"Било ред на най-малката дъщеря на царя да каже колко обича баща си.
– Кажи, дъще, ти обичаш ли ме? – Господарят погледнал с умиление сияещото от обич лице на любимата си дъщеря.
– Любовта ми, мили тате, може да се сравни само с това колко много обичам солта. Обичам те колкото солта, тате!
Намръщил се господарят, разфучал се и издал заповед да прокудят най-малката му дъщеря извън пределите на царството само с тежка торба сол на гърба. И отсъдил:
– Нека, докато си жива, от очите ти солени ручеи да извират.
Войнес беше прегърнал единствената си дъщеря и тихо ѝ разказваше старата приказка. Никого от близките и поданиците си не би допуснал да го види в този момент. Размекнат от обич. Само жена му знаеше за неговата слабост, а той ѝ се отдаваше в кратките свободни мигове от натоварения си ден. Синовете в едно царско семейство бяха голямото богатство, а дъщерите – разменни монети за сключване на мирни договори, скрепени с династически бракове.
И Дита, красивата доилица на Амбротено, знаеше, но тя беше неделима част от живота на детето, дори по-важна от царицата.
– Ата, ако ти кажа, че те обичам колкото солта, ще ме изгониш ли от царството? – закачливо попита момиченцето.
– Никога, Амбро, никога! Като знам какви купища стоки разменяме за сол, би било неразумно и голям грях да го сторя. А и как ще се лиша от слънцето на дните си.
– На никого няма да ме даваш, ата, на никого – прошепна момиченцето и се почувства на сигурно място, защитено в прегръдката на баща си.
– Няма, дъще, обещавам!
Сигурно много ще я огорча, ако не ѝ обещая. Дано да е далече черният ден, когато ще се наложи да погазя дадената дума.
Хермодѝка влезе тихо и само шумоленето на хитона ѝ подсказа, че някой се движи из стаята.
– Господарю, Мостас те чака.
Войнес притисна още веднъж нежното детско телце и излезе след жена си. Щом довереният му придворен го призоваваше, значи беше нещо много важно и неотложно.
Отправи се по тесния ходник към работната си стая. Мостас крачеше напред-назад пред стражниците, докато го чакаше.
– Седни, друже, срещу ми. Кога си дойде? – покани Войнес най-доверения си човек, когато влязоха.
– Не съм се отбивал вкъщи, господарю. Целият съм в прах.
– Давай, щом си бързал да ми кажеш туй, което ти е в ума.
– Скитският базилевс ти праща поздрави и дарове. Ще продължава да поддържа мирните отношения с теб, но иска да ги скрепи с брак. Синът му е с пет години по-голям от Амбротено. Казах му колко е малка, но базилевсът ми отговори, че сватбата може да почака някоя и друга година. Само да се знае, че ще я има. С тези неща не бивало да се бърза. Така го издума.
Войнес смръщи чело. От това рунтавите му вежди още повече надвиснаха над орловите очи. Имаше други планове за дъщеря си.
Приглади с привичен жест острата си брадичка и отсече:
– Ще видим. Имаме достатъчно време да го сторим. Друго?
– Има много неща за разказване, но това, което ще ти кажа сега, е само за твоите уши, царю.
Господарят хвърли подозрителен поглед към вратата. Огледа стаята и тихо заповяда:
– Ела да се разходим в градината. Довечера ще събера съвета и моето семейство. На всички ще разкажеш какво сте видели по време на дългия си път.
Направи знак с глава към вратата и тръгна пръв. Мостас го последва и двамата се отправиха към добре поддържаната градина, отредена само за разходките на господаря. Не беше голяма, но с пищна растителност. В четирите ъгъла стоеше по един стражник – каменен воин в цял ръст. В средата на квадратното пространство, край нисък водоскок, имаше самотна пейка, сгушена под висналите клони на плачеща върба. Кръглата стена на басейна беше украсена с каменни фигури на конници, преследващи различни животни. Великия конник – помисли си Мостас, когато спря поглед на него.
Войнес седна и прикани с ръка младия мъж да седне до него. Момъкът се подвоуми за миг, но господарят поклати глава и отбеляза:
– Довечера ще спазваш обичаите, Мостас. Сега сядай и казвай.
– На връщане от скитите, когато преплавахме Истър, препускахме първо покрай Понта, после се отклонихме и два пъти нощувахме. На третия ден подкарахме конете покрай пълноводна река. Спряхме да стануваме на закътана поляна сред гората. Оставих другите да гласят стана, а аз тръгнах да търся извор да напоим конете. Намерих извор със забързано поточе. Конят ми дълго пи от водата, но от нещо беше неспокоен. Пое покрай поточето и стигна до поляна с жълтеникава трева, като да беше есен. Наведе се над голям извор и изпръхтя. После започна да пие, сякаш преди малко не беше заситил жаждата си. Щом се напи, реших да опитам водата. Останах като поразен от гръм – водата беше солена. Солен извор. Само дето не можах да проумея дали е извор или кладенец, защото от него не изтичаше поточе. По края целият беше в бодливи бели камъчета – солени. Напълних едно малко мехче, господарю, да я опиташ, щом започна да ти разказвам. Ето я водата. Ето и камъчетата.
Царят сви ръка като малка купичка. Наля от мехчето и се вгледа в шепата си. Водата беше бистра като сълза. Отпи глътка, дълго я въртя из устата си, преглътна я и отбеляза:
– Няма никакъв мирис. Само дето е много солена. – Задържа поглед в очите на доверения си човек и попита тихо: – Другите знаят ли?
– Не, не. Исках първо ти да научиш, господарю.
– Около извора има ли поселища, виждат ли се много стъпки?
– Само на животни. Не видях наблизо поселище.
– Върви се гласи за довечера, а туй аз ще го премисля и ще те повикам, когато реша какво да правя.
Мостас се поклони дълбоко и си тръгна. Царят се облегна назад. Стискаше в ръка ръбестите солени камъчета, донесени от доверения му човек, а погледът му се зарея над каменния зид и се спря в тригърбия Зайчи връх в далечината. Но дали го виждаше? Мисълта му беше много далече.
На празника, в малката зала, бяха поканени само най-приближените хора на царя и неговото семейство. Посланиците до скитския базилевс един по един разказаха за пътуването си на север. За голямата река, по-голяма от Тонзос, за морето и богатите поселища на скитите. Даровете, които бяха донесли, по нищо не отстъпваха на тези, които носеха на отиване, но красотата и майсторската изработка на златните предмети радваха окото.
Царят взе един бокал и го разгледа с интерес. От едната страна беше изобразена женска фигура с протегната ръка, на която кацаше птица. На срещуположната страна на съда птицата отлиташе от ръката на жената.
– Богинята, повелителка на небесното царство.
Остави бокала и взе в ръка друг. На него изобразената жена, с дълги къдрави коси, яхаше лъв, а в ръка държеше лък.
– Тук е повелителка на земното царство.
На тялото на изящен ритон се виждаше главата на жена, но къдриците около ушите ѝ завършваха със змийски глави.
– Също като нашата Велика богиня-майка, повелителка и на подземния свят.
– Само дето скитите я зоват Артимпаса – уточни Мостас.
Войнес отпи от златния бокал гъстото червено вино и стана.
– Утре ще ходим на лов. Всички, които се завърнаха от Скития, са поканени. На който конят не си е починал от пътя, може да си избере кон от царските конюшни. Ще тръгнем преди изгрев.
Подаде ръка на Хермодика и тръгна към малката врата зад тънката завеса, в дъното на залата. На завесата бяха изобразени голямо слънце, месец и звезди. Звездите бяха групирани в съзвездия.
Амбротено се приближи плахо до масата с даровете и огледа образите на скитската богиня по златните съдове. Погали ги поред и въздъхна:
– Като истинска.
Сърцето на Дита зачести. Значи я вижда. Пое с обич подадената нежна детска ръка и скришом избърса покапалата от окото ѝ сълза.
Поведе царската щерка към нейните покои. След тях тръгнаха двамата млади мъже, които не се отделяха от момиченцето.
Около софрата разговорът се оживи, защото най-малкият царски син, наскоро прекрачил от детството, попита дали са хубави скитските девойки.
Пратениците се надпреварваха да описват момите от далечната земя. Разговорът се проточи до късна нощ.
Дойката старателно беше разресала дългата гъста коса на детето и двете коленичиха на малките, тъкани от разноцветна вълна възглавнички пред майсторски оцветения в тъмновишнево и бяло трикрак алтар. Дита изсипа шепа сухи треви върху купчината въглени в него. Благоуханният дим пое към тавана на стаята. Детето и жената бяха затворили очи и само тихият шепот, отправен към Великата богиня-майка, се чуваше в нощната тишина.
– Не, не, неее!... Гетомуз не ходи, не ходиии!... – Сякаш таванът на стаята се срина върху дойката.
Дита извърна очи към детето и се изплаши. Благовонният дим се виеше плътно около него, готов да го задуши. То беше подбелило очи, цялото му телце се тресеше, а тънките му ръчички бяха кръстосани пред гърдите, сякаш да се запази от нещо ужасно.
Телохранителите на Амбротено нахлуха в стаята, но Дита нареди:
– Тичайте за Новис! И за царицата!
Димът пак пое към тавана, детето падна настрани като отсечено дърво и от устата му се чу тих шепот:
– Атааа, пази Сълзата на Семлааа... пазиии... солената съл... зааа...
Една последна тръпка разтърси телцето на Амбротено. От устата ѝ изплува малко бяло облаче и пое към тавана, а край ухото на Дита като тих повей прелетя още една дума. Не беше много сигурна, но реши да сподели и това с царя.
Доведоха побелелия лечител и царицата.
Дита беше единствената, която чу думите на момиченцето. Остави го на грижите на стария човек и на майка му, а тя забърза към покоите на царя. Дано да ме приеме. Трябва да узнае това, което чух от Амбротено."
Из книгата
Книги 
