Вярвам, че пътят към духовното е част от житейския път на всеки от нас, независимо дали го съзнаваме или не. Всеки от нас е имал моменти, когато е усещал връзката и единението си с небето и земята, с природата и с ритъма на Вселената. Тази книга ще ни потопи в превратностите и изпитанията на живота и в мъдростта на духовното познание. Приключения и премеждия, загадки и размисли, малко мистика и малко романтика. Пътят към духовното може да изглежда и така, стига да сме готови за него и да си позволим да го изживеем.

Весела Василия (Весела Йотова Генова) е родена на 2 декември 1956 г. във Враца. Завършила е Езиковата гимназия с преподаване на френски език в родния си град и Юридическия факултет на СУ "Св. Климент Охридски". Работила е в Научноизследователския институт по криминалистика и криминология в София. Доктор е по икономика. Автор е на редица монографии и статии от областта на криминологията, публичната администрация, административното и полицейското право. Писането на художествена литература чувства и определя като свое призвание. Интересува се от йога и рейки. Владее френски, английски и руски език. Обича пътешествията, природата, красивите неща, книгите, рисуването и изкуството въобще.

"През всичките тези години, когато трябваше да изрази чувствата си, Алба винаги бе предпочитала да мълчи. Не защото не искаше другите да знаят за тях - тя бе убедена, че всяко преживяване се изписва красноречиво върху продълговатото ѝ скулесто лице с обла женствена брадичка. Просто не умееше да обясни с думи какво ставаше вътре в нея и се страхуваше да говори за това. Сякаш някой заключваше душата ѝ с катинар и тя отчаяно обикаляше наоколо, дърпаше тревожно стоманените му халки, мъчеше се да отключи, но нито един от ключовете, с които разполагаше, не пасваше на ключалката. Пък и навремето баба ѝ, достолепна жена, вече прегърбена от тежестта на годините, но разсъдлива и силна по дух, все ѝ повтаряше: "Мълчанието е злато. Търпението е спасение". Алба никога не си бе задавала въпроса дали да вярва на тези утаени с векове мъдрости, или да ги поставя под съмнение. Те се настаняваха ненатрапчиво в сърцето ѝ, но, изглежда, постепенно вършеха своята работа. Можеше да се каже, че в резултат на това хората я познаваха слабо, и то предимно като човек, готов повече да слуша и по-малко да говори - качество, изключително ценно в днешните времена.

Сега Алба седеше върху един стар кашон, пълен с непотребни вещи, и от очите ѝ се стичаха горчиви сълзи. Не намираше думи, за да си обясни какво се случваше в момента. Бе останала съвсем сама на света, нещо, за което никой никога не е готов въпреки презумпцията, че такива събития са неизбежни. В душното таванско помещение се процеждаха пестеливи ивици светлина и в прозрачните им жълтеникави полоси се виеха рояци ситeн прах. Тук от много години не бе стъпвал човешки крак. Тази стара къща, пазеща детските ѝ спомени, носеше на гърба си миналото на няколко поколения, техните радости и вълнения, мъката от преживените нещастия. По белите стени, чиято мазилка на места вече бе започнала да пада, човек сякаш можеше да прочете умората от тежкото монотонно ежедневие, примесено с простичкото щастие от задружния някогашен живот и удоволствието да го споделяш с близки на сърцето ти хора. Тази къща пазеше ревниво неосъществените тайни копнежи, среднощни блянове и крилати мечти на бившите си обитатели, чиито безплътни призраци дори след толкова години - продължаваха да бродят наоколо. Алба се надигна изведнъж, издърпа кашона, развърза сръчно дебелия канап и надникна вътре. Не че търсеше нещо. Просто искаше да види какво бе останало тук толкова години, достатъчно важно, за да бъде запазено, и достатъчно непотребно, за да минат без него. Лъхна я специфичната миризма на стара хартия: овехтели тетрадки, бележници, нагънати листове и детски рисунки, страници от вестници, списания, подредени в стройни купчини. Алба установи, че повечето носеха нейния неуверен почерк на ученичка в основното училище. Може би друг път щеше да прояви по-голям интерес и да си припомни онези времена, но сега това ѝ бе безразлично. Вероятно майка ѝ е подготвила кашона за рециклиране, а после, изглежда, не е намерила време да довърши започнатото. Майката на Алба бе работлива жена, обичаше реда и мразеше старите вещи, затова периодично се освобождаваше от тях. Казваше, че пречели да се върви напред и задръствали съзнанието на човека.

– Трябва да умееш да започваш начисто, Алба - често повтаряше тя, изхвърляйки безмилостно остарелите ѝ дрехи, с които тя не искаше да се раздели. – Времената се менят и хората също. Разчисти старото, за да направиш място за новото.

Това безспорно бе мъдра приказка, но Алба не възприемаше думите ѝ по този начин. Дребна на ръст, слаба и подвижна, майка ѝ изглеждаше по-скоро като дете, нуждаещо се от грижи, отколкото като възрастен отговорен родител. Горчивата истината е, че Алба никак не я познаваше. Като малка бе израсла на село и дълго се боеше от тази чужда непозната жена, нахлуваща със смесица от въодушевление и напрежение в капсулираното отъпкано пространство между нея и баба ѝ. Неприятно ѝ е да го признае, но си беше така - Алба чакаше с нетърпение заминаването на майка си и бе благодарна, че срещите им са толкова кратки. Двете се събраха чак когато се наложи да постъпи в гимназията, понеже в селото нямаше средно училище. Алба много се страхуваше от този момент, но с облекчение установи, че се налагаше да се виждат само вечер, когато изминалият ден е поставил отгоре им клеймото на умората и раздразнението. Бързината да разменят няколко нищо незначещи думи, оттегляйки се всяка в собствения си свят, решаваше нещата. Тя приемаше подобни отношения за нормални и дори се чувстваше облагодетелствана, защото повечето от връстниците ѝ не преставаха да се оплакват от родителите си. А Алба можеше да прави каквото си иска - майка ѝ не реагираше, освен ако не се случеше нещо неприятно, за което да я уведомят. Но Алба беше свита, необщителна и непопулярна сред съучениците си, спазваше реда, така че подобна намеса не се оказа необходима.

Тя въздъхна, гледайки с невиждащи очи изсипания на пода кашон с непотребна хартия, и си помисли, че съдържанието на живота ѝ дотук по някакво стечение на обстоятелствата приличаше на него. Старо и вече негодно, сякаш предназначено за друг, то бе попаднало в нейния свят случайно и останало там без никаква съпротива от нейна страна. Каква искаше да бъде тя? Все още не можеше да си отговори на този въпрос. Нима не желаеше да срещне мъжа на мечтите си и да се омъжи? Разбира се, ала не знаеше какъв е мъжът на мечтите ѝ, нито къде да го намери. Нима не търсеше добре платена и интересна работа? О, да, но все още не можеше да разбере накъде я тегли сърцето. Израсла на воля в полите на живописно планинско село, Алба се нуждаеше от пространство и свобода, каквито големият, жаден за хора, град не предоставяше. Вместо да освобождава, той заробваше човека. Насърчаваше неговата анонимност и го принуждаваше да крие своята самоличност, ограничаваше и потискаше, вместо да предизвиква полета на мисълта и въображението. Ала животът в обезлюдените села при сегашните условия е труден и да изкарва прехраната си там за нея бе невъзможно. Клеймото на града умело я притискаше към себе си, както е притискало поколения преди нея и никой не успяваше да му противостои. Алба тръсна глава да прогони тия объркани безрадостни мисли, но не успя. Бе изключително чувствителна и хората, вкопчени единствено в себе си, я плашеха и нараняваха. Може би пък тя да не успяваше да намери онзи, който се интересува от нея истински, защото не знаеше какво на свой ред щеше да му даде, седнала върху кашона с непотребния си живот и с още по-непотребното си бъдеще.

Тя се изправи решително, измъчена, че се поддава на тези ужасни настроения, натика съдържанието на кашона обратно и потътри с усилие огромния книжен вързоп към вратата на тавана. С лице към залеза, осветил с неповторими багри изумруденото небе, Алба наблюдаваше как лумналите пламъци на огъня ближеха прозрачния въздух и оставяха след себе си лек омайващ дим, който бързо се разтваряше в пространството. Наблюдаваше как хартиените отпадъци на миналото ѝ се стопяваха за миг и от тях оставаше само купчина сива пепел. Изненада се, когато разбра колко бързо е успяла да заличи непотребните страници на досегашното си съществуване. Всичко на този свят е временно, каза си. Особено животът. Нищо не е дадено веднъж завинаги, макар да изглежда така. Все пак майка ѝ беше права.

И тогава от дъното на празния кашон изпадна дебела стара книга с твърда черна подвързия и продълговат златист кръст на корицата. Тя разлисти небрежно страниците, пламъците осветяваха пожълтялата им повърхност и езиците им подскачаха немирно по бледите полета. Вече се спускаше здрач, слънцето току-що бе залязло зад хребета. Алба с усилие се взираше в гладките потъмнели листа, стори ѝ се, че буквите се движеха и написаното се разпадаше в мига, в който успяваше да го фокусира. Илюзията продължи и тъй като напоследък очите ѝ бързо се уморяваха, остави книгата настрана, накъса кашона на парчета и го хвърли в огъня. Сега, когато всичко ненужно е заличено, какво ѝ предстоеше занапред? Никой никога не я беше учил какво да прави с живота си. И което беше още по-лошо – никой никъде не предлагаше такова знание."
Из книгата