"Жената на зографа Христо Димитров гледаше на иконите и църковните стенописи както останалите богомолци – боеше се от дяволите и се доверяваше на ангелите. Но може би защото живееше със зограф, бе започнала да вижда света с неговите очи, заглеждаше се в изгревите и залезите, в облаците, в тичинките на цветята, в отраженията на огъня върху отсрещната стена... В дните на късната бременност ѝ оставаше свободно време и по настояване на мъжа си тя почиваше следобед на огряната от есенното слънце пейка пред къщата. Следеше с поглед менящата се картина на небето и откриваше в облаците чудновати образи.
Когато напусна обиталището в утробата на майка си, Захарий усети болка и така разпозна своето тяло. Все още не знаеше кой е, но знаеше къде е. Различи място студено, чуждо и поиска да се върне обратно. Все още не беше научил, че миналото изтича завинаги и никога не се връща, бъдещето винаги предстои, принадлежи му единствено настоящето.
По-късно опозна движенията си и движенията на всичко наоколо, премина от звуците към думите, растеше. Веднъж, все още малко дете, лежеше болен, чуваше глъчката, смеха, звънтенето на чановете, подвикванията... Заговезни. Всички се преобличаха и тичаха навън, оставиха го сам. Но той не скучаеше, гледаше към тавана, където се изписваха картини. Стаята бе в полумрак, железният светилник разпръскваше слаба светлина, жарта в огнището едва светлееше. Маскираните преминаваха с факли край къщата, отраженията се плъзгаха през стъклото и рисуваха фигури върху варосания таван. Застигаха се, първите се стопяваха, новите наедряваха, изкривяваха се и приемаха нови форми. Невиждани животни протягаха шии, разклоняваха се, клоните като ръце разперваха пръсти, после формата се сгъстяваше, образуваше се птица, разперваше криле, клюнът се издължаваше – човешки нос, високо чело, над него рошави коси като блатни треви, разлетяваха се...
Когато оздравя, най-после го пуснаха вън от стаята. Влезе в работилницата на баща си, топна пръст в синята боя и се опита да повтори върху стената спомена за линиите, очертани от светлината на фенерите върху тавана. Христо Димитров, зографът, не се разсърди, попита го какво е нарисувал, Захарий отговори, че това са много неща, които се гонят по тавана. Зографът не замаза първата рисунка на сина си. От този ден го допускаше да гледа, докато работи. Опъна голямо парче хартия и го остави да си драска каквото си иска. Не след дълго започна да му показва някои неща от занаята. Веднъж, влизайки в работилницата, видя Захарий да разглежда отпечатани гравюри, които бе купувал за сбирката си. Започна да го учи да прави копия на великите майстори.
Уроците продължиха до деветата година на Захарий, когато баща му почина. Нощта, преди да го намерят, сякаш беше заспал в кревата, Захарий сънува, че тича из окосена ливада; крие се между купите сено, баща му го гони, смеят се. По едно време стана съвсем тихо, не се чуваше смях, вече никой не го викаше по име. Задуха силен вятър, разпиля сламките и въздухът се замъгли. Захарий хукна да търси баща си, но не го намираше и все повече и повече усещаше сърцето си, изтръпнало от ужас, да бие бавно и все по-бавно…
След смъртта на баща им големият брат на Захарий, Димитър, пое грижите за семейството. Не беше малка разликата между него и трите му сестри Анна, Суса, Ева и брат му Захарий. Майка им боледуваше и не можеше да помага, по-скоро тя се нуждаеше от помощ. Грижите на Димитър нарастваха с всеки изминал ден. Захарий беше буен и невъздържан, трудно преодоляваше загубата, беше силно привързан към баща си. Стана раздразнителен, предпочиташе да е далеч от дома, тичаше нанякъде с момчетата от махалата, лесно избухваше и скачаше да се бие. Същата година дядо им изпрати известие да го посетят за имения му ден. Щял да му гостува игуменът на Хилендарския манастир Лаврентий, брат на покойната му жена. Пристигнаха в село Доспей и останаха три дни. Слушаха спомените на Лаврентий за баща им Христо, докато рисувал в манастира – колко любопитен бил да научи нови неща... Захарий мълчеше, когато го питаха нещо, не отговаряше и скоро избяга навън. Игуменът си замина, Димитър се приготви да се връщат в Самоков, но Захарий отказа да се качи в каруцата. Димитър не знаеше как да го убеди, вироглавството му го плашеше. Надяваше се дядо им да го укроти, разбраха се да остане за известно време в Доспей. Външно Димитър повече приличаше на дядото – беше висок, с издължено лице и тъмни очи, потънали навътре в очните ябълки. Захарий бе светлоок като майка им, тялото му изглеждаше крехко, но беше здраво и пъргаво. По характер не беше като родителите си; когато много му се ядосаше, Димитър казваше, че е проклет като дядото. Може би затова този дядо имаше слабост към Захарий. Отдавна беше останал вдовец, самотата бе изострила склонността му да натрапва на другите настроенията си. Отглеждаше кози, не общуваше с почти никого от селото. Захарий остана с него в малката къща, долепена до пристройката за козите. У дома в Самоков непрестанно се напрягаше да не мисли за това, което го измъчваше – не можеше да се примири, че миналото е останало завинаги назад, че загубата на баща му е непоправима. Всичко и всеки го дразнеше, но тук, в селото, не беше така. Не го изнервяше нито острата миризма на пръч, която се просмукваше през кирпича, нито подвикването на дядо му, който го будеше да помага още преди изгрев, нито възкиселият хляб и тръпчивото козе мляко, нито ругатните, които се случваше старецът да изсипе по нечий адрес, докато минаваха през селото. Гневните тиради най-често бяха насочени към врага, а най-големият му враг беше бабичка, която всички смятаха за вещица. Никой в селото не помнеше кога и как бяха узнали, че е такава, но колективно и страстно я мразеха, а тя им отвръщаше с проклятия. Способността ѝ да кълне беше неизтощима. Най-злостно от всичко наоколо бабичката ненавиждаше козите на дядото на Захарий, а най-много се ужасяваше от козела. Срещнеше ли го, се кръстеше и си мърмореше нещо под носа, проклинаше и грачеше срещу него: „Сатана! Сатана!“. Изглежда, наистина вярваше, че е изчадие адово. Захарий попита защо нарича животното Сатана, а дядо му го накара да се вгледа в очите на козела.
– Виждаш ли черната черта посред жълтото? Очите на конете и кучетата приличат на човешките, дори котките, макар да са диваци, имат кръгче в окото, никой няма черта, само дяволът.
– Откъде знаеш, да не си го виждал? – Захарий зададе въпросът заядливо, но дядото не се подразни.
– Нямам друго обяснение, и тя няма, затова кълне.
Един ден, докато тичаше с момчетата от долната махала, Захарий застигна вещицата. Някой я замери с кòзи барабонки, другите го последваха. Захарий изостана, размишлявайки как да постъпи. Не харесваше бабичката, а и как да я хареса? Сивите кичури коса стърчаха на всички страни, между тях тя заплиташе панделки и цветя. В устата ѝ бяха останали само няколко жълти зъба, очите ѝ хвърляха искри. Захарий претегляше кой повече заслужава омразата му – вещицата или Сатаната. Но и той като дядо си имаше слабост към вироглавия козел, който ту се буташе с глава да го галят, ту хукваше нанякъде и нарочно ги разиграваше да го викат и да го търсят. Така че Захарий се наведе, събра шепа барабонки и като избра да постъпи както е редно според обичая на селото, догони бабичката и я замери. Барабонките накацаха като бръмбари около цветята между сивите кичури. Бабичката се извърна, стрелна го със зли очи и го прокълна.
Вечерта Захарий разказа на дядо си какво се бе случило. Чудеше се защо тя ръкомахаше след другите момчета, но прокълна само него.
– Ами ти си ми роднина, значи си роднина и на козела ми, значи си сродèн със Сатаната. Това ѝ се върти в щурия мозък на вещицата. Да не би да те е страх? От години проклина козела, как ти се вижда, има ли му нещо?
На другата сутрин тръгнаха по друг път за по-далечна паша. Минаха покрай окосена ливада, дядо му извика да я заобиколят – ако се разщурее козелът, ще разпилее сеното. Изкачиха се нагоре и спряха на ливада с ниски храсти, козите се пръснаха да пасат. Захарий се загледа надолу към нивата, купите сено му заприличаха на магьосници, наклякали из окосеното. Спомни си съня в нощта, преди да умре баща му, и си каза, че още утре ще доведе козела да ги разпилее. Но не стана така, брат му дойде да го прибере, след няколко дни започваше учебната година."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 9.50 / 2 гласа 
