"Посвещавам тази книга на трите си деца, които вече не са деца: Юго, Мари и Фани-Сън. Навремето изпитвах голяма радост и невинаги успявах да избягвам напрежението, когато отговарях на техните въпроси. От това удоволствие извличах известна лична полза, умело маскирана от двойния смисъл на глагола "уча" - учейки тях, се учех и аз. Съществувайки и усвоявайки света, те го променяха в моите очи. Действително във всеки момент трябваше да гледам на нещата по нов начин, а не с очите на навика. Само при това условие могат да се обяснят неща, които за възрастния са толкова тривиални, че дори не могат да го учудят, и за да ги осмисли, той вече разполага само с готови схеми. Но за да проумее тези неща, детето настойчиво иска задоволителни обяснения. А те могат да бъдат само оригинални, пригодени към новия му поглед върху тях. Всеки родител е преживял този опит. И следователно всеки родител е семиотик, без да подозира. Да описваш даден обект (задача на всяка наука) означава винаги да го държиш на разстояние. И то на двойно разстояние. От една страна, трябва да има дълбока пропаст между обекта и наблюдателя, който не бива да се слива с обекта, защото така рискува да не може повече да го наблюдава. Но, от друга страна, трябва също да се спазва дистанция между първичния обект и неговия образ. И тази дистанция винаги се получава чрез техники за превръщане на едно нещо в друго нещо, което не е то: планетата става портокал, понятието неизвестно - завързана торба с лакомства...
Тази практика на дистанцията, която стои в основата на всяко знание, дефинира понятието, залегнало в сърцевината на семиотиката, а именно знака. Знакът действително е нещо, което препраща към друго нещо и което не е то. В тази дистанция има нещо трагично, защото, когато я изпитваме, си казваме, че съгласието между въздуха и кожата, земята и краката, това непосредствено съгласие, което понякога ни възторгва, никога няма да вземе връх над нея. Но в дистанцията има и нещо екзалтиращо: принуждавайки ви да изберете гледната точка, която ще възприемете към нещата, тя ви осигурява един вид граничеща с опиянение власт над тях. Ако сладострастието нараства, превръщайки се в познание, то в познанието също има елементи на сладострастие. Странен парадокс: когато безвъзвратно се отдалечаваме, точно тогава изпитваме усещането за сближаване. Личният опит, който ми е бил подарен от съдбата, непрекъснато ми е напомнял (дано никога не го забравя) колко важно е било да гледам на всекидневните реалности с едновременно ненаситни и дистанцирани очи. Само при това условие дадено знание може да носи освобождение."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас 
