Лудориите на лошото момиче

Лудориите на лошото момиче Марио Варгас Льоса Времетраене: 1:22 мин.

Тя е лошото момиче - бунтарка, авантюристка, прагматична. Той е доброто момче - в плен на наивната си, саможертвена, обречена любов към нея. Съдбите им се срещат и разминават във вихъра на странна, луда любовна история, която продължава повече от четири десетилетия и отвежда читателя в Париж, Лондон, Токио, Мадрид. А неин ярък фон са емблематични събития и процеси от втората половина на XX в. - революционните движения в Латинска Америка и младежките бунтове в Европа, бохемският живот на Лондон от 60^-те години и икономическото чудо на Япония, рокендролът и СПИН-ът, френският постструктурализъм и руското дисидентство.

Умело преплитайки емоции и еротика, комично и трагично, реалност и художествена измислица, Варгас Льоса разкрива различни лица на това вечно чувство: любовта като шемет и наслада, като опасна игра, като средство за домогване до богатство, като отчаяна вярност и болка, като смисъл на живота.

"Това е любовен роман, съвършено нов за мен жанр. Във всички мои предишни книги има любовна интрига, но аз никога не съм я извеждал на преден план. Сега вече се чувствам достатъчно съзрял, за да запълня тази празнина."
Марио Варгас Льоса

Марио Варгас Льоса (р. 1936 г.) е сред най-изявените представители на съвременната литература на Латинска Америка, редом с Гарсия Маркес, Карлос Фуентес и Хулио Кортасар. Носител е на множество престижни отличия. Нобелов лауреат за литература (2010), член на Френската академия (2021). През 2013 г. е удостоен с почетното звание доктор хонорис кауза на СУ Св. Климент Охридски. Романът Лудориите на лошото момиче излиза през 2006 г., а през 2022 г. е претворен в мексикански уеб сериал.

"Славно беше онова лято. Дойде Перес Прадо със своя оркестър от дузина професори, за да оживи карнавалните танци в клубовете Терасас в Мирафлорес и Лаун Тенис в Лима; на стадиона за корида Пласа де Ачо се проведе национален шампионат по мамбо, който пожъна небивал успех въпреки заканата на архиепископа на Лима, кардинал Хуан Гуалберто Гевара, да отлъчи от Църквата всички участващи двойки, а пък моят квартал - квартал Алегре, между улиците Диего Фере, Хуан Фанинг и Колон в Мирафлорес, организира състезания по уличен футбол, колоездене, лека атлетика и плуване с квартала около улица Сан Мартин, които, разбира се, спечелихме.

Невероятни неща се случиха през лятото на 1950 година. Кохиноба Ланяс за пръв път свали момиче - червенокосата Семинауел - и тя, за изненада на цял Мирафлорес, взе че му каза да. Кохиноба забрави, че куца, и от този момент нататък вървеше по улиците изпъчен като Чарлс Атлас. Тико Тираванте заряза Илсе и тръгна с Лаурита, Виктор Охеда тръгна с Илсе и заряза Инхе, Хуан Барето тръгна с Инхе и заряза Илсе. Толкова много сантиментални размествания настъпиха в квартала, че ходехме като зашеметени, едни се влюбваха, други се разлюбваха и на излизане от съботните вечеринки двойките невинаги бяха същите като на влизане. Разпасана работа!, възмущаваше се леля ми Алберта, при която живеех след смъртта на моите родители.

Вълните на плажа край Мирафлорес се разбиваха на два пъти, най-напред в далечината, на двеста метра от брега, и ние - смелчаци - отивахме дотам, за да ги посрещаме с гърди и се оставяхме да ни влачат стотина метра до мястото, където утихваха, за да се възземат и разпенят наново, та после пак да се разбият във втори прибой, който ни пързаляше по вълнисти коридори до дребните камъчета на плажа. През онова невероятно лято вече никой не танцуваше валс, коридо, блус, болеро или гуарача на вечеринките в Мирафлорес, понеже се появи мамбото. Мамбото - земетръс, който накара всички танцуващи на кварталните забави, деца, юноши, че и възрастни, да вият снага, да подрипват и да правят фигури. Същото ставаше със сигурност и извън Мирафлорес, оттатък света и живота, в Линсе, Бреня, Чорильос или в още по-екзотичните квартали като Виктория, в центъра на Лима, в Римак и Ел Порвенир, където ние, мирафлорци, не бяхме стъпвали и не смятахме, че някога ще ни се наложи да стъпим.

И така както от валса и гуарачата, от самбото и полката бяхме минали на мамбото, минахме и от кънките и тротинетките на велосипеда, а някои от нас - например Тато Монхе и Тони Еспехо - на мотоциклета, а един-двама дори на автомобила, като кварталния дългуч Лучин, който от време на време задигаше открития шевролет на баща си и ни разкарваше по крайбрежните улици от Терасас чак до края на булевард Армендàрис със сто километра в час. Но най-забележителното събитие през онова лято беше появата в Мирафлорес на две сестри, родени в далечното Чили, чието предизвикателно присъствие и необичаен говор - адски бърз, с изядени последни срички на думите и с възклицателно придихание в края на изреченията, звучащо приблизително като пуè - накара всички нас, момчетиите от Мирафрлорес, които тъкмо бяхме минали от къси на дълги панталони, да си загубим ума. А мен най-много от всички.

Малката сестра приличаше на по-голямата и обратно. Каката се казваше Лили и беше една идея по-нисичка от Луси, макар да я водеше с една година. Лили трябва да беше на не повече от четиринайсет-петнайсет години, а Луси - на тринайсет-четиринайсет. Определението предизвикателни сякаш беше измислено точно за тях, но Луси, макар и такава, не беше чак като сестра си не само защото косата ѝ беше по-къса и не толкова руса и се обличаше по-скромно от Лили, а и защото беше помълчалива, а когато танцуваше, въпреки че също правеше фигури и виеше снага по-дръзко от всяко друго момиче от Мирафлорес, изглеждаше сдържана, свенлива и едва ли не невзрачна в сравнение с тоя пумпал, с тоя люшкан от вятъра пламък, с тоя блуждаещ огън, каквато беше Лили, когато от плочите в уредбата гръмнеше мамбото и почнехме да танцуваме. Лили танцуваше много ритмично и грациозно, тананикайки усмихнато текста на песента, вдигаше ръце, разголваше колена и движеше кръста и раменете си така, че цялото ѝ дребно тяло, чиито извивки бяха преднамерено подчертани от безбройните дипли на полите и блузите, които носеше, сякаш тръпнеше, вибрираше и участваше в танца от върха на косата до пръстите на краката. Който се хванеше на мамбо с нея, винаги си патеше, понеже как да следва, без да се омотае, дяволския вихър на тези бедра и пъргави крачета? Изключено! Изоставаше още в началото с ясното съзнание, че очите на всички двойки са вперени в несравнимите мамбови стъпки на Лили. Какво момиче!, възмущаваше се леля Алберта, кълчи се като Тонголеле, като танцьорка на румба от мексикански филм. Впрочем да не забравяме, че е чилийка, отговаряше си сама, тамошните жени не са от най-свестните."
Из книгата

Испано-перуанският писател Марио Варгас Льоса (1936) е сред най-изтъкнатите писатели в съвременната литература на Латинска Америка, редом с Габриел Гарсия Маркес, Карлос Фуентес и Хулио Кортасар. Звездата му изгрява с романа „Градът и кучетата“ (1963), а репутацията му се затвърждава със „Зелената къща“ (1966), за която получава наградата „Ромуло Галиегос“ в конкуренция с Хуан Карлос Онети и Гарсия Маркес.

Литературният му авторитет продължава да расте с появата на романите „Разговор в Катедралата“ (1969), „Панталеон и посетителките“ (1973), „Леля Хулия и писачът“ (1977), „Войната в края на света“ (1981), „Кой уби Паломино Молеро?“ (1986), „Възхвала на мащехата“ (1988), „Празникът на козела“ (2000), „Лудориите на лошото момиче“ (2006), много от които са издадени и на български. Той е носител на множество престижни литературни награди, а през 2010 г. става Нобелов лауреат за литература.

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg

Чилийките
Партизанинът
Художник на коне в суингинг Лондон
Трухиман от Шато Мегуру
Детето без глас
Архимед, строител на вълноломи
Марчела в Лавапиес