Венеция, където една сутрин пих капучино за 10 долара. Тук е и програмата на постановката "Много шум за нищо", представена от оксфордски студенти. Под нея намирам билет от Музея на градинарството в Лондон и касовата бележка за чифт черни копринени обувки с десетсантиметрови токове, които си купих в Милано и обух само веднъж. Менюто от една вечеря в Перуджа (град в Умбрия) пък ми напомня колко вкусен беше онзи телешки шницел с червена цикория.

Накрая, в малка кутия с надпис "Париж", открих онова, което търсех: картичка с изглед от "Александър III", най-красивия мост в града. Изпратила съм я до самата себе си на 9.05.1993 г. с послание, което предвещава началото на голямо приключение:

Скъпа Алис,

Това е първото ми утро в Париж. Вървях пеша от хотела на левия бряг до Сена. Реката е сребриста; над нея студеното ранно слънце пронизва сивото небе и осветява старинните сгради покрай кея "Волтер". Това е онзи Париж, който познавам от снимките на Атже и Картие-Бресон: град с несравнима красота и деликатни цветове - платинено, сребърно и сиво. Днес, от това прекрасно място, започва моето пътешествие.

Картичката е подписана: С обич, Алис.

Това е първата от многото подобни картички, които написах и изпратих на домашния си адрес, докато пътувах през следващите няколко месеца, или Годината на безразсъдството, както с любов нарекох този период от живота си.

Предполагам, че повечето хора понякога имат желание да зарежат всекидневните си навици и отговорности и временно да променят живота си. Аз също неведнъж бях си мечтала за това. В такива мигове копнеех да имам свободата да пътувам, където си поискам, необременена от графици, задължения и твърде много предварителни планове.

Мечтите ми обаче не издържаха сблъсъка с действителността. Все пак бях работеща самотна майка и животът ми се въртеше около отговорностите към двамата ми сина и работата ми като репортер във вестник "Балтимор Сън".

През 1993 г. обаче навлязох в нов етап от живота си, който ме накара да преосмисля целите си. Синовете ми бяха завършили колеж и започваха нов самостоятелен живот - единият стана преводач в Япония, а другият записа магистратура по физика в Колорадо. Радвах се и се гордеех с тях. Най-голямото щастие за всеки родител е да види, че децата му се справят успешно в света на възрастните. Раздялата със синовете ми обаче ме накара да се чувствам уязвима по начин, който не разбирах. Запазихме силната връзка помежду си, но децата, които бях отгледала, вече не бяха до мен.

Затварям очи и си спомням една отдавна отминала лятна вечер. Момчетата ми са толкова различни: единият лежи в леглото, слуша бейзболен мач и тупа топка в стената; другият е в задния двор и монтира телескопа си под звездното мастилено небе. Свещени мигове, мисля си, когато си спомням онези времена. Без тях домът ми остана тих и пуст.

В службата нещата вървяха по старому. Продължавах да интервюирам интересни хора и да списвам колонка. Бях изцяло отдадена на работата си, свързана с толкова предизвикателства, които често пъти бяха почти непреодолими. Това не беше просто професия, а част от мен.

Понякога обаче се питах дали не съм твърде отдадена. На моменти имах чувството, че животът ми се свежда до това да бъда репортер. Чудех се какво е станало с жената, която обичаше изобразителното изкуство, джаза и усещането, че на всяка крачка я очакват приключения. Отдавна не бях я виждала. Дали не беше изчезнала? Или просто не ѝ обръщах внимание, защото бях твърде заета да пиша за другите?

Харесвах живота си с неговата подреденост, предвидимост и сигурност. И все пак образът на тази изчезнала жена не напускаше съзнанието ми. Един ден прочетох за фотографски курс в Тоскана и си помислих: тя би намерила начин да отиде. После попаднах на информация, че някаква шотландска ферма за отглеждане на овце и обучение на колита приема посетители и си казах, че тя със сигурност би вдигнала телефона, опитвайки се да измисли нещо. Чудех се има ли някакъв начин да се свържа с тази изчезнала жена. Възхищавах ѝ се.

Лека-полека отговорът дойде сам през следващите няколко месеца и ме изненада.

Чувах вътрешния си глас, който ми казваше: "Трябва да изследваш света, без предварително да си начертала плановете в репортерския си бележник. От петнадесет години пишеш за другите, време е отново да станеш главна героиня в собствения си живот."
из книгата