Щайнер или Какво правихме

"Баща ми наистина беше футболист, а след това работеше на ведомствена жп линия, баба палеше лампите на железопътните стрелки на гарата в Лиса на Лабе, а мама работеше в очното отделение, където превързваше нищожните ми рани от катеренето по скалите... Но истинските хора и истинските събития са доизмислени, за да се впишат в книгата, а много от тях са напълно измислени, защото не исках да съставям дневник, спираше ме и уважението към личното пространство на близките ми. Основната причина обаче беше, че исках да разкажа историите на персонажи, които търсят в живота най-ценното - неговия по-дълбок и проникновен смисъл. С тази книга бих искал да изразя почитта си към всеки, който не е загърбил тези усилия."
Мартин Фарнер

Мартин Фарнер (1964, Яблонец на Ниса) следва драматургия в Театралния факултет на Академията по изящни изкуства в Прага. С Петър Улрих написват пиесата "Легенда" за Градския театър в Бърно. На 30-годишна възраст със съпругата си Хелена отиват да живеят в отдалечената ферма Пустина, недалеч от Литомишъл, след това в Осиков, в планината Йесеники. Раждат се децата им Адам, Рихард и Алжбета. Няколко години Мартин Фарнер се прехранва с изработка на керамични изделия, а понастоящем отново се занимава с драматургия.

Пак Петър Улрих композира музиката към второто му театрално представление "Вълшебните пантофки". Авторът създава и редица текстове на песни, превежда пиеси. Първата му белетристична творба "Приказки за големи деца" излиза през 1993 г. Първото издание на книгата "Щайнер или Какво правихме" (Петров, Бърно, 2001) предизвиква значителни отзиви и множество положителни рецензии.

Книгата е част от поредицата "Модерна европейска проза" от издателство "Ерго".

"Все повече си мисля, че успях да премина през много от трудностите в живота, защото в тези прекрасни мигове, когато мама танцуваше с мен из стаята, тя успя да омагьоса завинаги в мен голямо спокойствие и вяра в това, че на света има много щастие.

Надявам се мама да ги е омагьосала така, както слънцето може да бъде омагьосано милиони години в капка кехлибар. Сега, когато самият аз приспивам своите деца и всяко от тях си почива върху едно от рамената ми, тихо е и тъмно и само звездите в мансардния прозорец над главата ми се местят, в очите ми често напират сълзи от щастие и се надявам, че те вдъхват това щастие с пълна гръд.

За да им бъде опора в тежките моменти. Когато разберат, че нито мама, никой който и да било друг не е изцяло добър. Когато с ужас разберат, че дори самите те не са изцяло добри, че във всеки от нас спорят за топката два противоположни отбора. Когато дойде време да тръгнат по света, да изминат множество пътища, за да могат най-накрая да намерят в сърцето си обратния път към дома."
Из книгата

Ерго
София, 1799
бул. проф. д-р Ал. Теодоров-Балан №16
office@ergobooks.eu