Любовта за напреднали - том 2: Мъжете за любовта

Любовта за напреднали Времетраене: 1:26 мин. Катастрофата Фрида Макфадън Времетраене: 0:54 мин. Часът на сърцето Ървин Ялом, Бенджамин Ялом Времетраене: 1:11 мин. Скритите чудеса на природата Габи Доней Времетраене: 1:27 мин. Портретът на Борджия Дейвид Хюсън Времетраене: 1:18 мин. Невероятното престъпление Лоис Остин-Лий Времетраене: 1:26 мин. Българите между две катастрофи - 1396 - 1944 г. Александър Стоянов Времетраене: 0:57 мин. Още исторически маршрути - София Здравко Петров Времетраене: 1:02 мин. Астро-лунен календар 2026 Йорданка Ушева-Цонева Времетраене: 0:50 мин. Тайната лъжа на съпруга на вдовицата Фрида Макфадън Времетраене: 0:57 мин. Заобиколени от лъжци Томас Ериксон Времетраене: 1:03 мин.

Съставител: Светлозар Желев. "Любовта е неразбирана, неразбрана и много често неразбираща. Любовта е нещото, което търсим, за да запълним вътрешните си рани, разломи или просто липси. Любовта ни кара да се усмихваме, кара ни да страдаме, любовта никога не ни е достатъчна, любовта никога не може да бъде обяснена. Няма нищо по-силно от това да се оставим на любовта, да оставим да ни превземе, да ни изпълни, да ни накара да се слеем с всемира, който пък от своя страна е концентриран в един човек, в едно нещо, в едно същество, което обичаме. Любовта има много природи, има плът, има дух, има слова, има светлина, има мрак. Ще използвам и един друг израз, перифразирайки го, за любовта: любовта е добър слуга, но лош господар. Любовта много често може да унищожи дори доброто в нас. Тази многоликост дава възможност тя да се превърне в най-силната, най-често присъстващата, най-характерната, най-важната, със сигурност, тема в литературата."
Светлозар Желев

"Фернандо и Матилда

Матилда беше най-висока от всички. Още в детската градина и после в училище беше поне две глави над останалите. В гимназията ѝ стана трудно да влиза в класната стая и вкъщи, главата ѝ опираше в тавана, трябваше да се прегърби надве, за да се побере вътре. Родителите ѝ я преместиха на таванското помещение, като събориха покрива и я оставиха да стърчи с глава към звездите. Циментираха пода, за да не влиза вода в къщата долу, и тя заживя на открито, постоянно къпана в дъждове, слънце или сняг. А нощем тялото ѝ се издигаше самотно и страховито към смълчания космос. Две седмици по-късно спря да ходи на училище, не можеше нито да сяда на чина, нито да чете от толкоз високо - вратът ѝ се поклащаше на няколко метра от учебника. Растеше, както се казва, главоломно. Скоро стана толкова висока, че се извисяваше като монумент върху къщата, а сянката ѝ падаше върху целия квартал. Хората идваха да се дивят отдолу, прииждаха туристи с фотоапарати и най-обикновени зяпачи и безделници, които даваха мило и драго да я зърнат дори отдалеч. На зрителите им се струваше, че темето ѝ докосва месечината. Семейството ѝ припечелваше от таксата, искана, за да бъдеш допуснат в двора, откъдето се виждаше най-много. Тя забелязваше буреносните облаци много преди да надвиснат над хоризонта и селяните я имаха за оракул, носеха ѝ още храна и плащаха допълнително.

След време стана саможива, очите ѝ добиха странен блясък, косата ѝ се спускаше на кадифени вълни до петите. Нададеше ли писък, разклащаха се витрините на магазините из града. Духнеше ли с уста, падаха керемидите на съседните къщи. Превърна се в бледо, затворено в себе си момиче. За да ѝ ушият рокля, бе необходим цял топ плат, затова носеше огромни странни нощници, закърпени като с парцали от чужди дрехи - гащеризони, пуловери, потници, ризи. Пускаха я да излиза само нощем, да тича из пустите поля, да се търкаля по хълмовете, да се къпе в реките. Единствено тогава се смееше, а смехът ѝ звънтеше отдалеч в прозорците на заспалите къщи и отекваше по празните улици.
Не мина много и от местна забележителност тя се превърна в световна знаменитост. Появи се по кориците на "Вог", "Тайм" и "Роулинг Стоун". На родителите ѝ беше трудно да я хранят и обличат, понеже ядеше като за петима, а размерите ѝ доближаваха Орлеанската катедрала. Затова пък не закъсняха компаниите, които поеха всички грижи за нея в замяна на правото да поставят гигантски стикери и плакати по тялото ѝ, да я обличат в рекламни тениски и якета, специално ушити за нея. Модните къщи, когато предлагаха нова дреха на пазара, първо изработваха нечовешка кройка, по мярката на исполин, която тя после носеше няколко дни, слабата и дълга Матилда - тъжна манекенка в облаците.
Един ден пред дома ѝ се яви дон Фернандо. Фернандо беше пътешественик и колекционер на чудатости. В Африка открил черупка на охлюв, вътре в която живеел миниатюрен прозрачен човек, а в пустинята на Китай видял град, построен от пясък и населяван от андрогини.

В Южна Америка срещнал жена, която имала тяло на риба и живеела във водата, после в една кръчма се запознал с мъж, на когото пониквали крила изпод кожата - епидермисът се подувал и разкъсвал заедно с мускулите и сухожилията, докато перата цъфвали навън. Филигранните костици на птичите крайници пропуквали бавно плътта, изкривявали цялото тяло в зловещи и невъзможни форми, и човекът знаел, че когато поникнат, крилата ще прекършат гръбнака му. Дон Фернандо прекарал месеци из бордеите и таверните, за да забрави видяното. Щом пристигна обаче, Фернандо се издигна над къщата с балон, пълен с горещ въздух, и застана лице в лице с Матилда. Дълго време се взира в синеоката великанка, сякаш пред тъмните му очи неочаквано са се разкрили нови континенти, нечувани планини, тайни океани и окъпани в слънце долини - нова земя, люшнала се невидимо току над старата. Матилда, с която никой не се бил отнасял с толкова възторг и нежност, се усмихна, всичко в нея затуптя и закипя, тъй че нямаше място за съмнение - странникът с тънки мустачки и авиаторски очила беше мъжът на сърцето ѝ.
Ожениха се през лятото. Дон Фернандо построи просторна къща с много стаи и високи тавани, където младото семейство се премести в края на август. Доня Матилда се разля из обширните помещения, обхвана като бръшлян вътрешността на къщата. С всяка седмица ставаше все по-дълга и гъвкава, като че ли тялото ѝ нямаше кости, като да беше направена от каучук. Лекарите, които я прегледаха още като дете, казаха, че страда от рядко срещано разстройство на костния мозък, който набъбвал и изпускал мътна течност в кръвта, принуждаваща целия организъм да расте с бясна скорост. За бабите обаче, които я държаха под око, откакто беше пеленаче, не можеше да има колебание - детето беше заченато от слюнка на змия и това обясняваше всичко. Летем родителите на Матилда спели с широко отворени прозорци и не било никак трудно от устата на влечугото, промъкнало се в градината, да се отделят мънички като мъниста капки, да се издигнат, топли и леки като дъх, да се прокраднат в тъмнината на стаята, за да напълнят накрая утробата на Матилдината майка.

Тялото ѝ беше по нечовешки еластично и се усукваше и огъваше покрай ъглите на стаите, подобно на питон. Бялата ѝ кожа скри тапетите и мраморните стълбища, тя спря да се облича, така че голотата ѝ се превърна във вътрешна кожа на новото жилище. Когато правеше любов с нея, дон Фернандо обикаляше дома с велосипед, целуваше пръстите на ръцете ѝ в банята, докосваше гърдите ѝ в кухнята, плъзгаше се по корема ѝ, ширнал се нежно по дължината на антрето. Но Матилда не спираше да расте и да се разстила навсякъде - постоянно настръхнало сексуално мекотело, винаги влажно, с всяка пора на кожата разтворена от желание. Скоро плътта ѝ се сля с интериора на къщата и на мястото, където преди е имало маса или бюфет, сега стърчеше гърдата ѝ със сълзящо втвърдено зърно или се подаваше устна, мека и пухкава като възглавница. Всичко вътре беше мокро и лепкаво, сякаш дон Фернандо живееше във вътрешността на влагалище. Тялото ѝ бързо превзе всеки свободен сантиметър от жилището, а накрая погълна цялата къща, заедно с Фернандо и цветната градина пред верандата. След това се превърна в огромно светещо кълбо с кехлибарен цвят, във феерична топка, която първо се търкаляше все по-надалеч, докато не се изгуби в хоризонта, а после започна да се носи във въздуха, да се издига нагоре, все едно олекваше в този момент, въздъхваше, преобразявайки се в лунен мехур, после в седефено топче, все по-малко и далечно в нощта, едва забележима искра, бяла точка върху черния покров на небето. И до ден днешен двамата блестят горе между съзвездията, причинявайки почуда и объркване у астрономите - дон Фернандо и Матилда, слети завинаги в несвършващ екстаз."
Из сборника с разкази "Винаги нощта" (2012) от Тодор П. Тодоров

Колибри ООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg