"Пролив Малака
Капитан Омар Рахал следеше малката моторна лодка, която се носеше по спокойните води на тесния пролив. Приближаваше челно танкера му, пътуващ за Калифорния, и се движеше прекалено бързо, за да е рибарска. Беше се опитал да се свърже по радиото, но не беше получил отговор. А това можеше да означава само едно.
Пирати.
Виждаше през бинокъла, че лодката е пълна с въоръжени мъже, но беше безсилен да направи каквото и да било, за да ги избегне. Дахар беше дълъг повече от триста метра, а проливът между Малайзия и индонезийския остров Суматра беше едва три километра в най-тясната си част. За тромавия кораб беше невъзможно да обърне, а бързата моторница с лекота можеше да избегне всеки опит да бъде блъсната на таран.
– Пълен напред - въпреки това нареди той на помощника си. – Няма да позволим Дахар да стане лесна мишена.
Подобна висока скорост за съд с такива размери беше рискована в тесния пролив дори когато морето е спокойно, но той нямаше да остави пиратите да завземат кораба му, без да направи нищо.
Докато помощникът предаваше заповедта му, Рахал активира корабния интерком.
– Чуйте ме добре, момчета. Откъм носа приближават гадни типове. Въоръжени са и възнамеряват да ни вземат на абордаж. Започнете спешно затваряне и заемете местата си. Не правете, повтарям, не правете опити за съпротива. - Рахал не искаше хора от екипажа му да умират, особено докато той е на вахта.
Моторницата мина под носа на Дахар и изчезна от погледа на Рахал. Капитанът отиде в лявата част на мостика, откъдето можеше да гледа през борда на кораба.
Лодката се появи отново и Рахал различи седем мъже по тениски, въоръжени с автомати. Трябваше да има и осми, който управляваше, но той беше скрит от покрива на малката кабина. Моторницата обърна и продължи със скоростта на танкера. Рахал видя, че един от мъжете държи разтегаема стълба.
– Пусни ПСКС алармата - извика капитанът.
Помощникът му махна предпазното капаче и натисна голям червен бутон. Предупредителната система за корабна сигурност представляваше беззвучна аларма, която се свързваше с базата на кораба и предупреждаваше за опити за отвличане. Така се гарантираше, че похитителите няма да бъда предупредени, че екипажът е повикал помощ.
След няколко секунди телефонът на мостика иззвъня. Рахал вдигна.
– Капитан Рахал от Дахар.
– Капитане, централата е. Обаждаме се, за да се уверим, че сте в извънредно положение.
– Потвърждавам. Това не е фалшива тревога. - Рахал каза кода, който потвърждаваше самоличността му. – Седем или осем въоръжени мъже се готвят да се качат на борда.
– Разбрано. Имаме позицията ви и ще се свържем с Агенцията за морски контрол на Малайзия и с индонезийската Морска и брегова охрана. Останете на линия, докато можете. Наоколо има ли други кораби, които биха могли да ви се притекат на помощ?
– Какво имаме на радара? - обърна се Рахал към помощника си.
Помощникът погледна екрана и поклати ужасено глава.
– Най-близкият съд като че ли е товарен кораб на трийсет километра зад нас.
– Дори да спрем, ще им трябват два часа, за да стигнат до нас - каза Рахал в слушалката. – За колко време ще пристигне Бреговата охрана?
– Малайците вдигат по тревога хеликоптер в Джохор, но той ще може да стигне до вас най-малко за деветдесет минути. Запазете спокойствие и не оказвайте съпротива. Помощта идва.
Рахал се подсмихна иронично на помощника си.
– Помощта идвала.
– Ще ни потрябва - отвърна помощникът и посочи надолу към палубата.
Горният край на стълбата се подаваше над релинга. Рахал заряза слушалката и отново изтича до края на мостика. Двама похитители бяха насочили автомати към релинга в случай, че някой се опита да избута стълбата, а другите вече също се катереха нагоре, помъкнали големи раници освен оръжията си. Щом се качиха на палубата, всички се затичаха към суперструктурата в задната част на кораба.
Рахал се върна при телефона.
– Централа, трябва да затварям. Неприятелите приближават мостика.
– Късмет, капитане.
Рахал се опита да запази спокойствие заради останалите на мостика, но усещаше вътрешностите си като пудинг. Не се беше чувствал толкова потресен, откакто иракчаните нахлуха в родния му Кувейт, когато беше тийнейджър и работеше на рибарска гемия.
След секунди чу тропот на крака по стълбите и каза на хората си:
– Без резки движения.
Вратата се отвори с трясък и трима мъже, очевидно от Югоизточна Азия, нахлуха на мостика с насочени напред автомати.
– Не стреляйте - каза Рахал на английски и вдигна ръце. – Не сме въоръжени.
Слаб жилав мъж с белег на мястото, където трябваше да е лявото му ухо, излезе напред със заплашителна усмивка. Нямаше развалените зъби на човек, който употребява наркотици. Този беше опитен професионалист.
– Ти ли си капитан Рахал? - попита мъжът на арабски с индонезийски акцент.
– Да - отвърна Рахал на същия език, изненадан, че похитителят знае името му. – Какво искате?
– Искам кораба ти. И вече го имам.
– А екипажът ми?
Един от похитителите отиде при пулта за управление и спря двигателите.
– Ако ти и екипажът ти се държите прилично, ще напуснете кораба с мен и ще ви освободим срещу откуп. Ако никой не плати, ще ви убием.
Рахал кимна.
– Ще сътрудничим. И компанията ще плати откупа.
– Много се радвам да го чуя - каза похитителят без ухо. – Защото ако ни създадете неприятности, ще оставя всичките ти петнайсет души на борда и ще идете на дъното, когато взривя кораба ви."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 2 гласа
