"Госпожа Цецилия Мюлер живееше на партерния етаж, в помещението за портиера. Тя не беше портиер. Беше собственик на пететажна кооперация в центъра на градчето Х. Самото градче бе известно с картофената салата със сос от майорана и яйца. Госпожа Мюлер приготвяше този деликатес веднъж годишно - на Коледа. Сядаше сама на масата, отваряше бутилка бира, изяждаше три пинкел вурстчета, салатата, едно парче ябълков кухен със сметана, купичка ментово желе, оригваше се доволно и изваждаше албума. Семейните снимки бяха черно-бели, пожълтели и доста намачкани, но все още лицата от тях излъчваха достолепие. Госпожа Мюлер обичаше да говори, но нямаше с кого. Наемателите бяха чуждоземци, повечето гастарбайтери, не говореха добре немски, прибираха се вечер изморени, вечеряха, спяха и на сутринта отиваха на работа. Вечерта се прибираха изморени...
– Това е толкова скучно! - мърмореше госпожа Мюлер, докато проследяваше как испанката от втория етаж почиства стълбището.
Инес, така се казваше испанката, се усмихваше дружелюбно (по-скоро протоколно), кимаше с глава и сочеше с парцала мократа мозайка. Очакваше похвала за усърдието си.
– Добре, добре - кимаше с глава госпожа Мюлер. – Нищо не разбират! Надойдоха, народиха деца, усмърдяха къщата на яхнии, не знаят правилата и не ги интересуват.
Старата дама влизаше в портиерната, пускаше щората на остъклената стена и сядаше пред телевизора. Всяка неделя гледаше църковната служба, а през останалите дни - готварски предавания. Мразеше да готви. Беше се записала към социалните служби. Донасяха ѝ храната вкъщи. Беше изключително капризна и често изхвърляше донесеното. Зъбните ѝ протези бяха като произведение на изкуството, с цвят на порцелан, но от твърда храна се отлепяха и падаха. Приемаше супите и десертите, картофеното пюре, макароните, а "мускулестото месо" - както го наричаше - оставяше до уличните кофи. В градчето Х нямаше бездомни животни, в замяна на това гарваните се множаха застрашително, което решаваше въпроса с месните остатъци. В живота на госпожа Мюлер имаше дисциплина, дисциплина и пак дисциплина! Ставаше всяка сутрин в 6:00 часа. Седеше точно петнайсет минути в тоалетната и чакаше освобождаването на червата без напрежение.
Измиване. Вчесване. Обличане. Преглед на безплатните вестници с обяви и реклами, брошурата от аптеката - също безплатна. За нищо на света не би купила вестник или книга. Една истинска германка знае да икономисва, а икономията е в основата на благосъстоянието. "Пилеенето на пари руши морала!", казваше майка ѝ. Половин час разходка до пресечката и обратно. Следваше свободно заяждане с хората по улицата.
Удовлетворена от ползотворната сутрин, госпожата сядаше да чака обяда. Това беше трепетен момент. Можеше да направи скандал, да настоява за правата си и най-важното: да повтори няколко пъти, че тя е честният данъкоплатец и тази държава се крепи на нея. Особено удовлетворение ѝ носеха сълзите в очите на социалната работничка. Но и това омръзва...
И един ден се случи чудото в живота ѝ. С обяда дойде жена на средна възраст, пълничка, усмихната и! - миришеща на сапун! Никакви дезодоранти, одеколони и тежки парфюми. Просто сапун. Донесе супа, макарони с бял сос и ябълки три броя плюс абендброт (две филии ръжен хляб, салам и сирене).
– Супа със зеленчуци не ям! Много едро са нарязани и мога да се задавя! - отблъсна съда госпожа Мюлер.
– О, това веднага ще го оправим - каза жената, донесе миксер от колата и пасира супата. – Сега нищо не може да ви задави – усмихна се широко и извади кутия със сирене и салам за вечеря.
– Сух хляб и салам не ям за вечеря! Сухата храна запича! Това са длъжни да знаят в кухнята! Възрастна съм и имам нужда от полезна за здравето храна. - И Цецилия посегна да избута кутията.
– Ще оправим всичко, госпожо! Не се притеснявайте! - усмихна се още по-мило новодошлата и дръпна кутията.
Намаза две филии хляб с маргарин, наряза кисели краставички на тънки филийки, домати на фини кръгчета, разположи ги върху филиите и отгоре настърга сиренето, а салама наряза на ситни парченца. Изглеждаше симпатично приготвеното. Цецилия Мюлер стоеше онемяла, с отворена уста, вторачена в ръцете на жената. Искаше ѝ се да се заяде за нещо... например за хигиената, но новата работничка беше с найлонови ръкавици.
– Как се казваш? - попита госпожата, защото просто не се сети за друго.
– Агнешка - отговори жената.
– Говориш добре немски.
– Баба ми беше германка... Всъщност нашето село е било на територията на Германия преди войната.
– А моят баща беше Хитлеров офицер!
Агнешка се усмихна широко.
– Това си е голяма чест!
– Разбира се, че е чест! Беше честен човек, дисциплиниран и изпълняваше своя дълг към отечеството! Загина във войната...
– Много съжалявам.
– Ами, съжаляваш! - изсъска Цецилия. – Всички поляци мразят германците!
– Омъжена съм за германец - прекъсна я Агнешка. – Живеем чудесно и много добре се разбираме. Желая ви хубав ден! - Агнешка прибра празните съдове и си тръгна бързо.
От този момент нататък животът на госпожа Мюлер се промени. Нощем не спеше, а обмисляше. Обмислянето е важен процес. Човек трябва да предположи най-лошите варианти и да изготви план за излизане от тях."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 2 гласа
