"Аз съм Милли, момичето на мивката, втората отдясно на тази снимка. Беше 2002-ра, със сигурност през пролетта, ако се съди по леките обувки, и до мен стояха Алекс и София. Четвъртото момиче, най-хубавото, не си го спомням. Остана на работа при нас само една седмица. Алекс още беше с дълга коса, София си е все същата, макар че си смени работата, ожени се и рядко я виждам.
Аз не съм много по-различна от днес, най-много усмивката ми да е различна, на тази снимка е така открита и блага, даже се виждат горните венци, кой знае защо съм се смеела. Сигурно е било през някоя почивка, може да сме празнували нещо... Рожден ден на шефа, фризьора легенда Тони? Как може да не помня.
Сигурно понеже съм била на двайсет и две години, а на тази възраст не изглежда нужно да се произвеждат спомени, които да послужат по-нататък във времето. И самото време е странен наниз от мигове и месеци, минути колкото епохи, безкрайни очаквания с мимолетна продължителност, изобщо доста магическо и абсурдно, наистина извън времето. И всичко се въртеше около съботата вечер, останалото беше ненужно пространство, подготовка или релакс.
Целият живот беше промеждутък между съботите, дискотеките и пиците и нищо друго нямаше значение.
А на снимките от последните години (всъщност съвсем малобройни) все има нещо сподавено, сдържано в усмивката ми. Кой знае. Може би страх от бръчки, кокоши крака, гънки по бузите. Не знам, няма значение.
Тъй или иначе, със сигурност тогава не бях Милли. За пред света и по документи още бях Неделя.
Милли беше хрумване на колежката ми Алекс, това име подхождаше много повече за Салон "Хеър Тони", така лежерно и изискано. Името ми трябваше да се изпише на позлатената табелка за закачане на престилката и Неделя щеше да е ужасно. Впрочем в неделя фризьорските салони са затворени. Написах Милли с двойно л, естествено. Накратко, минавам по същество. Точно тук Милли, момичето на мивката, а именно моя милост, разкри своята същност. Точно тук, сред всички тези замъглени от лакове и изпарения огледала, сред тропически растения с вид на изкуствени и сред всичкото това русо с вид на естествено, осъзнах моите заложби.
Още си спомням първия път, беше един дъждовен и виолетов ноемврийски следобед и светлината в салона изглеждаше синкава и опушена. По радиото бяха пуснали една песен на онзи французин, Монтан или Жилбер Беко (не знам така ли се пише), и Началникът ми се беше скарал, защото си бях изцапала престилката.
Имаше петно от черна боя от предишния ден, не бях забелязала. Бях отегчена и обидена, а може би само уморена. Всичките ми приятелки си имаха гадже, беше събота вечер, а аз щях да се прибера вкъщи с обичайния автобус при обичайната ледена чиния спагети, половин леден сериал с нашите и след това леденото легло до следващата сутрин. Момичето на мивката
Веселите клиентки ми лазеха по нервите, всички те ми изглеждаха по-красиви, по-щастливи, по-късметлийки от мен. Изсипвах шампоан върху госпожа Б. и масажирах бавно главата ѝ, както ме е учил Тони.
Госпожата беше редовна клиентка, около четиресетгодишна, елегантна, нито красива, нито грозна - а пък и с мокра коса никой всъщност не е красив. Очите ѝ бяха затворени, имаше перлен гердан на тънката шия и беше облегнала ръце на подлакътниците на червения стол. С връхчетата на пръстите барабанях по главата ѝ и разтривах в очакване тонизиращата маска да подейства на тази изтощена коса.
С две думи, масажирах си, без да мисля за нищо, хипнотизирана от онези френски песни като фон, от които не разбирах и дума, и изведнъж, ей така, внезапно чух някакви странни фрази, леко смешновати, каквито си разменят новоизлюпени двойки - гълъбче, кифличке, бебчо, мечо...
Обърнах се инстинктивно. Може някой да се беше скрил зад завесата на салона за педикюр, отмествам завесата. Не. Никой. И тези шептения не идваха от радиото. Изпих чаша вода и се върнах при клиентката, която все така си седеше на мястото, с глава назад върху мивката, със затворени очи. Гласовете не се чуваха вече. Досмеша ме. Продължих да барабаня по главата, после да изплаквам, когато се появиха те. Легнали мъж и жена, разхвърляно легло с бледорозови чаршафи, затворена книга на шкафчето. После ивицата цигарен дим от ляво надясно, тънка, трополенето на дъжда по прозореца, едва спуснатите щори.
Светлината на абажура е слаба, не виждам нищо друго. Кадри от филм, но заснет зле, с пощуряла камера, недобре фокусирани образи, уголемени детайли, варварски монтирани отрязъци. Примигвам с очи и пак ги отварям, все едно не разбираш дали си будна, или спиш, и тогава светваш лампата, поглеждаш часовника. Шест и десет следобед, добре го помня. В салона всичко беше нормално. Десетина клиентки, коя заета с нещо, коя не, обичайното бръщолевене, примесено със сешоари и звън на телефони. Подпирам се с двете ръце на мивката, леко ми се вие свят. Алекс ме дръпва за ръката, казва:
– Как си, зле ли ти е?
– Не, добре съм.
Но продължавам да виждам неща, които не съм виждала никога, сега и една ръка с много голям пръстен със скарабей от тюркоаз се движи по клавиатурата на телефон, докато той се обръща в чаршафите, поглежда я и казва: "Кога пак ще се видим?".
Изплакнала съм косата на госпожа Б., повивам я в бялата хавлиена кърпа. Подсушавам бавно, тя става, за да смени стола, и здраво придържа с ръце хавлиения тюрбан на главата си.
Поглеждам ръката ѝ, на безименния пръст има голям скарабей цвят тюркоаз. Още не бях разбрала. Как можех да предположа.
Няколко дни след това се случи за втори път. Този път миех с шампоан едно по-младо от мен момиче. Радвах се, бяха ми увеличили заплатата и най-сетне щях да си купя скутер на изплащане. Даже баща ми се беше съгласил. Мислех си за цвета, колебаех се между черен и син.
После внезапно на мястото на скутера в главата ми се настаниха онези странни имена, не си ги спомням, не ги бях чувала. Долавях само окастрени неразбираеми словосъчетания, "чистия разум", "метафизика", а пред мен се нижеха страници, подчертани с жълто. Наблизо имаше други листове, няколко плюшени патета и други, може би дървени, кенче от кока-кола. Накратко, това беше бюро, а отзад имаше тапети на цветчета, биещи на виолетово. После изведнъж всичко угасва. Сега клиентката ми говори, казва, че не слагала балсам, защото времето е влажно и косата ставала мазна, тежка.
– Може пък да е толкова мазна, защото напоследък съм много нервна (изглежда разтревожена, сега става от стола). Имам изпит по философия и все съм над книгите, постоянно преговарям наум, дори когато не уча...
За малко да падна на паркета, както държа четката. Вече съм наясно. Питам за потвърждение, но знам отговора.
– Може ли нещо да ви попитам, извинете. Дали случайно не преговаряхте по философия и преди малко, докато ви миех?
– Разбира се - казва, сякаш това е безобидна реплика, а не амонячен дъжд, който обелва кожата.
И мога да се закълна, че стаята ѝ е облепена с тапети на виолетови цветчета, а на бюрото има плюшено пате със синя панделка.
– Обичате ли патета, извинете?
Тогава разбрах - когато слагам на някого шампоан, чета мислите в главата му, макар и хич да не ме интересуват. Само когато слагам шампоан, щом почна да втривам.
Чувала съм всякакви истории. Ненужни и смахнати мисли, като например къде ли съм сложил еди-коя си книга, или списъка с покупките, или думите, които са ме обидили, прехвърлени наум отново и отново, сто пъти. Долових маниите на една вдовица, обсебена от домашната си помощница, която според нея говорела по телефона, когато била сама в къщата. И терзанията на хубава жена с дълга светла коса, която винаги, всяка събота мислеше за едно момче, което целува друга. Всеки път в кола, на тъмно. Присвиваше очи при тази мисъл. Не знам дали бяха кошмари, параноична ревност, или пък наистина е видяла тази сцена и вече не може да се отърси от нея. Но не мога да питам нея, естествено. Цялото това жужене в главата ми отначало ме забавляваше. Чувствах се вълшебна, със специална дарба. Нямаше кой знае каква полза, защото това всъщност бяха разхвърляни откъслеци живот, фантазиране на воля сред пяната, далеч не големи разкрития. Но играта беше вълнуваща.
Аз не казвах нищо на никого, дори и вкъщи, и понякога се питах дали не можеше да употребя тази заложба в своя полза."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
