Къщата в Ривъртън

Лятото на 1924 година. Един млад поет отнема живота си край езерото в голямото английско имение Ривъртън. Единствените свидетели са сестрите Хана и Емелин Хартфорд.

Есента на 1999 година. Деветдесет и осем годишната Грейс Брадли, някога прислужничка в Ривъртън, е посетена от млада режисьорка, която иска да заснеме филм за самоубийството на поета и моли Грейс да ѝ разкаже каквото знае. И Грейс започва да си спомня. Следват истории за живот и смърт, за любов и предателства, редят се разгадани и неразгадани тайни, изненадващи събития и неочаквани обрати на фона на двете световни войни и на привидно безпроблемния живот на едно семейство от висшето английско общество.

Завладяващ сюжет, поставен в контекста на Историята, и забележителен първи роман, чийто заслужен успех незабавно нарежда авторката сред най-добрите англоезични писатели.

"Миналата година през ноември сънувах кошмар. Беше 1924 и отново бях в имението Ривъртън. Всички врати бяха широко отворени и лекият летен вятър развяваше копринените завеси. Цигулките на оркестъра, който свиреше под вековния клен горе на хълма, звучаха мързеливо в горещината. Въздухът ехтеше от шумен смях и звън на кристални чаши, а небето бе оцветено в онова синьо, което смятахме, че войната е унищожила завинаги. Един от изискано облечените в черно и бяло сервитьори започна да налива шампанско върху кула от чаши и гостите заръкопляскаха, зашеметени от бляскавото разточителство. Както това става само насън, наблюдавах някак отстрани как се движа между гостите. Обикалях бавно, много по-бавно, отколкото в действителност бих могла, а хората около мен се сливаха в облак от коприна и пайети. Търсех някого. След това сцената се смени и аз се озовах при лятната къща - но не тази в Ривъртън, нямаше как да е тя. Това съвсем не беше лъскавата нова сграда, която Теди беше проектирал, а стара постройка, със стени, обвити в бръшлян, който сякаш се опитваше да проникне през прозорците и да задуши колоните.

Някой викаше името ми. Женски глас, откъм задната част, при езерото. Докато тичах надолу, си проправях път между най-високите тръстики. На брега на езерото видях приведена фигура. Беше Хана, облечена в сватбената си рокля, с кал, полепнала по апликираните рози отпред. Вдигна поглед към мен. В тъмното лицето ѝ изглеждаше много бледо. Гласът ѝ смрази кръвта ми.
– Закъсня – каза тя и посочи ръцете ми. – Много закъсня.
Сведох очи към дланите си, все още млади, покрити с тъмна речна кал, и видях, че държа вкочаненото тяло на мъртва хрътка. Знам какво предизвика този сън. Писмото на режисьорката. Напоследък не получавам много поща – от време на време задължителна картичка от пътуването на някоя приятелка, официално писмо от банката, където държа спестяванията си, покана за кръщенето на деца, чиито родители, както с изненада разбирам, вече са пораснали. Писмото на Урсула бе пристигнало един вторник сутринта в края на ноември и Силвия го донесе, когато дойде да оправи леглото ми. С високо повдигнати изрисувани вежди тя размаха плика.
– Писмо. Съдейки по марката, от Щатите е. Може би от внука ти? – Лявата ѝ вежда се изви нагоре като въпросителен знак, а гласът ѝ се сниши до дрезгав шепот. – Ужасна работа. Наистина ужасна. А такъв симпатичен млад мъж!

Докато Силвия цъкаше с език, аз ѝ благодарих за писмото. Харесвам тази жена. Тя е една от малкото, които поглеждат отвъд бръчките на лицето ми и съзират притаилото се вътре двайсетгодишно момиче. Въпреки това отказвам да бъда въвлечена в разговор за Маркъс. Помолих я да дръпне завесите и тя за миг стисна устни, преди да премине на другата си любима тема – времето, вероятността да завали сняг за Коледа и болките, които студът би предизвикал у болните от артрит в дома. Отговарях, когато се налагаше, но умът ми бе зает с плика в ръцете ми с изписан на ръка адрес, с чуждестранна марка и намачкани ъгълчета, доказателства за дългото пътешествие.
– Искаш ли да ти прочета писмото? – с надежда предложи Силвия и потупа възглавницата. – Малко да си починат очите ти.
– Няма нужда, благодаря ти. Но би могла да ми подадеш очилата.

Щом Силвия си тръгна, като преди това обеща, че ще се върне и ще ми помогне да се облека, когато оправи и другите стаи, аз отворих плика и с треперещи пръсти, вече нещо обичайно за мен, извадих листа с надеждата, че той най-сетне ще се завърне у дома. Оказа се, че не е от Маркъс. Писмото беше написано от млада режисьорка, решила да прави филм за миналото. Искаше да прегледам декорите и да си спомня събития и места от отдавна отминали времена. Тя нямаше как да знае, че бях прекарала живота си в опит да ги забравя. Не обърнах внимание на писмото. Внимателно го сгънах и го мушнах между страниците на книгата, която вече се бях отказала да чета. Едва тогава въздъхнах. Не за пръв път нещо ми напомняше за онова, което се случи в „Ривъртън“, за Роби и за сестрите Хартфорд. Веднъж хванах края на някакъв документален филм за поетите по време на войната, който Рут гледаше. Щом лицето на Роби изпълни екрана, а името му, изписано с непретенциозен шрифт, се появи отдолу, цялата настръхнах. Но нищо повече не се случи. Рут дори не трепна, коментаторът продължи монолога си, а аз продължих да подсушавам измитите чинии от вечерята. Друг път, докато четях вестника, погледът ми попадна на съобщение, че по телевизията ще има предаване, посветено на седемдесетата годишнина на британското кино. Отбелязах си часа, сърцето ми препускаше и се чудех дали ще се осмеля да го гледам. Заспах преди края. Съвсем малък откъс бе посветен на Емелин. Няколко снимки от вестници, от които никоя не показваше истинската ѝ красота, и клип от един от немите ѝ филми – Аферата Венера, – където тя изглеждаше странно: хлътнали страни и резки, нервни движения като на марионетка. Никаква препратка към онези филми, около които се вдигна толкова шум навремето. Вероятно не заслужават да бъдат споменати в днешните времена на безразборни връзки и разкрепостеност.

Но макар и преди да съм се връщала към тези спомени, случаят с писмото на Урсула беше различен. За пръв път през изминалите седемдесет години някой свързваше мен с онези събития, някой си беше спомнил, че едно момиче на име Грейс Рийвс също бе присъствало в Ривъртън през онова лято. Това ме караше да се чувствам не само неудобно, но и изобличена. Виновна. Не, категорично реших аз. Писмото нямаше да получи отговор. И не получи отговор. И все пак се случи нещо странно. Спомените, дълго кътани в най-тъмните ъгълчета на съзнанието ми, започнаха да надничат през пукнатините. Ярки образи, сякаш току-що заснети, сякаш не бе изминал един цял човешки живот. След първите колебливи капки рукна истински порой. Цели разговори, дума по дума, отсенки и нюанси, сцени, разиграващи се като на филм."
Из книгата

Колибри ООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg