Изтокът крие мистерии, от които Западът се бои...

За своите съграждани на отдалеченото западно крайбрежие на Шотландия поведението на майор Джон Бъртиър Хедърстоун изглежда далеч от ортодоксалното. Той всячески отблъсква всички опити за сприятеляване и вместо това се отдава на отшелничество в имението "Клумбър", като дори забранява на децата си да напускат пределите на дома. И все пак, без негово знание и позволение, те завързват приятелство със своя съсед Джон Уест, който бавно започва да научава причината за параноята на майора и страха от датата пети октомври. С наближаването на края на септември и новината за мистериозното пристигане на трима будистки монаси сякаш единственото, което им остава, е да наблюдават събитията безучастно. Изглежда, че майорът ще успее да се отърси от тежестта на своята тайна... ала колко висока ще е цената, която ще трябва да заплати?

В този по-малко познат, но неочаквано ефектен като атмосфера роман майсторът на детективската проза Артър Конан Дойл споделя със своите читатели силното си влечение към окултното и паранормалното. Загадката на имението "Клумбър" е история със страховито, но очарователно съдържание - една нова среща със стар познайник в различна, но обаятелна жанрова среда.

"В сравнение с дома на един английски земевладелец къщата в Бранксъм може и да изглеждаше оскъдно, но за нас, след дългото ни пребиваване в тесни апартаменти, тя притежаваше кралско великолепие. Сградата беше просторна и ниска, с покрив с червени керемиди, прозорци с ромбоидни стъкла и изобилие от жилищни помещения с опушени тавани и дъбови ламперии. Отпред имаше малка кръгла морава, опасана с тънка редичка измършавели и неподдържани букови дървета, целите възлести и посърнали под въздействието на наситения с морски пръски вятър. Зад нея бяха пръснати къщичките на селцето Бранксъм-Бере  - не повече от дузина на брой, - обитавани от простолюдни рибари, които гледаха на земевладелеца като на свой естествен закрилник. На запад се простираха широкият песъчлив плаж и Ирландско море, докато във всички останали посоки се ширеха голите скалисти брегове, сиво-зелени отблизо и лилавеещи в далечината, разгърнали своите дълги, ниски извивки до хоризонта.

Много мрачно и самотно беше на крайбрежието на Уигтаун. Човек можеше да крачи дълго и тягостно цели мили, без да срещне друго живо същество освен белите чайки, размахали тежки крила, които се обстрелваха една друга със своите пронизителни и скръбни крясъци. Много самотно и много мрачно! Веднъж изгубил от полезрението си Бранксъм, накъдето и да погледнеше човек, не виждаше и следа от човешка ръка  - с изключение на високата бяла кула на имението "Клумбър", която се извисяваше подобно на гигантски надгробен камък, опасан от елите и листвениците наоколо. Тази огромна сграда, на миля и нещо от нашето жилище, била построена от богат търговец от Глазгоу със странен вкус и самотни навици, но към момента на нашето пристигане беше изоставена от много години и се извисяваше с олющени от времето стени и пусти прозорци, вперили безизразен поглед над склона. Пуста и плесенясала, тя служеше единствено като ориентир за рибарите, които с времето бяха установили, че като държат комина на къщата на земевладелеца и бялата кула на „Клумбър“ на една линия, ще могат да преминат през зловещата плитчина, която извиваше назъбената си гърбина над размирните води на бруления от вятъра залив подобно на дремещо чудовище. Насред това неопитомено място Съдбата беше довела баща ми, сестра ми и мен самия. За нас самотата му не криеше ужас. След забързаната шумотевица на големия град и изнурителната задача да поддържаме привидно благоприличие въпреки оскъдните ни доходи, тук ни обгръщаше едно всеобятно, успокояващо душата спокойствие, под безбрежния небосклон и напористия въздух. Тук поне нямаше бъбриви съседи и любопитни погледи. Земевладелецът ни беше оставил файтона си и две понита, с помощта на които баща ми и аз щяхме да обикаляме имота и да изпълняваме нетрудните задължения, присъщи на един пълномощник, или "комисионер", както се изразяваха там, докато нашата мила Естер се грижеше за домакинството и озаряваше със светлина тъмната стара сграда.

Така протичаше нашето просто, безметежно съществуване  - до онази лятна нощ, в която се случи непредвиденият инцидент, оказал се предвестник на въпросните необикновени събития, с чието описание съм се захванал. Бях придобил навик вечер да излизам с малката лодка на земевладелеца на лов за дребна риба, която да ни послужи за вечеря. През онзи паметен ден бях придружен от моята сестра, която седеше с книга в ръка на кърмата на лодката, докато аз опъвах въдиците си на носа. Слънцето се беше спуснало зад назъбения ирландски бряг, но последните му лъчи все още се процеждаха през една дълга ивица алени облаци и шеметно озаряваха водите. Необятната морска шир беше прорязана и белязана от оцветени в червено ивици. Бях се изправил в лодката, отдаден на наслада от необятната гледка на брега, морето и небето, когато сестра ми подръпна ръкава ми с кратък, остър вик на изненада.
- Виж, Джон  - извика тя,  - в кулата на "Клумбър" свети!
Извърнах глава и се загледах обратно към високата бяла островърха кула, която надничаше над наобиколилите я дървета. Докато гледах, ясно видях в единия от прозорците да проблясва светлина, която изведнъж угасна и след това отново се появи, този път в прозореца на горния етаж. Там блещука известно време, а сетне проблесна покрай два съседни прозореца на долния етаж, преди да се изгуби от поглед зад дърветата. Очевидно някой, понесъл в ръка фенер или свещ, се беше изкачил по стълбите на кулата и след това се беше върнал в основната част на къщата.
- Кой би могъл да бъде това?  - обърнах се аз по-скоро към себе си, отколкото към Естер, тъй като от изписаната по лицето ѝ изненада личеше, че не можеше да ми предостави каквото и да било предположение.  - Може би някой от Бранксъм-Бере е пожелал да огледа имота.
Сестра ми поклати глава.
- Сред тях няма никого, който би се осмелил да прекрачи отвъд железните порти  - каза тя.  - Освен това, Джон, ключовете се пазят при посредника на недвижими имоти в Уигтаун. Дори и да имаше някой толкова любопитен, не би успял да намери начин да влезе вътре.

Когато в ума ми изникнаха масивната порта и тежките капаци, които преграждаха долния етаж на "Клумбър", не ми остана друго, освен да призная необоримостта на аргумента на моята сестра. Неочакваният посетител трябваше да е влязъл вътре или с употребата на значителна сила, или по някакъв начин да се е сдобил с ключовете. С разбудено от малката загадка любопитство аз насочих лодката към брега, твърдо решен да видя с очите си кой би могъл да бъде този натрапник и какви биха били неговите намерения. След като оставих сестра си в "Бранксъм" и повиках да ме придружи Сет Джеймисън, стар морски вълк и един от най-храбрите рибари, двамата поехме през полята сред сгъстяващия се мрак.
- Като мръкне, оная къщура си изглежда страшничко  - отбеляза моят спътник и осезаемо забави крачка, докато му разяснявах естеството на нашата задача.  - Нищо чудно, че тоя, дето я притежава, е искал да я направи толкова далече.
- Е, Сет, точно сега има някой, който не се страхува да влезе в нея  - казах аз и посочих голямата бяла сграда, която блещукаше в мрака пред нас.

Светлината, която бях забелязал от морето, се движеше напред-назад покрай прозорците на долния етаж, чиито капаци бяха разтворени. Вече виждах и втора, по-слаба светлинка, която следваше първата на няколко крачки разстояние. Очевидно двама души, един с лампа и друг с восъчна или тръстикова свещ, обстойно оглеждаха вътрешността на постройката.
- Всякой сам да си наглежда къщата  - рече твърдо Сет Джеймисън и се закова на място.  - Ами ако някой призрак или таласъм се навърта в "Клумбър"? Не е шега работа да се забъркваме в такива неща.
- Но, човече  - провикнах се аз,  - нали не мислиш, че призрак е пристигнал с карета? Какви са тези светлини отсреща до портите на алеята?
- Точно светлините на карета!  - възкликна спътникът ми с не чак толкова злокобен глас.  - Нека се приближим, господарю Уест, и да разберем откъде идва.

Към този момент нощта се беше спуснала съвсем, ако не се смята една тясна дълга ивица светлина, която все още се процеждаше в далечината на запад. Като се препъвахме дружно през полето, успяхме да достигнем пътя за Уигтаун и мястото, където високите каменни стълбове бележат началото на алеята, която води към "Клумбър". Пред портата беше спряна една висока ловна карета, а конят кротко хрупаше стръкчета трева от зелената ивица, опасваща пътя.
- Ами че да!  каза Джеймисън, като огледа отблизо празната кола.  - Знам я много добре. Каретата принадлежи на господин Макнийл, комисионера от Уигтаун  - онзи, дето пази ключовете.
- В такъв случай, след като така и така сме тук, може да поговорим с него  - отвърнах аз.  - Ако не се лъжа, тъкмо слизат надолу.

Докато говорех, дочухме трясъка на тежката врата и след няколко минути от мрака изникнаха два силуета  - единият висок и кокалест, а другият нисък и пълен  - и се насочиха към нас. Бяха толкова улисани в разговор, че ни забелязаха едва след като преминаха през портата на алеята.
- Добър вечер, господин Макнийл  - казах аз, като пристъпих напред и се обърнах към комисионера на Уигтаун, с когото бегло се познавах.
При тези думи по-ниският от двамата мъже обърна глава към мен и ми показа, че не съм сбъркал за самоличността му, но по-високият му другар отскочи назад, видимо и крайно разтревожен.
- Какво става, Макнийл?  - чух го да казва със задъхан, задавен глас.  - Това ваше дело ли е? Какво означава това?
- Не се тревожете, генерале! Не се тревожете!  - каза дребничкият възпълен комисионер с благ тон, тъй както човек би се обърнал към уплашено дете.  - Това е младият господин Фодъргил Уест, от "Бранксъм", макар поводът за присъствието му тук тази вечер съвсем да не ми е известен. От друга страна, след като предстои да бъдете съседи, не би било редно да пропусна възможността да ви запозная. Господин Уест, това е генерал Хедърстоун, който предстои да наеме имението "Клумбър"."
Из книгата

Писател, автор на романи и разкази, но най-вече "баща" на литературния герой Шерлок Холмс. Вероятно се досещате, че става дума за великият сър Артър Конан Дойл. Освен това той е бил заместник-лейтенант на графство Съри, Англия и носел рицарското звание "рицар-бакалвър", дадено му от крал Едуард VII. Но знаехте ли, че по образование той е бил лекар, а специалността му била офтамология? Или че в живота си той е "играл" на детектив, като лично е разследвал два вече приключени случая? Като резултат от тях двама души биват освободени, въпреки че били осъдени незаслужено за престъпления, които не са извършили. Е, животът на известния писател определено не е бил скучен. Но да започнем от самото начало.

Артър Игнейшъс Конан Дойл е роден на 22 май 1859 г. в град Единбург, Шотландия. Баща му, Чарлс Алтамънт Дойл, бил архитект и художник, който обаче боледувал от психическо разтройство и починал далеч от семейството си. Майка му, Мери Фоли, е "виновник" за огромния му интерес към рицарските традиции и приключенията като цяло.
С малко помощ от заможни чичовци, още на 9-годишна възраст Артър Конан Дойл заминава в Англия в подготвителното училище Ходер, а после и в самия йезуитски колеж (1869-1876). Говори се, че още през тези години показва уменията си на добър разказвач. Описван като "упорит и прилежен студент", от 1876 до 1881г. той учи за лекар в Медицинското училище към Единбургския университет. В това число са включени и периоди, в които е работил в гр. Астън (който по това време бил част от Уорикшър, а не Бирмингам), Шропшър и Шефилд. По това време учи и практическа ботаника в Кралската ботаническа градина в Единбург. Докато учи, Артър Конан Дойл започва да пише кратки истории. Първият му публикуван разказ е "Тайната на долината Сасаса" през 1879 г.

Още на следващата година той е принуден да остави перото настрана, защото е нает като лекар на гренландския китоловен кораб "Надеждата на Питърхед". През 1881 г. се дипломира като "бакалавър по медицина", а малко след това е нает и като хирург на кораб по време на пътуване към Западна Африка. През 1885 г. се завършва и докторантура по медицина. Интересен факт е, че въпреки времето, в което е живял, Артър Конан Дойл е бил привърженик на задължителната ваксинация и дори е писал статии, критикуващи хората, които били против ваксинациите.
В началото на 1891 г. той прави опит да учи за офтамолог във Виена. Преди това е учил в очната болница в Портсмът, като там се е валифицирал в извършването на зрителни тестове и предписването на очила. Когато се връща в Англия, отваря собствен кабинет в Лондон, но според автобиографията му в него не влиза нито един пациент.