"Януарският следобед преля в нощ, въздухът беше студен и неподвижен, така неподвижен, че нито една вейка по голите букове не помръдваше; по тревата на моравите имаше тънък бял слой - нещо средно между слана и сняг; елите се издигаха черни на фона на стоманеното небе и над най-високите беше увиснала една звезда. Покрай тези ели минаваше път и в тази вечер, с която започва нашата история, на него стоеше млад мъж, който се оглеждаше несигурно.
Вдясно от него бяха величавите железни, изковани във фантастични форми порти с каменни колони, които бяха увенчани с грифони от черен мрамор, прегърнали гербове и флагове с мотото: Per ardua ad astra. Зад тези порти започваше широка алея за карети, опасана от двойни редици дъбове, каквито само Англия може да създаде заради подходящата си почва и грижите на хората в продължение на три или четири века. В началото на тази алея, вероятно на половин миля от пътя, макар да изглеждаше по-близо, защото се издигаше на възвишение, имаше имение, което в обявленията на търговете бяха описали като аристократично. Общият му облик беше елизабетински, но някога някой забравен вече Аутрам го беше преустроил. И все пак голяма част от тъканта му беше много по-древна от Тюдорите и се говореше, че е още от времето на крал Джон. Тъй като ние не сме аукционери, не е нужно да описваме красотите му; всъщност аукционерите наскоро бяха пуснали в ход своето дар слово по отношение на прелестите му, защото за първи път от шест века домът Аутрам Хол беше обявен на търг. Достатъчно е да кажем, че, подобно на дъбовете покрай алеята, Аутрам беше къща, каквато може да се види само в Англия; не просто тухли и хоросан, а нещо, което се е сдобило със собствен живот и индивидуалност. Или, ако това е твърде прекалено и поетично, поне можем да кажем, че този достолепен дом носеше отпечатъка и следите от живота и характера на хора от много поколения, свързани по кръв и по дух.
Младежът на пътя се взира дълго в имението, което му се мръщеше от билото на хълма. Изражението му говореше за агония, която един млад човек би изпитал при голяма и необратима загуба. Лицето му беше красиво, но сега чарът на младостта беше избледнял. Мургаво и силно лице, което вероятно с годините щеше да стане строго. Младежът беше атлетичен и макар да не бе много висок, изглеждаше силен и имаше осанката на джентълмен, който не вярва, че древната кръв може да компенсира всички съвременни недостатъци на ума и възпитанието. Такъв беше Ленард Аутрам на двайсет и три години. Докато той се колебаеше на пътя и явно не можеше да се реши да влезе през железните порти, по алеята започнаха да идват двуколки и карети.
– Изглежда, търгът е приключил - промърмори Ленард. – Е, важното е, че се свърши, като при смъртта.
Обърна се да си тръгне, но чу хрущене на колела и отстъпи в сянката на една от колоните на портата, за да не го познаят хората в каретата. Тя се приближи и точно когато стигна до портата, нещо се откачи от хамута и лакеят слезе от капрата, за да го оправи. Ленард виждаше хората вътре - съпругата и дъщерята на съседния земевладелец, и дочу разговора им. Познаваше ги добре; всъщност младата дама беше една от любимите му партньорки по баловете.
– Колко евтино беше всичко, Айда! Представи си само, купихме онзи стар дъбов бюфет за десет паунда, и то с герба на Аутрам! Той е ценен като исторически документ и със сигурност струва поне петдесет паунда. Ще продам нашия и ще го сложа в трапезарията. Мечтая си за този бюфет от години.
Дъщерята въздъхна и отговори малко рязко:
– Толкова ми е жал за семейство Аутрам, че не ме е грижа за бюфета, дори да си го взела за два пенса. Какъв ужасен удар! Само като си помисля, че това старо имение ще бъде купено от евреин! Том и Ленард са напълно разорени, не им е останала и пукната пара. Едва не се разплаках, когато видях как онзи човек продаваше пушките на Ленард.
– Да, наистина много тъжно - отвърна разсеяно майка ѝ. – Но какво значение има, че е евреин? Има титла и казват, че е страшно богат. Сигурно в Аутрам скоро ще се случат много неща. Между другото, скъпа Айда, би ли се отървала от навика да наричаш младите мъже с малките им имена - не че има значение за тези двамата, защото няма да ги видим отново.
– Аз се надявам да ги видим - каза непокорно Айда, – и тогава ще ги наричам на малко име както винаги. Преди да се разорят, ти не възразяваше, а аз ги обичам и двамата! Защо ме доведе на този ужасен търг? Знаеш, че не исках да идвам. Сега ще се измъчвам цяла седмица... - И каретата отмина.
Ленард се появи от сенките на портата и прекоси бързо пътя. Спря от другата страна, погледна след отдалечаващата се карета и каза:
– Бог да те благослови за доброто сърце, Айда Хадърли. Желая ти късмет!
Стотина ярда надолу по пътя имаше друга порта, която не беше така внушителна като портата на Аутрам Хол. Ленард мина през нея и стигна до вратата на четвъртита къща от червени тухли, непретенциозна и уютна. Това беше домът на свещеника, в който понастоящем живееше преподобният и почитаем Джеймс Бийч. Той бе получил къщата като подарък преди много години от бащата на Ленард - негов стар приятел от колежа. Ленард дръпна въженцето и когато чу далечния звън в къщата, се запита със страх как ли ще го посрещнат тук. Досега посрещането винаги бе така сърдечно, че никога не бе очаквал друго, но обстоятелствата се бяха променили. Той вече не беше по-малкият син на сър Томас Аутрам от Аутрам Хол. Той беше просяк, изгнаник, скиталец, син на разорен измамник и самоубиец. Равнодушните думи на жената от каретата му помогнаха да види онова, което не беше видял досега. Спомни си една поговорка, която често беше чувал, но едва сега разбра напълно: "Приятел в нужда се познава." Спомни си и една сентенция, която често споменаваха в църквата и чийто произход я правеше несъмнено вярна: "Защото всекиму, който има, ще се даде и преумножи, а от оногова, който няма, ще се отнеме и това, що има."
Макар и вече просяк, Ленард още имаше нещо, което можеше да му бъде отнето, и то беше най-голямото богатство, което провидението може да даде на един млад мъж - любовта на жената, която обича. Преподобният и почитаем Джеймс Бийч бе благословен с дъщеря на име Джейн. Тя се славеше като най-красивото и най-мило момиче в областта. Той тъмен, а тя светла, израснали заедно от деца, Ленард и Джейн, както може да се очаква по силата на природните закони, изпитваха все по-голямо привличане един към друг още откакто станаха достатъчно големи, за да разбират какво е бракът. Това взаимно привличане доведе до сблъсък на характерите, който също не беше лишен от чар; или да го кажем направо: Ленард предложи брак на Джейн и тя прие поруменяла, със сълзи и целувки."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
