"И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец.
Мат. 5:48
И тъй, бъдете милосърдни както и вашият Отец е милосърден.
Лук. 6:36
Всичко това се случи преди много, много завъртания на голямата Двойна спирала, тогава, когато ние още бяхме хора и нямахме и най-малка представа за същността на всемира живот, състоящ се от множество спираловидни завъртания едно в друго, устремени все нагоре. Тогава дори не подозирахме, че на определени периоди всеки кръг от тази огромна и безкрайна Спирала се преместваше с едно ниво нагоре и по този начин променяше и формите на живота в себе си. След всяко такова завъртане всемирният живот се изменяше и ставаше все по-съвършено любящ, все по-сложен и многообразен. И така постепенно всички същества от Спиралата вървяха и вървяха напред, докато за всяко дойдеше съдбоносният момент да се изкачи достатъчно високо, за да се превърне в истински покровител на живота като нас. Ние, великите творци на живота, създаден с Любов, и нашите най-добри помощници от съвършените единствени осъзнаваме цялата Спирала, а дори и това, което е зад нея. Затова и върху нас преди всяко следващо завъртане натежаваше и отговорността от сътресението на промяната. Ние, великите творци, бяхме тези, които подготвяхме живота за последващия скок, и ние бяхме там, където той покълваше, и там, където все още се зараждаше. Ние бяхме тези, които обгръщахме с търпение и всеобхватна любов хаоса и тъмнината, за да намерим зрънцата съвършенство и да ги облъхнем със собствения си живот. Ние бяхме тези, които постоянно вдъхваха чрез любовта си жизнеността в ниските полета на безкрайност, твърдост, неподвижност и студенина.
Ние, творците на живота, във вечната борба с Общата стихия, тъй наречената Втора огледална страна на нашата Спирала, трябваше с любов и всеотдайност да отглеждаме и възпитаваме безкрайния велик живот. Сега е така, но беше време, когато дори след няколко последователни завъртания на Спиралата не се откриваше възможност за оформяне на нови съвършени - помощници на великите творци, които да осъзнаят и да поемат с любовта си контрола над формите отдолу. Беше време на застой. Тогава най-сетне усилията на нашите водачи дадоха резултат. В Кълбото, в нашата вселена, само кръг от огромната Спирала, те съградиха нас - хората, - създания, способни да съзнават Любовта, крепяща всемира. Оттогава мечтаеха да ни превърнат в техни помощници, а по-късно и в творци на новите животи като тях самите - най-великите. И тогава, в онова далечно минало, когато наближаваше новото завъртане, чрез което хората трябваше да се превърнат в съвършени, а Спиралата да запулсира под новите вибрации, вселената ни се обърка. Ние, тогавашните хора, намиращи се в нея, се оказахме ужасно неподготвени за етапа си на съвършенство. И щяхме да загинем, ако не успеем да усвоим енергията на мисловните полета. Без контрол над мисълта си ние нямаше да можем да издържим на мощните вибрации на горното поле, в което Спиралата се готвеше да ни отпрати. Беше час на катастрофа, и то не единствено за нас. Нашето нехайство щеше да погуби всички, защото другата страна на Двойната спирала - Стихията, беше винаги нащрек и мигновено при провал на любовта щеше да навлезе в галактичните ни светове. Тя с устрем щеше да се втурне и чрез нас да унищожи първата, нашата Спирала, а ние да се върнем с милиони кръгове назад, още преди животът ни да се е зародил и да е покълнал...
Затова беше време на върховно изпитание за всички нас - отгоре и отдолу, за всички, където пулсираше всемирният живот. Борбата беше страшна. Стихията успя да се установи в нашите селения, но ние все пак опазихме живота, защото именно тогава се оказа, че ние - хората, вече бяхме съвършени, макар и да не осъзнавахме това.
Пред лицето на огромната опасност и сриващата се вселена ние успяхме да направим последната си стъпка като хора и да освободим силата на любовта, градяща нашите мисли и сътворяваща живота долу. Една пазителка от древността на вселената Кълбо, един пилот, един магьосник, един манас, и един професор по история на онзи свят, заедно с тогавашните съвършени, а днес велики животворци като нас, ни спасиха, а заедно с нас и нашата вселена - част от Двойната спирала, - Всемир на съграждащите с любов.
Сънят отдавна беше завладял подсъзнателните процеси в мозъка на младата жена и вече от няколко минути бавно се просмукваше към будното ѝ съзнание. Ярките картини както винаги се сменяха шеметно и разкриваха една след друга последователните сцени на вече до болка познатите финални ситуации и личности. Видението щеше да прекъсне на точно определено място, след което щеше да настъпи и събуждането. Но Анита знаеше, че дотогава има още време, и затова трябваше да продължи да наблюдава събитията в съня. Ето пак виждаше в полузаспалото си състояние отблясъците на древната пустиня, осезаемо чувстваше силата на слънцето и долавяше парещите му лъчи му дори и в храма. По-същия начин по-ясно дори от най-реалната действителност тя дочуваше и бавните напеви на поклонниците и най-вече тихия, почти безплътен глас на бога. Предсказанието му вече стигаше до своя край. Тя щеше да го чуе минута преди да се събуди.
Беше толкова отдавна, преди повече от двеста и петдесет века, някъде далеч в пустотата на времето, в отминали и мрачни епохи на насилие, борба и жестока смърт. Беше от историята на първата обитаема галактика, даже още по-рано от времето на първата човешка планета, от епоха, в която звездите са били нереални и непознати светове, а вселената неподозирано мироздание. И въпреки това Анита знаеше, че всичко в този сън беше напълно истинско и всяка дума, мисъл или действие се бяха случили в историята, оставяйки следа в бъдещето на човека. Пробуденият мозък вече анализираше съня. Той сънуваше, но и мислеше наяве, беше на границата между реалността и неуловимата илюзия. Картините бяха толкова живи, че съзнанието ѝ усещаше миризмите на благовонията, поддаваше се на унеса, обхванал мъжете в светилището, и ясно чуваше познатите завършващи слова на бога, които щеше да запомни и да пренесе в действителността.
– Сине Мой, времето изтича, идва Моят край,
а от него почва Новото начало.
Погледа си на изток обърни към твоята изгряваща звезда,
за да изпълниш мисията Моя. Така кръга Си Мъдрост ще затворя,
за да започна друг с Любов и Общност.
Дарил съм вече Сила, Власт и Мъдрост на човека.
Затуй остава да го окрили последно Любовта, преди да стане съвършен.
Поради туй обедини света, за да набележиш стъпките на пътя нов,
на пътя, осветен от Любовта...
Ала помни Началото, понеже много пъти слънцето от изток ще изгрява,
Мойта сила чрез кристал в недрата на Земята съхранило.
Ще стане нужда тази Мощ от първите звезди, когато беше сътворен света,
да се освободи, преди човек да се изпълни с Любовта, за да стане съвършен.
Това е, което трябва да се помни, защото Моите завъртания,
безчет са те... и никога не свършват.
Помни навеки Пътя... сине Мой...
Думите заглъхваха все повече и повече, и гласът на оракула започна да утихва, докато съвсем изчезна. Заедно с него се загуби и божественото присъствие, олтарът изстина и потъмня, въпреки че огънят под него гореше буйно. Амон си беше отишъл. Завинаги потънал във вечността, той обаче беше предначертал бъдещето и думите му бяха завинаги запечатани в главата на стройния воин пред светилището. Младият човек стоеше в пълен унес в центъра на малкия пустинен храм пред изображение на Върховния бог, не виждаше и не чуваше нищо, напълно безразличен към света. Въздухът наоколо беше изпълнен с благоуханията на маслата, огньовете в триъгълните светилници горяха, топлината беше непоносима, но това сякаш въобще не го засягаше. Беше втренчил невиждащ поглед в символа на божеството, а устните му бавно повтаряха посланието, много, много време след като и последните думи на бога бяха отлетели.
В Храма на светлината имаше още един човек. Той беше коленичил малко по-назад и не беше облечен в бойни доспехи като сина на Амон. Тялото му беше изцяло обгърнато от дълга бяла дреха, фина прозрачна качулка, обшита с истинско сребро, покриваше главата му. Беше много по-възрастен от младежа пред олтара. Но причината, поради която приемаше по-спокойно и естествено откровението, не се криеше в напредналата му възраст В очите му сияеше блясъкът на отрано предопределената мъдрост и на знанието, присъщи на посветените в тайнствата. Тази вътрешна сила го правеше способен да наблюдава съвсем хладнокръвно чудото, което ставаше пред очите му. Той не беше нито зашеметен, нито объркан и затова бързо разбра кога разговорът между човека и бога беше приключил. Изчака колкото време сметна за необходимо и внимателно се обърна към своя къдрокос владетел. Гласът му излъчваше преклонение, но вече не към празния олтар пред тях."
Из книгата
Рейтинг: 9.67 / 3 гласа
