Моят танк

"Моят танк" излиза през 2017 г., в навечерието на 50-годишнината от инвазията на Варшавския договор в Чехословакия и смазването на "кадифената революция". Авторът нарушава мълчанието, което мъчително тегне над събитията от близкото минало. Почти всички действащи лица в романа са действителни личности; действителни са местата, датите, дори часовете на събитията. "97% процента фактология, 3% безумия - поетичен похват, който превръща текста в изкуство" - твърди Хорват, изследвал множество документи и правил проучвания по темата. В книгата присъства и карикатурният образ на социализма и режима на Янош Кадар.

Примесен с лека носталгия по детството, "Моят танк" ни въвежда в свят, в който езикът по-скоро скрива, отколкото разкрива действителността, а партийните и държавни ръководители се явяват в образа на добрия дядо и бащата. Героите остават завинаги деца - играят на войничета и танкове, страхуват се от гнева на възрастните, вярват във фалшиви лозунги. Гротеска, сатира и самоирония правят от текста на Виктор Хорват едно вълнуващо пътуване в миналото, и не само в него.

Книгата е част от поредицата "Модерна европейска проза" на издателство "Ерго".

"Тишината

След изсвирването на рога настъпи тишина, останах сам. Гончиите трябва да бяха надалече, не чувах дори лая на кучетата, понеже бяха тръгнали от един продълговат хълм на около два километра от нас. Помежду ни имаше гора, неподвижно застинали дъбове и черните жили на клоните им, тук-там гъсти храсти от трънки и глог, бодливи клони на къпинови и шипкови храсти, които обграждаха полянките, гончиите ще трябва да ги заобикалят, значи имам много време, мислех си.

Изскочих от пусията, за да си набера от плодовете, тъпчех устата си с трънки с набръчкана люспица и шипки, чиито кокички бодяха, не утолиха глада ми, но ми дойдоха добре. Макар че бе проява на недисциплинираност. Ловджийското поведение изисква да чакаме на определения ни пост, без да го напускаме, докато ловджийският рог не обяви края на лова. Бързо се върнах на поста си и пийнах от ракията на Шпион. Знаех, че вътрешните ми органи добре оползотворяват енергията на алкохола, огромната му загревающа сила; от вкусната ракия черният ми дроб произвежда захар, след което кръвта разнася захарта до клетките, които стават силни и горещи. Ракията стига и до мозъка, до очите, започваме да мислим по-прецизно и да виждаме по-ясно. И по-добре чуваме. Тихо и спокойно заредих манлихера.

Времето беше меко, ранен следобед, по това време дните ставаха осезаемо по-дълги, не се чуваше птичи глас, само сух клон изпука наблизо. Огромни ларви спят в изровените дълбоко в земята тунели, мислех си, вцепенени мравки се раздвижват дълбоко в тъмнината на мравуняка, гаврътнах още малко от ракията, в такива случаи човек усеща дори и онова, което не чува и не вижда, напече слънце, над дупките между дъските на високата пусия размишлявах колко ясно се очертава всяко нещо, устните ми изтръпнаха, но само малко, чак се разсмях. Чух кучетата, сигурно някакъв повей откъм хълма беше издухал звуците насам, а аз изведнъж почувствах, че все някога ще умра.

За пръв път в живота си се замислях за тези неща и бързо гаврътнах една малка глътка. Знаех какво е смъртта, във всеки филм умират много хора; в "Айвънхоу", в "Залог, по-голям от живота", в "Четиримата танкисти и кучето" враговете мряха като мухи, а добрите - от време на време, на фона на музиката на цигулка и флейта, те умираха бавно и борейки се със смъртта, а после измираха безброй врагове."
Из книгата

Ерго
София, 1799
бул. проф. д-р Ал. Теодоров-Балан №16
office@ergobooks.eu