Написването на роман от литературен критик не е често явление. Още по-рядко се случва този роман да става за четене. Романът на проф. Игов обаче, носещ многозначното име "Елените", е интригуваща и любопитна книга със своите многобройни клопки и с неразрешените въпроси, които оставя след себе си. Говори се, че като прочел романа, Радой Ралин извикал "Най-хубавият български роман!", след което обяснил позицията си: "Блазе му на Светльо за такава любов!". Романът получава допълнителни параметри на доброволното заточение от огледалното взиране на морето в планината. "Красивата нещастна душа" на Иговия персонаж всъщност е въжен мост през местата на изгнание.
"Елените" е напълно в състояние да крие до последен дъх двусмислието по въпроса доколко представеното повествование е направено за жени и доколко разказващият герой (който иначе има подчертано мъжка идентичност) не цели с воденето на разказа да постигне призрачната, неуловимата жена – не да си я представи, да я съчлени или реконструира, а да я повтори, разказвайки света с нейния поглед; измервайки времето със собствения си дневников календар, който освен всичко друго при сравнение с актуалното протичане на времето се оказва малко изостанал, но това изоставане е категорично в меланхолността си.