Vita Nuova

Трилогия Сватби в къщата Бохумил Храбал Времетраене: 1:17 мин. Разни приказки за игра Джани Родари Времетраене: 1:03 мин.

Vita Nuova е втората книга от автобиографичната трилогия на Храбал (Сватби в къщата, Vita Nuova, Пролуки), в която писателят разказва живота си през погледа на съпругата си Елишка (Пипси). Написан без точки и запетаи, сякаш за време, колкото едно дълбоко поемане на дъх, романът е своеобразен монолог, в чийто център са писателската страст на Храбал и митичният му бохемски живот в годините, когато се утвърждава като един от най-любимите и авангардни чешки писатели.

Събрал стари и нови истории, неспирен поток от образи, Vita Nuova отново ни дава възможност да надникнем в забавното огледало на писателя, в една колоритна интелектуална и артистична среда, в която въпреки натиска на социалистическия режим духът успява да остане свободен.

Бохумил Храбал 1914 - 1997 е прочут чешки писател и редом с Хашек и Чапек е смятан за един от най-великите автори на XX век. Произведенията му са превеждани на близо 30 езика. Сред най-известните са Строго охранявани влакове и Обслужвал съм английския крал (екранизирани от Иржи Менцел съответно през 1966 и 2006 г.).

Храбал е новелист и автор на разкази, чиито истории са повлияни от сюрреализма, дадаизма и психоанализата. От сюрреалистите той усвоява техниката на автоматичното писане. Стилът му е повлиян и от Джеймс Джойс и т.нар. поток на съзнанието. Храбал започва да пише стихове още през 40^-те, но се утвърждава като автор относително късно - около 50^-ата си годишнина. Международната му слава се свързва с романа Строго охранявани влакове, който излиза през 1965 година. Творбите на Храбал са забранени след нахлуването на съветските войски в Чехословакия през 1968 година.

Книгата е част от поредицата Модерна класика от издателство Колибри.

"Недалеч от Инсбрук се намира замъкът Амбрас където Хабсбургите събирали всякакви куриозни предмети от цял свят тук в една от стаите видях десетки върлини с бликащи от тях ивици от пергаменти които бяха захванати с халки за горния край на върлините и висяха надолу като чукала като волно веещи се панделки от шапчицата на южноморавска носия като косми от дълги конски опашки С всяко движение и поклащане текстовете на селските права се омешваха и така възникваха милиони комбинации от изречения милиони словесни вариации в чиято основа е азбука съдържаща само няколко десетки буквички Както стоях там и гледах стаята пълна с летристични комбинаторики разбрах защо дадаистите толкова са се вълнували като са нарязвали вестници изсипвали в шапка нарязаните изречения после ги изваждали и на принципа на случайността ги преписвали в удивителни текстове...

Сега като довърших Vita nuova текст който избълвах за време колкото едно дълбоко поемане на дъх до едно издишване схванах същността на четенето по диагонал дадох си сметка че нито очите нито мисълта се нуждаят от пунктуация за диагоналната сонда през страниците осъзнах че не само аз а и стотици хиляди читатели на вестници и бестселъри вече умеем всички бързо да прелистваме страниците по минута за всяка без да губим нишката на семантичното послание на текста че диагоналното четене е своеобразно забавено плъзгане на погледа отгоре надолу но зоркият дух при това четене винаги успява да се спре точно там където висшата сигнална система ще му подскаже че тук има нещо достойно за вниманието на читателя че тук за мъничко трябва да се чете хоризонтално... после отново да продължи да чете по диагонал Аз си позволих този лукс не като Джойс който е написал утринния монолог на госпожа Моли Блум без пунктуация нещо като Schlummerlied люлчина песен вътрешен монолог който също като Земята Гея не познава нито пунктуацията нито граматиката... позволих си лукса за диагонално четене априори защото по същия този метод четях в миналото си и подбирах от него напъхани някъде там картини от моя живот които чрез говор превърнах в едноизмерни редове Мисля че чрез тази наклонена сонда през моето подсъзнание и моите предпрагови усещания съм постъпвал като господин Баранд който при строежа на железопътната линия край Прага в наклонените пластове в структурата на скалите в диагоналните слоеве откривал смайващи трилобити също както чрез диагоналното четене читателят открива в текста отпечатък от самия себе си

Нея година пролетта беше прекрасна защото ни дойде на гости Владимир приятел на мъжа ми за когото толкова много бях слушала той бе висок млад мъж изглеждаше сякаш тренира или баскетбол или волейбол като ме видя се смути и ме нарече Млада госпожо след което попита мъжа ми Докторе ще излезем ли да се поразходим? И да пийнем по някоя бира а? и Жена ви ще ви пусне ли? а мъжът ми рече Ама как няма да ме пусне драги ми Владимире да я вземем и нея та да има с нас и една готина мадама Веднага забелязах че тази мисъл не допадна особено на Владимир той явно предпочиташе да са сами с мъжа ми обаче си взех костюмчето чадърчето червените обувчици с висок ток и скрита зад отворената врата на гардероба почнах да се обличам а мъжът ми и Владимир ме чакаха на двора Владимир внимателно отлепваше парченца от напуканата мазилка предпазливо ги хващаше с пръсти слагаше ги в дланта си и с напълно сериозен вид разправяше нещо на мъжа ми Стояха си те на двора и зяпаха към високата стена същата стена заради която не можех да спя защото зад нея имаше научно-изследователски институт в който непрестанно боботеха някакви тежки машини все едно там имаше огромен зъболекарски кабинет където пробиват с бормашина огромни кътни зъби от бръмченето на тези машини чак дрънчаха порцелановите и стъклените чаши на полицата над печката а понякога този звук така се усилваше че чак ушите заглъхваха а месинговият креват на малки колелца потегляше от стената аз все още не можех да свикна докато мъжът ми пък се възторгваше от дрънчащите чаши дори ставаше посред нощ заставаше до стената и с наострени уши се вслушваше и гадаеше какво ли става там а като го пращах да отиде на място и сам да види а и да се оплаче той не искаше и да чуе Така ще се лиша от тайнството след като видя след като съм наясно какво става там няма да ми остане никаква тайна Когато излязох на двора двамата мъже продължаваха да стоят там и да зяпат огромния калкан десет метра дължина и шест метра височина и двамата имаха тържествен вид и без да мигат зяпаха оголените тухли моят мъж допря показалец до дръзките си устни и продължиха да си гледат натам точно в този момент се откърти още едно парче от мазилката и падна върху стария сайвант вдигна се бежов облак като пудра и ние едва успяхме да се оттеглим към отвореното перално помещение върху прага се сипеше изветрялата мазилка а Владимир бе трогнат до сълзи от това и каза Докторе ами че цялата тази стена е кинетична активна графика покрай която аз съм минавал половин година докато живеех тук без да забележа тази прелест докторе едва сега виждам че аз мога да ѝ придам метафизично въздействие А аз свих рамене вече стоях на първото стъпало на стълбата и за първи път погледнах към тази огромна стена и за първи път я видях такава каквато я описваше просълзен Владимир а моят мъж стоеше до него като някакъв оръфляк като жалък чичка докато Владимир сравнен с него беше красив млад мъж и това което казваше го възвисяваше стоеше и продължаваше да държи на дланта си парчето мазилка не по-голямо от обикновена комка когато ходех на причестяване веднъж си изплюх комката в шепата и скрита в молитвеника ми си я отнесох вкъщи

После тръгнахме по коридора на нашата ужасна къща Владимир и моят мъж с вдигнати нагоре глави зяпаха тавана доста подпухнал от който се ронеше боята заедно с мазилката в син цвят таванът беше осеян с мехурчета които приличаха на кокоши тръни а синкавата мазилка тихо се ронеше като натрошени тестени кори сипеше се като синка за пране на места се отлепваше и падаше върху лицата на двамата мъже които ме бяха поканили на разходка а не можеха да се откъснат от този таван който на всичко отгоре беше и доста влажен парата се втечняваше върху крушката и мине се не мине капеше върху влажния декориран с плочки под Като в пещера със сталактити и сталагмити беше в нашия коридор който влезеше потръпваше от хлад и претичваше през него за да се озове час по-скоро на улицата на топло или изтичваше на нашето дворче и с пръсти човъркаше парцалите синя мокра боя ръсеща се от тавана като листенца увехнал цвят от акацията която по това време цъфтеше в двора на еврейската синагога Когато най-сетне излязохме от нашата къща и се сгряхме на слънцето на нашата улица Владимир беше силно развълнуван от бежовата стена и от синия таван на нашия коридор а аз едва сега забелязах че е дошъл при нас с малка чиновническа чанта която сега притискаше с две ръце към гърдите си и в този миг си дадох сметка че Владимир има комплекс заради дългите си ръце и че тази чанта я мъкне със себе си защото не знае къде да дене ръцете си усмихнах му се отново се загледах в чантата му и казах Познато ми е и аз обичам да нося дамска чантичка защото не знам къде да дяна ръцете си и при вас е така нали? Аз и чадърчетата си затова ги нося щото не знам какво да правя с ръцете си И Владимир някак виновно ми се усмихна като виновен хлапак усмихна ми се а сега пък не знаеше какво да прави с тази своя усмивка аз пък бях доволна че съм го разчела и от това че малко ме бива да разчитам хората..."
Из книгата

Колибри ООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg