Халифът щърк

"Халифът щърк" е първият роман на унгарския модернист Михай Бабич, публикуван през 1916 г. и повлиян от фройдизма. Неговият протагонист Елемер Табори живее двойствен живот. Мъчителните сънища вземат връх над реалността и с неумолимата си власт поразяват вътрешния свят на младия човек. По признанието на Бабич в романа се отразява двояката същност на всеки поет, чийто живот не се отличава с нищо особено на повърхността, но вътрешно той дълбоко страда в сънищата си. Темата е подсказана в заглавието: халифът от приказките се превръща в щърк, ала забравя вълшебните думи, с които може да стане отново човек.

Книгата е част от поредицата "Прозата на европейския декаданс".

"До есента искам да оформя записките за живота си. Кой знае колко ли време ми е отредено? Бавно, но сигурно нощта отминава. И внезапно, на пръсти като убиец, ще дойде черният Сън, ще застане безшумно зад мене. Ще притисне очите ми с дланите си. И тогава вече няма да съм аз. Всичко може да се случи. До есента искам да оформя записките за живота си, преди да заспя отново.

Водил съм си точни бележки за всичко. Моят живот беше като сън, а сънищата ми бяха като живота. Животът ми беше хубав сън; о, защо нямах нещастен живот и прекрасни сънища!

...Всичко започна, когато бях на шестнадесет.

Странности имаше и преди това. Но те не бяха нищо особено: чисти детинщини. При дърводелеца например. Всеки ден на път за училище минавах покрай дърводелеца. Често спирах пред тесния прозорец. Тази работилница, която ми изглеждаше мрачна, се превърна в свърталище на тайни за моята фантазия. Напълно безпричинно си представях как там, под прикритието на почтения дърводелски занаят, безчинстват злосторници, фалшификатори на пари, дори убийци, измъчват невинни юноши… такива като мене. Нещо повече, успях да внуша фантасмагориите си на неколцина връстници, така че оформихме истинско тайно общество на почитателите на д‑р Холмс, за да разкрием загадката. Обществото, както и загадката се разпаднаха от само себе си, но аз продължавах безпричинно да настръхвам всеки път, когато откъм прозореца на дърводелската работилница ме лъхнеше миризмата на туткал, сякаш ми беше позната, сякаш дълго бях живял и страдал сред тази миризма.

Макар че бях господарски син и отличник в гимназията. Имах двама съученици, с които ме свързваха по-особени чувства.

Общо взето гледах отвисоко съучениците си. Те ме харесваха, възхищаваха ми се, защото бях красив и оправен юноша, по-умен и по--силен от тях, ходех облечен с хубави дрехи и винаги имах пари в джоба, а най-вече понеже никак не ме интересуваха и не придавах никакво значение на тяхното приятелство. Бях истинско Sonntagskind, угаждаха ми във всичко, усмихнех ли се някому, правех го щастлив, гледаха ме и ми се любуваха, а аз, обсипван от най-ранно детство с тази щедра любов, никак не знаех стойността ѝ, бях мил с всекиго, без да държа особено на когото и да било. Затова пък толкова повече бяха онези, които държаха на мене: вкопчваха се ревниво в ръката ми, а тихият и прегърбен Иван Хорват направо беше влюбен."
Из книгата

ЕТ Веселин Праматаров - Сонм
София, 1326
жк. Обеля, бл.245, вх. А
sonm@abv.bg