Тръпка

Тръпка Марта Джидо Времетраене: 1:02 мин. Дръж здраво венеца си Яник Енел Времетраене: 0:45 мин. Градът в алена пелерина Аслъ Ердоган Времетраене: 1:13 мин. Нека помним - част 2: Още истории от историята Росен Петров Времетраене: 1:08 мин. Астрологична прогноза 2026 Гал Сасон Времетраене: 1:27 мин. Градина Крисмъс Трий Лори Гилмор Времетраене: 1:15 мин. Наръчникът на Ванилия за добри дела Катя Антонова Времетраене: 1:05 мин. Жигосаният Робърт Галбрейт Времетраене: 1:13 мин. Ози Озбърн. Прощален ритуал - Автобиография Времетраене: 1:18 мин. Владетелят на стара Велика България Сетлозар Попов Времетраене: 1:17 мин. Закуска с мистър Дарси Емилия Блау Времетраене: 1:04 мин. Голяма книга за 10 столици в Европа Румяна Николова, Николай Генов Времетраене: 0:58 мин. 100 стихотворения Тил Линдеман Времетраене: 0:49 мин.

Тя и той. Тийнейджъри от времето преди фейсбук и инстаграм, когато любовните писма се пишеха с химикалка, снимките се проявяваха от филм, а за да се обадиш по телефона се чакаше на опашка пред кабината - свят, лишен от привидната необходимост всичко да се случва на секундата. Безумно влюбени един в друг и отбягващи на всяка цена думите обичам те, двамата опознават взаимно емоциите си и собствената си телесност, не се страхуват да експериментират, жадни да опитат от всичко.

Той и тя. Години по-късно двама души, около четиресетгодишни, се срещат случайно и разбират, че в тях тлее искрица от младежката страст. Някъде в рамките на ежедневността, между приготвянето на вечеря за децата и плащането на поредните вноски по кредита, те започват да се срещат и да си припомнят страстта, която ги е тласкала един към друг и едновременно с това не им е позволявала да бъдат заедно. Героите се връщат към преломните моменти, за да си зададат въпроса какво можеше да бъде, ако...?

Марта Джидо (1981) е полска писателка, сценарист и режисьор на документални филми, завършила Лодзкото филмово училище Леон Шилер. В съавторство с Пьотр Сливовски заснема редица ленти, сред които Даунтаун (2010, удостоена с наградите Кшищоф Кешловски на Полския филмов институт и Холивудски орел през 2011 г.), Солидарността според жените (2014), посветена на жените участнички в антикомунистическата опозиция и движението Солидарност през 80-те години на миналия век, и Силни жени (2018), проследяваща историята на първите полски суфражетки.

Литературния си дебют Джидо прави на 16-годишна възраст, като публикува кратки разкази в литературната периодика. Автор е на новелата Следа от мама (2003), документалната книга Жените на Солидарност (2016), сборника с разкази Сезонът на ягодите (2021) и романите Мида (2005), Матрьошка (2013) и Тръпка (2018), отличен с Наградата за литература на Европейския съюз за 2019 г. В книгите си Марта Джидо застъпва теми като феминизма и еманципацията, женската солидарност, освобождаването от табутата на телесността, а героините ѝ не се страхуват да грешат - те са несъвършени, търсещи себепознанието, което да ги освободи от наложените им стереотипни роли.

"Това се случи в един от дните преди края на света. Още преди милениума, през миналия век. Написах с черен флумастер на корема ти три цифри: едно, две, седем. Толкова пъти сме се любили. Не искаше да ми повярваш, че съм ги преброила. Но си беше точно така. Една нощ тъгувах за теб. Мислех за всички наши пъти и ми излезе, че са четиресет и осем, а после само добавях. Сега ще добавя последния, отпреди малко - в една от уличките зад площада на стария град, по тесните стълбички надолу и през паважа, а после във вход с отворена врата, сигурно специално за нас, за нас всички врати бяха отворени, през градината зад къщата, до една решетка, по която се виеха лозови филизи. Впих пръсти в тая решетка, а кожата ти миришеше на мащерка, майорана и червен пипер.

Успя да викнеш на колегата:
– Ще отскоча за десет минути да си взема цигари, за малко, ей сега се връщам.

Беше в онази смешна бяла дреха на готвач, защото преди две седмици беше започнал работа в една от кръчмите в стария град. Идвах при теб всеки ден. Заставах на ъгъла, за да можеш да видиш през прозореца, че съм дошла. Отсъствието ти продължаваше доста, но, за щастие, твоят колега беше разбран, виждаше и знаеше. Казваше: Споко, само не се бави... А в замяна вечер ти оставаше малко по-дълго и довършваше вместо него.

– Аз за теб и ти за мен - кармата се завърта - казваше ти, а той кимаше утвърдително.

Затварях очи, леко отварях уста, а ти пъхваше в нея ягода, оваляна в захар, или парче авокадо. Тогава нашите срещи имаха вкус на десерти, нежни изкушения, сладки ордьоври, карамелизирани банани. Бяхме някъде между гимназията и университета, не бяхме ограничени от нищо, никой нищо не очакваше, никой за никъде не бързаше. Всичко ни беше позволено и ни стигаше дори само мисълта, че можем, защото просто можехме. Откъде да зная тогава, че това ще бъде последното ни безгрижно лято.

Стоя на ъгъла, със синя рокля съм, поглеждам крадешком дали идваш. Въздухът е гъст като крем. Вдига се прах. Става празно и тихо. В далечината святка. На масите, подредени пред кръчмата, покривките се поклащат от вятъра. Първо безпокойство, миг след това възбуда. Идва буря. Хващам те за ръка, без да кажа и дума, наслука изтичваме до някакъв вход. Твоята буза боде, от вчера не си се бръснал, моите пръсти, стиснали решетката, езикът докосва шията, слюнка с вкус на босилек, топло, по-топло, по-топло, горещо. Отпечатък от пръсти на бедрото.

– Чакай. - Изваждам от чантата си флумастера. Пиша три черни цифри. Единица, двойка, седмица.
– Невъзможно! Как ги преброи?
– Веднъж не можех да заспя, мислех за теб и за всички наши възторзи. Можех да броя овце, обаче някак така излезе, че преброих друго. И не заспах.

Сто двайсет и седем, а по улиците текат дъждовни потоци. Свалям си обувките и боса те целувам за довиждане. Задъхан, зачервен, ти изчезваш. Над пъпа си имаш кодирано с флумастер съобщение от мен. Мократа рокля лепне по кожата. Под уличната лампа издълбана половинка от диня се пълни с дъжд. Ей сега слънцето ще се покаже отново.

Варшава, лятото на хиляда деветстотин деветдесет и някоя.

Не ставаше въпрос за секс, за незабавна наслада, за задоволяване. Най-приятен беше моментът съвсем малко преди, колебание, очакване, когато всяка вечер беше топла, хрускава, когато ухаеше на обещание. Без обвързване. Ти ме искаше силно и веднага, но го отлагахме до безкрай. Качваше ме на рамката на велосипеда и летяхме по празните улици. Пеех измислени песни. Когато се спускахме по някое нанадолнище, ти ме прегръщаше през талията, а аз пищях. После лежахме на пясъка край реката, ти гъделичкаше корема ми със стрък трева.

– Хайде да го направим - казваше ти.
Отговарях:
– Не сега.
– Хайде, не издържам повече.
Смеех се и накрая отстъпвах, а на небето луната наедряваше.

Но как започна всичко? Твърдиш, че тогава съм била на петнайсет. Невъзможно. На петнайсет още си дете, не жена. Упорстваш, че било точно така. Добре де, така да е. Значи аз между гъсеницата и пеперудата, още в пашкула, а ти си пътувал за някъде без билет. Никога не си имал билет. Стоял си на стъпалата, за да можеш във всеки момент да скочиш и да хукнеш да бягаш, ако. Автобусът постоянно подскачал. Уморени и мълчаливи, хората се блъскали един в друг. И изведнъж. Едно момиче си свалило качулката. Видял си дългите ѝ, падащи на вълни коси. Била със светло късо кожухче. И със слушалки на уокмен на ушите. Гледала през прозореца.

Така твърдиш, но според мен косите бяха сплетени на плитка. Зная по-добре, защото щяха да ми пречат, ако ми падаха на лицето и ми влизаха в очите, но споменът си е твой, давай нататък. Слязъл си, макар че не била твоята спирка, но момичето сякаш имало магнит, а ти, обзет от силата на привличането, безволев, беззащитен, си се оставил да те води на невидим повод. Като куче. Тя вървяла в ритъма на песента, леко поклащайки бедра в облаците. Едно, две, едно, а ти на десет метра след нея, да не забележи, че я следваш.

Но накрая не си издържал, догонил си я, изравнил си крачката си с нейната и си изтърсил притеснен:
– Здрасти.
– Здрасти - отговорила съм изненадана."
Из книгата

Парадокс ЕООД
София 1164
ул. Миджур 8
paradox@paradox.bg