Благодатна земя

Благодатна земя Пърл Бък Времетраене: 1:20 мин. Гнездото на омразата Иван Гарелов Времетраене: 1:10 мин. Изкушения в здрача Красен Камбуров Времетраене: 1:01 мин. Средновековните Балкани: Исторически очерци Христо Матанов Времетраене: 0:56 мин. Курс: Пробуждане Джо Витале Времетраене: 1:08 мин. Смущения в човешкото мислене. Noise Даниъл Канеман, Оливие Сибони, Кас Р. Сънстейн Времетраене: 0:50 мин. Шептящите фенери: Лабиринтът на изгубеното и намереното Джордан Лийс Времетраене: 1:17 мин. 1989 Вал Макдърмид Времетраене: 1:32 мин. Волята на мнозина Джеймс Айлингтън Времетраене: 1:33 мин. Тайните на мобилната фотография Времетраене: 1:22 мин. Санто Версаче. Братя: Автобиография Времетраене: 1:25 мин. Планетология: Слънце. Луна - част 1 Сергей А. Вронски Времетраене: 1:16 мин. Престъпление 101 Дон Уинслоу Времетраене: 1:24 мин. Преоткриване на живота Антъни де Мело Времетраене: 1:15 мин. Хоуп и Морето Андрю Хакет Времетраене: 0:55 мин. Коледно джудже отива на море Веселина Караиванова Времетраене: 1:11 мин.

Тази книга ще ви пренесе в Китай през двайсетте години на XX век - място, екзотично като обстановка и нрави, но събитията, връхлетели семейството на героя, правят историята толкова човешка и покъртителна, колкото и навсякъде другаде по света. Сюжетът е изпълнен с драматизъм и неочаквани обрати във времена на глад и смърт, когато хората са се опирали на семейните ценности, за да оцелеят; но и това не ги е застраховало от превратностите в живота. Този роман за китайското село по онова време описва живота на бедняка Уан Лун - баща на трима синове и две дъщери, който забогатява от тежкия си труд и започва да гледа на света по различен начин.

Пърл Бък (1892 - 1973) е американска писателка, живяла дълги години в Китай, чиито книги, вдъхновени от китайския бит и култура, отдавна са се превърнали в класика. Носителка е на Пулицър и на Нобелова награда за литература за богатото и точно описание на живота в Китай. Книгата ѝ Императрицата е преведена на български език за пръв път от издателство Изток-Запад.

"Беше сватбеният ден на Уан Лун. Отначало, когато си отвори очите в мрака на закрития от завеси креват, той не се сети защо утрото му се вижда по-различно от друг път. В къщата беше тихо; чуваше се само слабата пресеклива кашлица на баща му, чиято стая се намираше срещу неговата, оттатък междинната стая. Всяка сутрин кашлицата на стареца беше първият звук, който се разнасяше. Обикновено Уан Лун лежеше, слушаше го и ставаше едва когато чуваше баща си да се раздвижи и когато вратата на бащината му стая изскърцаше на дървените си панти.

Тази сутрин обаче не го изчака. Скочи и дръпна настрани завесите около постелята си. Беше тъмно, ръждиво на цвят утро, а през малката квадратна дупка на прозореца, където скъсаната хартия потрепваше, сияеше къс бронзово небе. Младият мъж отиде до дупката и откъсна всичката хартия.
– Пролет е и нямам нужда от това! - промърмори той.
Срамуваше се да каже на глас, че му се иска този ден къщата да е подредена. Дупката беше толкова малка, че през нея едва минаваше ръката му, но той я пъхна, за да усети въздуха. От изток приятно подухваше лек ветрец; шумолеше и беше пълен с дъжд. Сметна го за добра поличба. Нивите имаха нужда от дъжд, за да дадат добиви. Днес нямаше да вали, но до няколко дни, ако този вятър не спреше, щеше да има вода. Така трябваше. Вчера беше казал на баща си, че ако това палещо заслепяващо слънце продължи да грее, житните зърна на класовете няма да се напълнят. А сега имаше чувството, че Небесата са избрали този ден, за да му отправят благопожелания. Земята щеше да роди.

Уан побърза да мини през междинната стая, като вървешката намъкна сините си панталони и върза върху равната си талия пояса от синьо памучно платно. Остави тялото си от кръста нагоре голо, докато не се стопли водата, за да се измие. Отиде под залепения за къщата навес, използван за кухня, а от мрачината вътре един вол завъртя глава, подаде я иззад ъгъла до вратата, погледна го и звучно измуча. Кухнята беше изградена от пръстени тухли също като къщата - големи квадрати пръст, изкопани от собствените им ниви, и замесени със слама от тяхното жито. На млади години дядо му беше направил от тяхната земя и печка от пръст, опекла се и почерняла от години готвене. Върху този пръстен градеж имаше дълбок и кръгъл метален котел.

Уан Лун напълни донякъде котела с вода, която сипваше с половин кратуна от оставената наблизо пръстена делва, но го направи внимателно, тъй като водата беше скъпоценна. Този ден щеше да измие цялото си тяло. Откакто беше дете, седнало на коляното на майка си, никой не беше виждал тялото му. Днес щяха да го видят, затова трябваше да бъде чисто.

Заобиколи печката, отиде от задната ѝ страна и след като взе стиска суха трева, както и стебла, оставени в ъгъла на кухнята, ги нареди старателно в отвора на пещта, като добре използва почти всеки стрък. После с парче стар кремък и огниво получи искра, сламата лумна и огънят се разгоря.

Това беше последната сутрин, когато той щеше да пали огъня. Палил го беше всяка сутрин, откакто майка му почина преди шест години. Водата върху огъня кипна, той отсипа от нея в една купа и я отнесе в стаята, където баща му седеше на кревата, кашляше и опипваше пода, за да намери обущата си. Всяка сутрин през изминалите шест години старецът беше чакал сина си да му донесе гореща вода, за да облекчи сутрешната си кашлица. Сега обаче баща и син можеха да си отдъхнат. В къщата щеше да има жена. Повече на Уан Лун нямаше да му се налага да става в зори и зиме, и лете, за да пали огъня. Можеше да си лежи в постелята и да чака, за да получи и той купа с вода, а ако реколтата беше добра, във водата щеше да има листа чай. През някоя и друга година и така ставаше.

Ако жената се умореше, огъня щяха да запалят децата ѝ – многото деца, които тя щеше да роди на Уан Лун. Уан Лун се спря, поразен от мисъл за тези деца, които тичешком влизат и излизат от двете стаи. Трите стаи винаги им се бяха виждали много, защото след смъртта на майката къщата им изглеждаше наполовина празна. Непрекъснато трябваше да отказват на роднини, живеещи по-притеснено - чичо му все ги придумваше, а имаше доста голямо домочадие.
– За какво им са на двама сами мъже толкова стаи? Не може ли баща и син да спят заедно? Топлината на младото тяло ще облекчи кашлицата на стареца.
Ала бащата отговаряше:
– Пазя постелята си за моя внук. Той ще топли старите ми кокали.
Сега идеха внуците – внук подир внук. Щяха да наредят кревати и покрай стените в междинната стая. Къщата щеше да е пълна с постели. Докато Уан Лун си мислеше за многото кревати, които предстоеше да се появят в полупразната къща, водата в котела взе да изстива. На прага се появи силуетът на стареца, който държеше незакопчаните си дрехи, за да не паднат. Задъхваше се, кашляше и плюеше.
– Как така няма вода да стопля дробовете си?"
Из книгата

Изток-Запад ТМ ЕООД
София, 1000
ул. Стара планина 5, ет. 2
iztok.zapadbg@gmail.com