"До водите на реката на смъртта
Розамунд стоеше на старинната стена на брега на Есекс и се взираше в океана на изток. Зад нея, отляво и отдясно, като пазачи до господарката си, стояха братовчедите ѝ, близнаците Гудуин и Улф, високи и мускулести мъже. Гудуин беше неподвижен като статуя и ръцете му стискаха дръжката на дългия, покрит с ножница меч, чийто връх беше опрян в земята пред него. Брат му Улф обаче пристъпваше неспокойно и накрая шумно се прозя. Те бяха красиви, и тримата, великолепни в разцвета на младостта и здравето си. Царствената Розамунд, тъмнокоса и тъмноока, с кожа като слонова кост, с тънък кръст и букет диви цветя в ръка; светлият и строен Гудуин, със замечтано лице, и дръзкият синеок воин Улф, саксонец от глава до пети въпреки нормандската кръв на баща му.
Щом чу прозявката, Розамунд обърна глава с бавна грация, характерна за всичките ѝ движения.
– Вече ти се доспа, а слънцето още не е залязло - каза тя с плътния си тих глас, който вероятно заради чуждия акцент се различаваше от гласа на всяка друга жена.
– Така е, Розамунд - отвърна Улф. – Ще ми се да поспя, а и сега, след като най-сетне набра жълтите цветя, заради които яздихме толкова далече, стана... доста късно.
– Срамота, Улф - каза тя с усмивка. – Погледни това море, небето, тази пелена от златно и от лилаво...
– Гледам го усилено вече половин час, братовчедке Розамунд; както и твоя гръб, лявата ръка на Годуин и едната страна на лицето му, докато не ми се струва вече, че съм коленичил в абатство Стангейт и се взирам в барелефа върху гробницата на баща ми, а приор Джон каканиже месата. Защото, ако беше изправен, този барелеф щеше да е същински Гудуин, с кръстосани върху дръжката на меча ръце и същото студено, застинало и втренчено в небето лице.
– Гудуин също някой ден ще има такъв барелеф, или поне така се надява, ако светците бъдат милостиви и му позволят да извърши същите дела като баща ни - намеси се брат му.
Улф го погледна и в сините му очи проблесна някакво странно вдъхновение.
– Не, едва ли. Може да сториш същите дела, че и по-велики, но съм сигурен, че ще лежиш не покрит с ризница, а с монашеска гугла, докато някоя жена не те отърве от нея и не ти покаже най-бързия път към небесата. Я кажете какво си мислите вие двамата - защото аз се чудя с глупавата си глава и много ми се ще да узная дали съм се доближил до истината? Нека Розамунд говори първа. Не, не цялата истина - моминските ѝ мисли са си само нейни, - но поне частица, само връхчето, което се подава отгоре и трябва да бъде обрано като сметана.
Розамунд въздъхна.
– Аз ли? Мислех си за Изтока, където слънцето грее вечно, морето е синьо като камъните на пръстена ми, а мъжете са изпълнени с непозната мъдрост...
– А жените са робини на мъжете! - прекъсна я Улф. – Все пак не е чудно, че мислиш за Изтока, защото неговата кръв е във вените ти, и то царска кръв, ако се вярва на приказките. Кажи, принцесо - той коленичи пред нея шеговито, но все пак личеше истинска обич и преклонение, – братовчедке моя, внучке на Аюб и племеннице на великия владетел Юсуф Салах ад-Дин, искаш ли да напуснеш тази бледа земя и да посетиш своите владения в Египет и Сирия?
Тя го слушаше и при тези думи очите ѝ се възпламениха. Цялото ѝ тяло се изпъна, гърдите ѝ се надигнаха, а тънките ѝ ноздри се разшириха, сякаш доловили някакъв сладък, познат парфюм. Наистина в този миг, застанала на стената над морето, Розамунд приличаше на царица. Тя обаче му отговори с въпрос:
– И как ще ме посрещнат там, Улф, коя съм аз - нормандка, Д’Арси, християнка?
– Първото ще ти простят, защото кръвта си е кръв, а второто... е, вярата се променя.
Тогава Гудуин се обади за първи път.
– Улф - рече той строго, – сдържай си езика, защото някои неща не бива да бъдат изричани дори като глупава шега. Аз обичам братовчедка ни повече от всеки друг на тоя свят...
– Е, в това съм съгласен - намеси се Улф.
– Повече от всеки друг на тоя свят - повтори Гудуин, – но в името на Светата кръв и на свети Петър, до чийто храм стоим сега, ти казвам, че ще я убия със собствената си ръка, преди устните ѝ да целунат книгата на измамния пророк.
– Или някого от неговите следовници - промърмори на себе си Улф, но за щастие достатъчно тихо и те не го чуха. После каза по-високо: – Розамунд, ти нали разбираш, че трябва да внимаваш, защото Гудуин винаги държи на думата си, а ще е много жалко да си иде напразно такава красота и мъдрост.
– Спри с шегите, Улф - каза тя и сложи леко ръка на наметалото, което скриваше ризницата му. – Спри да се шегуваш и моли свети Чад, строителя на тази църква, да не се изправяме пред такъв ужасен избор, нито аз, нито обичният ти брат - който всъщност ще е прав тогава да ме посече.
– Е, щом е така - отвърна Улф, а светлото лице на брат му се зачерви, – мисля, че трябва да знаем как да посрещнем това. Все пак толкова ли е труден изборът между смъртта и дълга?
– Не зная - отвърна тя, – често саможертвата изглежда по-лесна, видяна отдалече; но има и по-ценни неща за губене от живота.
– Какви неща? Какви? Титли, богатство или... любов?
– Вижте - каза Розамунд с друг тон, – каква е онази лодка там до устието на реката? Преди малко вдигнаха греблата, сякаш хората в нея ни наблюдаваха.
– Рибари - отвърна небрежно Улф. – Видях мрежите им.
– Да, но под тях проблясва нещо ярко, като мечове.
– Риба - каза Улф, – все пак сме в Есекс. - Розамунд обаче не изглеждаше убедена. – Нека питаме Гудуин какво мисли - продължи Улф. – Какви са те?
– Братко, нали искаше да знаеш за Изтока... и неговите войни.
– Които не ни донесоха голям късмет - отвърна Улф, – все пак нашият баща беше посечен от тях и у дома се завърна само сърцето му, което лежи наблизо, в Стангейт.
– А има ли по-добър начин да умреш - попита Гудуин – от този да се биеш за Кръста на Христа? Нима не се разказва още за смъртта му? Моля се на Девата да ме дари с поне наполовина тъй славна смърт!
– Да, той умря славно... умря славно - каза Улф, сините му очи проблясваха и ръката му плъзна към дръжката на меча. – Но, братко, в Йерусалим сега е мир, както и в Есекс.
– Мир ли? Да, но скоро отново ще има война. Монахът Питър - когото видяхме в Стангейт миналата неделя, е напуснал Сирия само преди шест месеца. Та той ми каза, че войната наближава бързо. Сега султан Саладин призовава войските си от длъж и шир в Дамаск, а имамите му проповядват война сред народите и владетелите на Изтока. А когато тя дойде, братко, нима ние няма да участваме в нея, както са сторили дядо ни и баща ни, чичо ни и още мнозина от нашия род? Нима ще гнием тук в тази сива страна, както правим от толкова години по волята на чичо си, да, откакто се върнахме от Шотландската война, ще броим добитъка и ще орем нивите като селяни, докато нашите равни нападат езичниците, развяват знамената си и кръвта тече червена по светите пясъци на Палестина?
Сега Улф започна да се пали.
– В името на Светата Дева и на дамата тук - той погледна към Розамунд, която се взираше замислено в тях – ти върви където щеш, Гудуин, а аз ще дойда с теб, защото както заедно сме се родили, тъй и заедно ще умрем, ако ни е писано. - И внезапно ръката му, която досега си играеше с дръжката на меча, я стисна здраво и издърпа дългото тънко острие от ножницата. Хвърли го високо във въздуха и то проблесна, преди да падне отново в ръката му. И с тъй силен глас, че накара птиците да излетят с плясък на крила от солниците под тях, Улф нададе стария боен вик, който беше кънтял над толкова много полета: "Д’Арси! Д’Арси! Посрещнете Д’Арси, посрещнете смъртта!". После прибра меча в ножницата и добави смутен: – Нима сме деца, които се бият там, където няма враг? Все пак, братко, скоро може да намерим такъв!"
Из книгата
