"В началото бяха подправките. От времето, когато римляните при своите пътувания и войни вкусиха за пръв път лютите, или упоителни, възбудителните, или замайващи, подправки на Изтока, Западът вече не може и не иска да мине в готварницата и избата си без "еспесиериите", без индийските подправки. Защото северното ядене остава невъобразимо блудкаво и безвкусно дори дълбоко в Средновековието. Дълго време още трябва да мине, преди полските плодове, като картофите, царевицата и доматите, да добият трайно право на гражданство в Европа, лимоните почти не се използват още за подкиселяване и захарта за подслаждане, а тънките тонически средства, като кафето и чая, не са още открити; дори князете и болярите се принуждават да затрупват с тъпо претъпкване на стомасите си блудкавото еднообразие на своите гозби. Но, о чудо: само едно-единствено зърно индийска подправка, няколко гребки чер пипер, един сух мускатов цвят, на върха на ножа малко джинджифил или канела, прибавени и в най-дебелашката гозба, и небцето е вече приятно раздразнено от един странен вкус, който предизвиква охота за ядене.
Между яркото Dur и Moll на киселото и сладкото, на силното и блудкавото затрептяват изведнъж прекрасни кулинарни обертонове и полутонове; и скоро все още варварските нерви на Средновековието просто не могат да се наситят на тия нови възбудителни средства. Една гозба минава за добра само когато е лудо насипана с черен пипер и ужасно подправена; дори в бирата турят джинджифил, а виното сгорещяват със счукани подправки, додето всяка глътка започва да гори гърлото като запален барут. Но не само за готварницата си Западът има нужда от такива грамадни количества especiería; също и женската суетност непрестанно иска все повече и повече от новите благоухания на Арабия - сластния мускус, знойната амбра, сладкодъхното розово масло; тъкачи и багрилници преработват за жените индийските дамаски, златарите са принудени да наддават за белите бисери от Цейлон и синкавите диаманти от Нарсингар.
Но още по-властно усилва употребата на източни произведения католическата църква - защото нито едно от милионите и милиардите кадилни зрънца, които клисарите люлеят в кадилниците на хилядите и десетките хиляди черкви в Европа, не е израсло на европейска земя; всяко от тия милиони и милиарди зърна трябва да бъде пренесено по вода и по суша и да измине целия необозрим път от Арабия до Европа. Също и аптекарите са постоянни купувачи на прославените индийски стоки, каквито са опиумът, камфорът, скъпоценната гума, и те знаят от опит, че отдавна вече никой балсам и никое лекарство не изглежда на болните наистина лековито, ако на порцелановото гърненце не се чете, надписана със сини букви, магичната дума arabicum или indicum. Всичко източно неудържимо печели в Европа един хипнотичен чар поради далечния си произход, рядкостта и екзотиката си, може би също и поради скъпата си цена. Арабско, персийско, индийско - тези названия стават в Средновековието (също както през осемнайсетия век названието френско) еднозначни с великолепно, изтънчено, болярско, дворцово, прекрасно и скъпоценно. Никой търговски артикул не е така желан, както скъпите especeria, човек би могъл почти да сметне, че мирисът на тия източни цветове е упоил по някакъв магичен начин душата на Европа.
Но тъкмо защото е толкова модна и желана, индийската стока е скъпа и продължава все повече и повече да поскъпва: едва ли би могъл човек днес да пресметне постоянно качващите се трескави криви на цените, защото всички исторически парични таблици остават нещо отвлечено - опитът ни доказва това; най-лесно би могъл човек да добие една оптическа представа за лудото поскъпване на подправките, ако си спомни, че същият чер пипер, който стои днес открито на всяка трапеза и който хората безгрижно разсипват като пясък, в началото на второто хилядолетие бе броен от търговците зрънце по зрънце и по тежест бе почти равноценен на среброто. Толкова абсолютна и постоянна бе неговата стойност, че много държави и градове калкулираха с чер пипер като с някой благороден метал: с чер пипер можеха да се купуват недвижими имоти и земи, да се изплащат зестри, да се откупува право на гражданство; мнозина князе и много държави установяваха в мерки чер пипер своите мита и когато в Средновековието искаха да кажат, че някой има тежко богатство, хулеха го с прозвището "чувал с чер пипер". Търговците теглеха канелата, хининовите кори и камфора на аптекарски и златарски везни, като при това затваряха грижливо вратите и прозорците, за да не би някое полъхване на вятъра да издуха няколко прашинки от скъпоценните отпадъци. Но колкото и абсурдно да изглежда в очите на днешните хора това надценяване, то става съвсем ясно и оправдано, щом като сложим в сметката мъчнотиите и опасностите на пренасянето. През ония времена Изтокът лежи тъй неизмеримо далеч от Запада и какви опасности и пречки имат да преодоляват из пътя си керваните и колите!
Каква одисея има да изтърпи всяко отделно зърно, всеки отделен цвят, докато стигнат от зеления храст в Малайския архипелаг до продавницата на европейския търговец! Сама по себе си, разбира се, никоя от тия подправки не е някаква рядкост. Напротив, отвъд, в другата половина на земното кълбо, стръковете канела, карамфилите, мускатовите орехи и пиперовите шубраци растат в Тидор, в Амбоина, в Банда и в Малабар също така буйно и свободно, както у нас бодилите и един квинтал от тях струва на Малайските острови не повече, отколкото в Европа една гребка с върха на ножа. Но през колко много ръце трябва да премине стоката, докато достигне през пустини и морета до последния купувач - потребителя! Първата ръка, както винаги, бива най-зле заплатена; малайският роб, който бере пресните цветове и ги мъкне към пазара върху бронзовия си гръб, завързани с лико на снопчета, получава като възнаграждение само солената си пот. Но неговият господар вече печели; един мохамедански търговец купува от него стоката и я пренася в мъничък, люшкан от вълните прао за осем дни, за десет дни, та и за повече време и все под огъня на немилостивото слънце, от Островите на подправките до Малака (близо до днешния Сингапур).
Тук вече стои в мрежата си първият паяк-смукач; господарят на пристанището, могъщият султан, иска от търговците данък за претоварването на стоката. Едва след като бъде изплатен тоя данък - едва тогава се дава позволение за претоварването на благоуханната жътва върху друга по-голяма джонка и тоя все пак малък плавателен съд отново се плъзга, тласкан от широки гребла или от четвъртити платна, нататък, от едно крайбрежие на Индия към друго. Месеци минават така в еднообразно плаване и безкрайно чакане при безветрие под безоблачното нажежено небе, а често и в бягане пред внезапните тайфуни и корсарите. Безкрайно мъчно и неизказано пълно с опасности е това пренасяне през две, през три тропически морета; от пет кораба почти винаги единият става по пътя жертва на бурите или на пиратите и прекупецът благославя бога, когато е заобиколил благополучно Камбагда и е достигнал най-сетне Ормузд или Аден, а с това и честитата Арабия или Египет. Но и новият начин на пренасяне, който начева оттук, съвсем не е по-малко мъчителен и по-малко опасен. В тия претоварищни пристанища чакат на дълги търпеливи редици хиляди камили, които коленичат послушно по даден от господаря им знак, чувалите с връзки чер пипер и мускатов цвят биват натоварвани един по един на гърбовете им и четирикраките кораби бавно се залюляват и понасят стоката през пясъчното море.
В преходи, дълги по месеци, арабските кервани пренасят индийската стока - прозвучават имената от "Хиляда и една нощ" - през Басора и Багдад и Дамаск за Бейрут и Трапезунд или през Джида за Кайро; от памтивека са тия дълги пътища през пустинята и те са познати на търговците още от времето на фараоните и бактрийците. Но за зла съдба те са познати не позле и на бедуините - тия пирати на пустинята; често пъти едно дръзко нападение унищожава с един удар плода на безбройни мъчителни месеци. Онова, което се отърве най-сетне благополучно от пясъчните бури и бедуините, попада пък в ръцете на други разбойници: от всяка натоварена камила, от всеки чувал емирите на Хеджас, султаните на Сирия и Египет искат налог, и то много изобилен; на сто хиляди дукати изчисляват онова, което е вземал годишно само единият от тия крайпътни разбойници - египетският султан, от налог за пропуск на подправки. Достигне ли стоката най-сетне устието на Нил близо до Александрия, там я очаква още един, най-последният, но не най-незначителният скубач - флотата на Венеция. След коварното унищожение на конкурентния град Бизанс малката република взе всецяло в свои ръце монопола на западната търговия с подправки; вместо да бъде препратена направо, стоката трябва най-напред да спре на Риалто, където за нея наддават немските, фландърските, английските търговски складове. Едва подир това същите тия цветове, които тропическото слънце бе родило и гряло две години, тръгват в тежки коли през снега и леда на алпийските проходи към европейския продавач и следователно - към потребителя."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
