"Замълчаха. Професорът гледаше големите ѝ черни очи. Не, не! Не могат да бъдат създадени такива без Божия намеса. - помисли си той - Някой все пак ще трябва да е сложил палавост в ириса им, влага в дългите клепачи и омая в погледа им... и това не може да е човек!
– Защо Перун? - попита след дълго мълчание тя.
– Какво? - не разбра професорът.
– Питам... защо са ви кръстили Перун - поясни Лили.
Той се отпусна върху възглавницата си. Сякаш нямаше сили да се връща в спомени, след това дълго и изтощително дежурство през изминалата вечер. Не му се предприемаха тежки и тъжни пътешествия в миналото.
– Дълга история. Сега нямам сили - отговори тихо той.
– И все пак! - настоя тя. Повдигна се и опря глава на гърдите му. Леките дипли на косата ѝ ги покриха. Тя хвана кичур и започна с него да гали вече посребрената брадичка на професора.
– Изкушение си! - погледна я усмихнат той. – Вълшебно изкушение си...
– Кой ще си кръсти детето Перун? - весело, наивно и малко по детскиму попита тя отново. – На Бог Перун ли сте кръстен?
– Глупости! Много легенди четеш!
– Не чета! Знаеш, че не ме интересуват! Не им вярвам. Учихме ги в училище. Имам оттук-оттам някакви глупави спомнени от часовете по литература. Ненавиждах я.
– Твърдоглава вълшебница! Не са глупави! Легендите са си легенди. Но не! На бабата, която ми е дала живот съм кръстен, на баба Перуна.
– На акушерка? Разкажете!
– Не. Не е акушерка. Какво значение има, Лили? И без това не вярваш в чудеса...
– И все пак.. - настоя тя.
– Баща ми е от Гоце Делчев, - започна той след кратко мълчание – а неговите родители от село, дълбоко в полите на Пирин, високо и трудно достъпно село. Родителите ми не са можели да имат деца доста дълго време. Баща ми е знаел кой може да помогне, но никак не е искал да опира дотам. Гледал е майка ми как плаче безпомощно и отчаяно, и един ден просто се решил. Повел я към селото на родителите си, а оттам - високо в планината. Търсили онази стара лечителка, за която той бе чувал от неговата баба. Тя била последната им надежда. Казвала се Перуна.
– Ха-ха! - захили се Лили. – Тя тая баба на 200 години ще да е била... щом баща ти я знаел от неговата си баба...
– Не е на години! - каза професорът, вярващ в думите си. – Тя няма години, няма възраст. Тя е вечно живата лечителка на хората от този край - въздъхна. – Намерили са я. Тя ги е изслушала и дала една шишарка на майка ми, да си вари чай и да пие. Не е трудно! - си помислила майка ми и взела шишарката. Някой трябва да плати! - казала бабата. Аз! - се обадил баща ми. - Аз ще платя! - макар да знаел какво следва. Прибрали се, забравили за бабата. След две години майка ми заченала, но в деня, в който съм се родил, баща ми е починал.
– От какво? - отдръпна се Лили учудена.
– Комбайн го е прегазил. Станало е по непредпазливост. Бил е агроном в някакво Добричко село. С майка ми се били изместили в друг град, скоро след разговора с бабата. Забравили за разплатата... живот за живот. Така се плащало при бабата. И баща ми го е знаел.
– Глупости, живот за живот! Станало е случайно! - упорстваше Лили.
Професорът се усмихна.
– Въпреки всичко, майка ми ме е писала на бабата, която ми е дала живот, макар баща ми да е платил за него.
– Не вярвам! - каза нацупено и наивно Лили, сякаш бе малко момиченце, на което вземаха куклите.
– Вълшебница! - каза усмихнат професорът, пресегна с ръка и погали къдриците ѝ. – Питаща, а невярваща вълшебница..."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
