Алексис Зорбас

Алексис Зорбас Никос Казандзакис Времетраене: 1:41 мин. Никос Казандзакис Времетраене: 1:08 мин. Братоубийците Никос Казандзакис Времетраене: 0:56 мин. Александър Велики Никос Казандзакис Времетраене: 0:52 мин. Тези, които останаха и онези, които заминаха Паринуш Сании Времетраене: 1:08 мин. Етногенезис и етническа история на българския народ Румен Иванов Времетраене: 1:10 мин. Пазителят на водите Чарлс Мартин Времетраене: 0:56 мин. Капанът на нарцистичната връзка Габриела Гатева Времетраене: 1:07 мин. Акватектура: Aquatectura Христо Тритаков Времетраене: 1:12 мин. Коледен дух Сара Хогъл Времетраене: 0:58 мин. Коледунка Мая Дългъчева Времетраене: 0:50 мин. Проклятието на Джун Фароу Ейдриън Йънг Времетраене: 0:52 мин. Бяла Коледа Памела Кели Времетраене: 0:56 мин. Поредица Първи знания от Фют Времетраене: 0:58 мин.

"И аз се смея, задето ти се смееш - и по този начин край няма смехът на този свят! Всеки си е башка луд; но най-голямата лудост е, струва ми се, да не си никак луд."

"Казандзакис вярваше все повече в могъществото на духа: Ако човек знае как да желае нещо, той го получава. Дори сам го създава от празнотата."
Елени Казандзаки

Никос Казандзакис е може би най-известният в чужбина гръцки автор. Романът на Казандзакис "Алексис Зорбас" след филмирането му от Михалис Какоянис ("Зорба гъркът") става световен бестселър. Следват и романите "Христос отново разпнат", "Свобода или смърт", "Последното изкушение", "Рапорт пред Ел Греко", които стават световно известни. Въпреки това той не се самоопределя като романист, за него тези произведения са нещо, с което се е захванал между другото. Той вижда себе си като всеобхватен мислител, философ и търсещ човек. Идеологията и творчеството на Казандзакис трудно могат да бъдат сложени в определени рамки.

"Неколцина се засмяха, други поклатиха глава, изругаха.
– Животът е доживотен затвор - каза един мустакат мъж, който беше получил философското си образование при Карагьоза.
– Доживотен затвор, проклет да бъде!
Мека синьо-зелена светлина заля мръсните стъкла, влезе и тя в кафенето, провеси се по ръце, носове и чела, скочи на огнището, пламнаха бутилките. Електрическите лампи загубиха силата си, намигналият махмурлия кафеджия се протегна и ги угаси. За миг настъпи тишина. Всички очи се вдигнаха и погледнаха навън разкаляния ден. Чу се шумът на вълните, които се разбиваха с рев, и гъргоренето на няколко наргилета в кафенето. Старият морски вълк въздъхна.
– Абе, какво ли прави капитан Лемонис? - извика той. – Господ да му е на помощ! - И плъзна сърдит поглед по морето. – Пфу на тебе, мръснико, дето разделяш мъжете от жените им! - изръмжа той и прехапа посивелите си мустаци.

Седях в един ъгъл, зъзнех, поръчах си втора чаша градински чай; спеше ми се, борех се със съня, с умората и с утринната печал на деня. Гледах през мътните стъкла на пристанището, което се събуждаше и ревеше с корабните си сирени, с каруцарите и лодкарите си. Гледах, гледах и някаква плетеница, много гъста плетеница от море, дъжд и отпътуване се омотаваше около сърцето ми. Бях вперил поглед насреща, в черния нос на един голям кораб, който от палубата надолу беше все още потопен в мрак. Валеше и аз гледах нишките на дъжда, които съединяваха небето с калта.

И както гледах черния кораб и сенките, и дъжда, полека-лека тъгата ми приемаше образ, изплуваха спомените и във влажния въздух, направен от дъжд и копнеж, се възправяше любимият приятел. Кога? Лани ли? През друг живот ли? Вчера ли? Бях дошъл на същото това пристанище, за да се сбогувам с него. Спомнях си пак дъжд и студ, и развиделяване; и сърцето пак преливаше от мъка. Горчива е бавната раздяла с хората, които обичаш, по-добре да отрежеш изведнъж като с нож и да останеш отново сам в естествения климат на човека - самотата. Но в онова дъждовно утро не можех да се откъсна от приятеля си. (По-късно разбрах - уви, много късно! - причината за това.) Бях се качил заедно с него на кораба и седях в кабината му сред разхвърляните куфари. Гледах го продължително, настойчиво, когато се извръщаше настрани, сякаш исках да запечатам в паметта си.

В един миг той улови погледа ми, който се плъзгаше по него жадно, сякаш го изпиваше; извърна се с онова подигравателно изражение, което приемаше, когато искаше да прикрие вълнението си. Погледна ме с крайчеца на окото; разбра. И за да прогони тъгата при раздялата, ме запита, като се усмихваше иронично:
– Докога?
– Какво докога?
– Ще ядеш хартия и ще се цапотиш с мастило? Ела с мен; отвъд, там, в Кавказ, хиляди хора от нашето племе са в опасност; ела да ги спасим. Засмя се, сякаш искаше да се подиграе с тази възвишена своя цел.
– Може, разбира се, и да не ги спасим - добави той, – но поне ние ще се спасим в стремежа си да спасим други. Не е ли така? Нали тъкмо това проповядваш, учителю мой? "Единственият начин да спасиш себе си се състои в това, да се бориш да спасиш другите!" Напред тогава, учителю, ти, който учеше... Ела! една по една всички подробности на физиономията му - светлите синьо-зелени очи, пълното младежко лице, изящното гордо изражение и най-вече благородството на ръцете му с дългите тънки пръсти.

Не отвърнах. Свещен Изток, родина на богове, високи планини, Прометеев вик, прикован на скалата... Приковано в онези години на същите тези скали, нашето племе викаше. То беше в опасност и зовеше отново някой от своите синове да го спаси. А аз го слушах и бездействах, сякаш страданието беше сън, а животът - някаква увлекателна трагедия, и би било голяма простащина и наивност да скочиш от ложата на сцената и да се намесиш в действието. Приятелят ми, без да дочака отговор, стана. Корабната сирена свиреше вече за трети път. Подаде ми ръка.
– Бъди здрав, книжни плъхо! - каза той подигравателно, за да прикрие вълнението си.
Знаеше много добре, че е срамно да не можеш да овладееш сърцето си. Сълзи, мили думи, несвързани движения, простонародни интимности му се струваха грозни неща, недостойни за човека. Никога ние двамата, които толкова много се обичахме, не си бяхме разменили нито една мила дума; играехме си и се дращехме като зверчета. Той - изящен, ироничен, културен, аз - варварин. Той - сдържан, свеждащ удобно всички прояви на душата си само до усмивката; аз - рязък, избухващ в неуместен, некултурен смях."
Из книгата

Никос Казандзакис е гръцки писател, поет, драматург и мислител. Роден на 18 февруари 1883 година в Мегалокастро (днешен Ираклион, остров Крит) в Османската империя, в семейството на Михалис Казандзакис, фермер и търговец на фураж, и съпругата му Мария. След едно от поредните критски въстания семейството му бяга в Пирея, където намира убежище за шест месеца. На шест години Казандзакис е принуден да води живот на бежанец. Писателят е отгледан сред селяни и въпреки че съвсем млад напуска остров Крит, в своите произведения той често се връща към бащината си земя. Посещава Францисканското училище на Свещения кръст в Нахос, където учи френски и италиански. След възстановяването на мира през 1899 година, Казандзакис се връща в родния си град и завършва гимназия в "Ираклион" през 1899 - 1902 година. През есента на 1902 година заминава за Атина, където се записва да следва право. Учи четири години в Атинския университет. През 1906 година, завършва и става доктор по право. Същата година излиза и първата му книга "Змия и лилия".

През октомври 1907г. Казандзакис заминава за Париж, където продължава юридическото си образование, а до 1909 година следва и философия в небезизвестния "Колеж дъо Франс" в Париж при Анри Бергсон. Тук Казандзакис развива и задълбочава ницшеанските си възгледи. През периода 1910 - 1930 пише пиеси и стихове. Пътува често до Китай, Япония, Русия, Англия и Испания. През 1919 година става директор на гръцкото министерство на социалните грижи. Подава оставка през 1927 година.

Въпреки че никога не е бил член на комунистичската партия, през младостта си Казандзакис симпатизира на левите идеи, дори е удостоен с ленинска награда за мир, но след тригодишно пътуване в "Съветския съюз" се разочарова от болшевишките идеи. Преди "Втората световна война" се установява на о. Егина, а през 1948 година се премества на Антибите, Южна Франция. След войната работи като министър в "Гръцкото правителство на Егина", а през периода 1947 - 1948 работи за "ЮНЕСКО". Казандзакис умира от левкемия на 26 октомври 1957 година във Фрайбург, Германия. Гробът му е в родния му остров Крит, близо до църквата "Св. Мина" в Ираклион.

Получава световна известност след екранизацията на романа му "Алексис Зорбас" под името "Зорба гъркът" през 1964 г. с Антъни Куин в главната роля. Автор е на есета, новели, поеми, трагедии, пътеводители и преводи на класически произведения като "Божествена комедия" на Данте и "Фауст" на Гьоте. Както своя герой Одисей (от епическата поема "Одисея", съдържаща 33 333 стиха и публикувана през 1938 г.), Казандзакис прекарва по-голямата част от артистичния си живот извън Гърция - изключение правят годините на Втората световна война. Някои от произведенията му са свързани с историята и културата на неговата родина и с мистичната връзка между Бога и човека. През 1957 г. един-единствен глас не му достига, за да спечели Нобелова награда - получава я френският писател Албер Камю.

АЛТО Комюникейшънс енд пъблишинг ООД
София, 1528
ул. Поручик Христо Топракчиев № 11
sales@enthusiast.bg