"Нощта преваляше. Все още някъде се промъкваха отблясъци, въз тъмни и светли, които надделяваха. Нищо не нарушаваше тишината - дори птиците не издаваха звуци. В тази прозрачност на сенки и изненади в стаята спеше един лекар - вече в напреднала възраст. Сънят му беше неспокоен - въртеше се и от време на време издаваше някакви звуци, даже откъслечни думи. Миг на затишие, после трепна уплашен, надигна се, ослуша се за няколко минути и се загледа към прозореца. После нещо като че го освети. Стана и пристъпи към прозореца с широко отворени очи. Постоя така, а след това мина през другите помещения, както това правеше всяка сутрин. Беше около пет часа сутринта. По принцип ставаше рано, но тази сутрин беше по-различно. "Дали не съм обърнал внимание или нещо трогващо съм сънувал, но тази нощ беше по-различно - помисли той и включи кафе-машината. - Като че ли нещо ме предупреждава, за какво ли, знам ли?" Той изпи кафето и тръгна към другата стая вече по уравновесен.
"Какво ми става? Цели 50 години практика, лекуване, констатации, няма спиране" - мислеше той. Но това за него беше смисълът на живота му, като част от всичко, което го заобикаляше. Той обичаше да твори, да се вслушва във вътрешния си глас какви решения да взима за всеки болен, с кои колеги да сподели, а това го караше да действа. Работата го удовлетворяваше, преживяваше всичко с всеки пациент. Не обичаше споровете между колегите. Всички в екипите бяха като едно цяло, а той ги подтикваше все повече да се стараят и да търсят различни определения. Понякога атмосферата се нажежаваше, но винаги намираше силни аргументи, за да успокои положението. Не обичаше суматохата - губене на време и нерви, - а в тази професия няма време да се луташ или паникьосваш. Стараеше се всичко да научи за пациента. При визитация гледаше болния право в очите. Срещите със страха от неизвестното ( Какво ли ще стане?) му позволяваха да разбере истината за човека отсреща. В този миг на откровение се създаваше взаимното доверие между лекар и пациент, защото доверието отключва тялото, което е тайник на много неизвестни, а да стигнеш до тази неизвестност е много сложно. Само Бог знае тези тайни, скрити дълбоко във всеки човек!
Благодарности имаше от хора, преминали през този страхов ад. Някои колеги се чувстваха удовлетворени, че са помогнали и се гордееха с тези успехи. Хубаво е такова самочувствие, но той все още не можеше да е спокоен, или да почувства сигурност. Неизвестности много, а това в повечето случаи води до заблуди. Още като млад лекар се вслушваше в съвети, указания, случки от по-възрастни и опитни професионалисти с дългогодишна практика. 20 години от живота си посвети на медицината, практикувайки във Франция. Вече натрупал опит, той умееше бързо да успокоява това, което отвътре го караше да го възприеме. В ония времена в болниците се работеше като във военно положение - без съвременна техника, гледайки смъртта в очите на ранени хора. Така в търсене на правилните решения той натрупа огромен практически опит, въпреки трудностите. Понякога се отпускаше и разказваше случки, преживявания, какво е мислил и как се е справил, за да остане жив човека. Това за него беше най-удовлетворяващо, беше щастлив, че е спасил човека и винаги благодареше на Бог за помощта, защото Бог е символа на всеки успех! Той преценява на кой да даде благословията за живот, а на лекуващия дарба от Него и продължителност на живота му с човешки тайни, които Той е сътворил!"
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
