Бомбето

Йордан Радичков Времетраене: 1:39 мин. Любов като роман Ашли Постън Времетраене: 1:00 мин. Изгубени в полета от чувства Б. К. Борисън Времетраене: 0:56 мин. Моят кулинарен дневник и разни други мисли. Биография Стенли Тучи Времетраене: 1:00 мин. Парти с казуар Леонардо Сан Пиетро Времетраене: 1:03 мин. В лабиринта на хормоните: Ендометриоза Михаела Шехова Времетраене: 1:01 мин. Ади Цанова Времетраене: 2:13 мин. Да целунеш небето Криста Ричи, Бека Ричи Времетраене: 1:05 мин. Незабрава Катя Зографова Времетраене: 0:59 мин. Страховете и вярванията Лиз Бурбо Времетраене: 0:59 мин. Пробуждане Дийпак Чопра Времетраене: 0:59 мин.

"Един ден, преди много години, на софийската гара от влака слиза човек. Той е посрещнат от голямо множество, което го приветства с букети и възгласи. Върху главата на човека стои бомбе, тип Борсалино. То започва да разсъждава, че посрещачите са се събрали тук именно за него. Но едва ли горкото бомбе е предполагало, че ще пропътува немалки разстояния из българската земя и ще премине през какви ли не превратности, за да маркира със своето съществуване няколко периода и преходи в нашата история."
Из книгата

Това е Бомбето на Йордан Радичков.

Един изключителен текст, в който авторът проследява историческите промени в България през очите на едно бомбе. То ще бъде носено от най-различни благородни и неблагородни глави, ще се срещне с много други шапки и ще разсъждава какво е било мястото на бомбето върху главата на човека и какви промени са настъпили с подмяната му от каскета.

За първи път Бомбето излиза в самостоятелно издание, което сякаш винаги е заслужавало. За нас остава въпросът как един толкова критически към историческите реалности преди 1989 година текст е успял да премине през бариерите на цензурата. Ами как? Вятър е подхванал бомбето и то е прелетяло над умните и неумните глави, за да стигне до нас непокътнато със своята невероятна история!

"Към негово величество читателя

Преди да премина към Бомбето, искам да дам някои пояснения на негово величество читателя. Справедливо изниква въпросът, защо трябва да се пише за Бомбето, а не за човека! Ами че и аз мислех най-напред за човека, но колкото повече го изучавах, толкова повече той остаряваше и ставаше безцветен. Струва ми се дори, че един ден умря. Човекът никак не искаше да умре и за да се предпази от тази неприятна преживелица или да я отдалечи по възможност повече от себе си, той много грижливо спеше, много грижливо ядеше, също така грижливо заседаваше, кихаше, пътуваше и понякога се изразяваше извънредно колоритно, в смисъл, че ние носим големи отговорности върху себе си и трябва да бъдем проникнати от съзнание за тези отговорности.

Но въпреки колоритното си изразяване, но въпреки че ядеше, спеше, бръснеше се или пък се размножаваше, струва ми се, че човекът умря. А Бомбето остана! То нито се бръснеше, нито ядеше, нито кихаше - дори азбуката не познаваше, а остана. Светът е пълен с подобни несправедливости. Нима всичко край нас, което не страда, не яде, не държи речи и не носи отговорности, ще остане, а ние няма да останем? Тогава за какво сме пъплили по неравномерната повърхност на живота! За да оставим накрая по една могилка ли, по едно тревясало подобие на бомбе и с Шапки долу! да завършим своя земен път? Замисляли ли сме се някога, че в края на живота си ние пак се обръщаме към шапките и шапките са, които ни отдават последна почит? Но нека продължим нататък!

Въпросното Бомбе попадна в България благодарение на един българин. При посещение в Италия през Втората световна война българинът закупи Бомбето, защото само глупакът би влязъл в Италия, без да излезе от нея без бомбе. По онова време в Италия беше хубаво. Мусолини още не бе почнал да сее жито в градските градини и да го вършее по площадите на Рим. Бомбето бе Борсалино и трябва да отбележим, че тогава то минаваше за монтевереста на бомбетата (европейците наричаха Монт Еверест най-високия връх на света Чомолунгма. Той още не бе изкачен от Тенсинг и Хилари и поглъщаше много експедиции в ледниците си). Италианците си имаха тайна за производството на щумпа, от която се правеха бомбетата, затуй бомбетата им бяха най-леките в света.

Напредналите и цивилизовани държави се съпротивяваха на бомбето, цилиндърът правеше отчаяни опити да се задържи и въпреки съпротивата си се ограничи в сферата на дипломацията. Когато застреляха сръбския крал във файтона, бомбето първо прикри страха върху лицето на монарха, защото лицето на един крал трябва да бъде или усмихнато, или мъжествено, или благородно, но никога - изплашено. Бомбето проникна постепенно в Европа, изхвърли в Дунава влашката и маджарската филцова шапка, изтика на север наперената тиролска шапка и проникна дори на Британския остров, като превзе англичаните за голяма тяхна изненада. Британските жители продължаваха да пушат лули край камините и да четат Дикенс и приеха бомбето с усмивката на Мона Лиза, започнаха да го разхождат в прочутите си ролс-ройси и се примириха, че със същата усмивка са доказали също тъй, че са парламентарна държава. Та тъкмо в това време, когато едната половина на земята бе под сянката на бомбето, а другата половина под сянката на желязната войнишка каска, нашият българин си купи въпросното Бомбе от Италия, преди да тръгне на път за своето отечество."
Из книгата

Нике ЕООД
София 1504
ул. Оборище 22
info@izdatelstvonike.com