Тайнственият пламък на кралица Лоана

В този роман, макар че е с цветни илюстрации, царства мъглата. Сред мъгла се събужда Ямбо след инцидента, при който е загубил паметта си. Не паметта, която невролозите наричат семантична (Ямбо помни всичко за Юлий Цезар и може да рецитира всичките стихотворения, които е чел през живота си), а автобиографичната си памет: не помни името си, не познава жена си и дъщерите си, не помни нищо за родителите си и за детството си. Като му помага в бавното му връщане към себе си, жена му го убеждава да отиде в селската къща, където са запазени книгите и вестниците, които е чел като дете, ученическите му тетрадки и грамофонните плочи, които е слушал тогава.

Така на един огромен таван между областите Ланге и Монферато Ямбо преживява историята на своето поколение сред Младост и Пипо не знае, с Мусолини, Салгари, Флаш Гордън и ученическите си теми като член на детската фашистка организация Балила. Спира пред две празноти, още пълни с мъгла: следите на едно жестоко преживяване в годините на съпротивата и неясния образ на едно момиче, в което е бил влюбен на шестнадесет години и което после е изгубил.

Получава втори инсулт. Сега Ямбо е в кома, но изживява спираловидно, сред разсейващата се постепенно мъгла всички мигове от детството и юношеството си, докато, в нещо като добронамерен Апокалипсис, сред тридесет и шестата песен на Дантевия Рай, Бинг Кросби, дон Боско и стълбата на Ванда Озирис всеки момент ще се появи последното видение. Но...

Изданието е с над 280 илюстрации, 250 от които цветни.

"Най-жестокият месец.

- А вие как се казвате?
- Чакайте малко, на езика ми е.

Всичко започна така. Сякаш се бях събудил от дълъг сън, но още бях потопен в някаква млечна сивота. Или пък не бях буден, а сънувах. Странен сън, без образи, изпълнен със звуци. Сякаш не виждах, а чувах гласове, които ми разказваха какво трябва да виждам. И ми казваха, че още не виждам нищо, освен мъгливите изпарения покрай каналите, където гледката се размиваше. Брюге, казах си, в Брюге съм, бил ли съм някога в мъртвия Брюге1? Където мъглата извира между кулите като тамян, който сънува? Сив град, тъжен като гроб, покрит с цъфнали хризантеми, където мъглата виси раздърпана от фасадите като стенен гоблен...

Душата ми бършеше стъклата на трамвая, за да се гмурне в подвижната мъгла на фенерите. Мъгла, моя неопетнена сестрице... Гъста млечнобяла мъгла, която поглъщаше шумовете и пораждаше безформени призраци... Накрая стигах до огромна дупка и виждах една много висока фигура, увита в саван, лицето й беше бяло като девствен сняг. Казвам се Артър Гордън Пим2. Дъвчех мъглата. Призраците минаваха, докосваха ме, изчезваха. Далечните светлинки блещукаха като блуждаещи огньове в гробище... Някой върви до мен безшумно, сякаш е с боси крака, без обувки, без сандали, валмо мъгла се отърква в бузата ми, пияници викат долу, в дъното на ферибота. Ферибота? Не го казвам аз, а гласовете. Мъглата пристъпва с малки котешки лапички... Такава мъгла, че все едно света го бяха махнали. И все пак от време на време сякаш отварях очи и виждах светкавици. Чувах гласове:
- Не е истинска кома, госпожо... Не, не мислете за правата линия на енцефалограмата, за Бога... Има реактивност...

Някой насочваше светлина в очите ми, но след светлината отново наставаше мрак. Чувствах върха на една игла някъде.
- Виждате ли, има мобилност...

Мегре се потапя в толкова гъста мъгла, че дори не вижда къде стъпва... Мъглата гъмжи от човешки фигури, в нея кипи бурен и тайнствен живот. Мегре? Елементарно, скъпи Уотсън, това са десет малки негърчета, в мъглата изчезва Баскервилското куче. Завесата от сиви изпарения губеше постепенно сивотата си, водата беше станала гореща, а млечният оттенък по-наситен... После бяхме повлечени в пастта на водопада, където зееше огромна бездна, за да ни погълне. Чувах хора, които говореха около мен, исках да извикам и да им кажа, че съм там. Чуваше се непрекъснато бръмчене, сякаш ме разкъсваха бездушни машини с остри зъби. Бях в наказателен лагер. Чувствах тежест върху главата си, сякаш ми бяха нахлузили желязна маска. Струваше ми се, че виждам сини светлини.
- Има асиметрия на диаметъра на зениците.

Идваха ми накъсани мисли, със сигурност се събуждах, но не можех да се движа. Само да можех да остана буден. Пак ли съм спал? Часове, дни, векове? Мъглата се беше върнала, гласовете в мъглата, гласовете над мъглата. Seltsam, im Nebel zu wandern!3 Какъв е този език? Струваше ми се, че плувам в море, усещах, че съм близо до брега, но не можех да го достигна. Никой не ме виждаше и отливът ме отнасяше. Моля ви, дайте ми нещо, моля ви, пипнете ме. Усетих ръка на челото си. Какво облекчение. Друг глас:
- Госпожо, има случаи с пациенти, които се събуждат изведнъж и си тръгват оттук на собствените си крака.

Някой ми досаждаше с мигаща светлина, с вибрирането на диапазон, все едно ми бяха сложили под носа бурканче с хардал, после една скилидка чесън. Земята мирише на гъби. Други гласове, но те идват отвътре: проточен стон на локомотив, свещеници, безформени в мъглата, отиват в редица в църквата “Сан Микеле ин Боско”. Небето е като от пепел. Мъгла нагоре по реката, мъгла надолу по реката, мъгла, която хапе ръцете на малката кибритопродавачка. Минаващите по мостовете на Кучешкия остров гледат безкрайно небе от мъгла, увити и те в мъгла, като в балон, висящ под черната мъгла, не смислих смъртта да е пресекла дните на толкова души4. Миризма на гара и на сажди. Друга светлина, по-лека. Струва ми се, че долявам през мъглата звука на шотландски гайди, които пак засвирват в пущинака. Отново дълъг сън, може би. После някакво проясняване, сякаш си в чаша вода с анасон...

Той беше пред мен, макар че го виждах още като сянка. Главата ми беше размътена, сякаш се бях събудил, след като съм пил много. Мисля, че съм смотолевил нещо с усилие, сякаш в този момент проговарях за първи път:
- Posco, reposco, flagito бъдещия инфинитив ли управляват? Cujus regio ejus religio… това от Аугсбургския религиозен мир ли е, или от Пражката “дефенестрация5? - И после: - Мъгла и над апенинската отсечка на автомагистралата, между Ронкобилачо и Барберино дел Муджело...

Усмихва ми се с разбиране:
- А сега отворете очи и се опитайте да се огледате. Разбирате ли къде сме?"
Из книгата

Умберто Еко е италиански учен, философ, историк-медиевист, експерт по семиотика и писател. Роден е на 5 януари 1932 година в Алесандрия, Италия. През 1954 година завършва "Торинския университет", работи в телевизия "RAI", като културен редактор, анализатор на известния вестник "Еспресо" (итал. L'Espresso). Животът му е изключително интересен. Той преподава естетика и теория на културата в университетите в Милано, Флоренция и Торино, а през 1971 година става професор в "Болонския университет". Еко е почетен доктор в много чуждестранни университети, президент на "Международния център по семиотика и когнитивни науки" в "Университета" в Сан Франциско и член на "Международния форум на UNESCO". Писателят е удостоен с множество международни награди, сред които френският орден "Почетния легион" (1993 г.), немският "Орден за заслуги" (1999 г.) и др. От 1962 година е женен за германската изкуствоведка Ренате Еко, с която имат син и дъщеря.

Написвайки десетки книги, посветени на средновековната естетика, семиотика и проблемите на възприемане на текста, хуманистът Умберто Еко се нарежда сред авторите, притежаващи темперамента на публицистите. През 1980 година публикува първия си роман "Името на розата", който се превръща в най-известната му творба, донасяйки му световна слава. Книгата е преведена на 43 езика и е екранизирана през 1994 година. Еко започва да пише романа си като обикновена детективска история, чието действие се развива в един средновековен манастир, но любовта му към Средновековието и цитатите постепенно взема връх над първоначалния замисъл. Включвайки в книгата явни и скрити цитати, тънка литературна игра и пародийни образи, писателят предизвиква необичаен интерес към Средновековието и създава изцяло нов жанр - "семиотичен трилър". В придружаващите коментари към романа, авторът на достъпен език обяснява на масовия читател, че постмодернизмът се явява иронично, а не роболепно отношение към любимия текст, без значение колко авторитетен е той. Еко ясно заявява, че историята никога не свършва и се развива извън всякакви норми и закони. Нашият свят е сложен и многопластов - в настоящето има минало, а Средновековието не е толкова далечно, колкото си мислим, че е. Това усещане за непрекъснатостта на историята се оказва необходимо на европейците, навлизайки в нова епоха след стабилността на "студената война" и сега повече от всякога е актуално предупреждението на Еко: "Не си заслужава сляпо да се вярва в прогреса - често на нас ни се струва, че се движим напред, а в действителност се намираме на прага на новото Средновековие". Следващият му роман "Махалото на Фуко" (1988 г.) се явява блестящ пародиен анализ на историческо-културните сътресения на съвременното интелигентно съзнание, предупреждение за опасността на умствената небрежност, която ражда чудовища. Всичко това прави книгата не само интелектуално занимателна, но и актуална и непреходна. В едно от своите интервюта Еко споделя: "Много хора мислят, че аз написах фантастичен роман. Те са в дълбока заблуда, романът е абсолютно реалистичен". "Островът от предишния ден" (1994 г.) е привидно проста история за драматичната съдба на младия мъж на XVII век, за странстванията му в Италия, Франция и Южните морета. Внимателният читател обаче е в състояние да разпознае традиционното за Еко използване на множество цитати и новият поглед върху въпросите, които никога няма да престанат да вълнуват човечеството - че има живот, има смърт и има любов. През 2000 година авторът публикува историческо-философския роман "Баудолино", в който се разказва за приключенията на осиновения син на Фридрих Барбоса, за неговото пътуване от Александрия до страната на легендарния презвитер Йоан. Друг известен роман на Еко е "Тайнственият пламък на кралица Лоана" (2004 г.). Той е публикуван на английски език през 2005 година под името "The Mysterious Flame of Quen Loana". Книгата проследява историята на човек, загубил паметта си, вследствие на инцидент, като интересното е, че загубвайки спомените за себе си и своите близки, главният герои помни всичко, което е прочел през живота си. След публикуването на творбата, Еко заявява в едно интервю, че това ще бъде последният му роман. "Пет са напълно достатъчни" - и добавя: "Един учен в свободното си време трябва да играе голф, а не да пише романи". Въпреки тези думи през 2011 година на бял свят се появява романът "Парижкото гробище", а четири години по-късно и "Нулев брой".

Умберто Еко е известен и със своите академични трудове и есета в областта на семиотиката, сред които се нареждат и произведенията му: "Еволюция на средновековната естетика" (1959 г.) (Посветена на проблема за развитието на идеята за Прекрасното в средновековната философия.), "Поетиката на Джеймс Джонс" (1965 г.), "Как се пише дипломна работа" (1977 г.), "Кант и птицечовката" (1997 г.) и др. В "Шест разходки в горите на измислицата" са включени шест лекции, които Еко изнася през 1994 година в "Харвардския университет", посветени на проблемите в отношенията между литература и реалност, автор и текст.

След дълга битка с рака на 19 февруари 2016 година на 84-годишна възраст, в дома си в Милано, почина Умберто Еко, "обличайки" в черно целия литературен свят.

"Хората цяла седмица чакат да стане петък, цяла година - да стане лято и цял живот - да са щастливи."
Умберто Еко

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg