"Аделаидски хълмове, Южна Австралия, Нова година, 1959 г.
И разбира се, щеше да има обедно парти, за да се отпразнува Новата година. По-скромно празненство, само за семейството, но Томас щеше да настоява за всички екстри. Бе немислимо да постъпят другояче: в семейство Търнър се държеше на традициите, а с идването на Нора и Ричард от Сидни не можеха да се избегнат нито разточителството, нито блясъкът. Тази година Изабел бе решила да разположи масата в друга част на градината. Обикновено сядаха под ореха на източната морава, но днес я привлече тревната площ в сянката на кедъра на мистър Уентуърт. Беше минала оттам, когато по-рано отиде да набере цветя за масата, и остана поразена от красивата гледка на запад към планините. Да, реши тогава. Тук ще е много добре. Появата на тази мисъл, собствената ѝ решимост я опияняваха.
Казваше си, че всичко това е част от новогодишното ѝ решение – да подходи към 1959 г. с нов поглед и нови надежди, – но все пак едно тихо вътрешно гласче я питаше дали няма по-скоро да подразни мъжа си с внезапното нарушаване на протокола. Откакто бяха открили снимката в цвят сепия на мистър Уентуърт и на викторианските му приятели с бради, подобни на неговата, насядали в елегантните дървени шезлонги на източната морава, Томас оставаше непоколебим в убеждението си, че това е най-превъзходното място за угощения. Изабел не можеше да определи точно в кой момент бе започнала да изпитва гузно удоволствие, когато предизвикваше появата на малката вертикална бръчка между веждите на съпруга си.
Един внезапен порив на вятъра заплаши да изтръгне от ръцете ѝ връвта със знаменцата и тя се хвана здраво за най-високото стъпало на дървената стълба. Тази сутрин бе донесла сама дотук стълбата от градинската барака, наслаждавайки се на положеното усилие. Когато най-напред се изкачи догоре, я връхлетя един спомен от детството – еднодневната екскурзия до Хампстед Хийт с майка ѝ и баща ѝ. Тогава се беше покатерила на една от гигантските секвои и пред очите ѝ се бе разкрила гледка към Лондон.
– Виждам „Сейнт Пол“ – извика тя на родителите си, когато съзря познатия купол през смога.
– Не се пускай! – извика в отговор баща ѝ.
И точно в момента, в който бе изрекъл тези думи, Изабел изпита перверзното желание да направи точно това. От желанието направо ѝ бе спрял дъхът.
От върха на банксията с най-дебелото стъбло се стрелнаха няколко гали в розово-сив панически полет и Изабел замръзна. Там имаше някой. Открай време инстинктът ѝ за опасност беше силно развит. „Сигурно имаш гузна съвест“ – казваше ѝ Томас в Лондон, когато се познаваха съвсем отскоро и все още бяха очаровани един от друг. „Глупости – отвръщаше му тя, – просто съм необикновено чувствителна.“ Изабел остана неподвижна на върха на стълбата и се заслуша.
– Ето там, гледай! – прошепна някой. – Побързай да я убиеш с пръчката.
– Не мога!
– Можеш! Трябва да го направиш! Дал си клетва.
Бяха просто децата – Матилда и Джон! Добре че са те – каза си Изабел. Въпреки това запази мълчание, за да не се издаде.
– Просто ѝ счупи врата и приключи.
Това беше Иви, най-малката – на девет години.
– Не мога.
– О, Джон! – обади се зрялата за възрастта си четиринайсетгодишна Матилда.
– Хайде, давай! Не бъди толкова досаден!
Изабел разбра какво правеха. От много години играеха на лов на змии. Идеята им бе дошла от една книга – антология на буш-баладите, изпратена от Нора. Изабел им я четеше на глас и децата бяха луди за нея. Подобно на много от историите там, това бе приказка предупреждение. Изглежда, че по тези земи съществуваха ужасно много страховити неща: и змии, и залези, и гръмотевични бури, и суши, и бременности, и трески, и горски пожари, и наводнения, и бесни бикове, и врани, и орли, и странници – „скитници с бандитски лица“, излизащи от буша с мисъл за убийство. Понякога на Изабел ѝ се струваше, че броят на смъртните заплахи бе потресаващо голям, но децата бяха същински австралийчета и се вълнуваха от тези приказки, наслаждаваха се на играта; ловът на змии беше едно от малкото занимания, на които можеше да се разчита, че ще увлекат всички, въпреки различните им възрасти и наклонности.
– Хванах я!
– Браво.
Последва екзалтиран смях.
– Сега да тръгваме.
Тя обичаше да ги слуша как ликуват и се веселят, и все пак затаи дъх и изчака играта да ги отведе по-надалече. Понякога, макар че никога не би се осмелила да го признае гласно, Изабел се улавяше, че си представя какво би станало, ако можеше да ги накара да изчезнат. Само за малко, разбира се; щяха да ѝ липсват ужасно, ако продължеше по-дълго. Да кажем за час, може би за ден, най-много за седмица. Просто за да има време да помисли. Времето никога не ѝ стигаше и със сигурност не ѝ бе достатъчно, за да проследи някоя мисъл до логичния ѝ завършек.
Ако някога споменеше нещо такова, Томас я поглеждаше, сякаш бе ненормална. Той имаше доста закостенели представи за ролята на майката. И на съпругата. Както изглеждаше, в Австралия съпругите често бяха оставяни сами да се справят със змиите, пожарите и дивите кучета. Когато Томас започваше да говори на тази тема, очите му се озаряваха от блясъка на романтика, очарован от родния фолклор. Обичаше да си я представя като жена на заселник от граничните райони, която понася трудностите и поддържа домашния огън, докато той обикаля света и си живее живота. Някога тази идея я вълнуваше. Беше още по-забавно, когато си казваше, че той се шегува. Но той бе прав, когато ѝ припомняше, че бе приела грандиозния му план – всъщност беше прегърнала възможността да започне нещо различно. Войната беше дълга и злощастна, а когато завърши, Лондон беше отчайващо мизерен и съсипан. Изабел бе изтощена. Томас беше прав и когато изтъкваше, че животът им в разкошната им къща нямаше нищо общо с живота на заселниците от граничните райони. Все пак тя разполагаше с телефон, електричество и имаше ключалки на всички врати.
Което не означаваше, че понякога, когато децата си легнеха, не ѝ ставаше самотно и така ужасно тъмно. Дори четенето, открай време извор на утеха, сякаш започваше да я изолира от света. Без да отделя ръце от стълбата, Изабел се наведе, за да провери дали извивката на висящата гирлянда щеше да остави достатъчно място за масата отдолу. Улучването на точната височина се оказваше по-сложна задача, отколкото си бе представяла. Когато Хенрик се занимаваше с това, винаги изглеждаше лесно. Би могла – всъщност трябваше – да го помоли да помогне, преди да е приключил работата си предния ден. Не се очакваше дъжд; знаменцата можеха да си висят през нощта. Но не можа да поиска това от него. Неотдавна нещата помежду им се бяха променили – от момента, в който бе попаднала на него в офиса онзи следобед, когато бе останал да работи до късно, докато Томас беше в Сидни.
Сега ѝ беше неловко, когато го молеше да върши разни дребни неща из къщата – беше смутен и изглеждаше толкова уязвим. Просто трябваше да го направи сама. Вятърът обаче наистина беше опасен. Беше взела решението за западната морава, преди да започне да духа; забравила бе, че това е по-изложената страна на градината. Но Изабел имаше упорит характер; открай време си беше такава. Един мъдър приятел веднъж ѝ бе казал, че хората не се променяли с възрастта, просто остарявали и ставали по-тъжни. Тя бе заключила, че по отношение на първото не може да направи нищо, но второто бе твърдо решена да не допуска. За щастие, тя беше по природа позитивен човек. Само че ветровитите дни носеха със себе си тревожност. Във всеки случай напоследък я предизвикваха у нея. Беше сигурна, че невинаги бе усещала тази топка в корема си. Някога, в един друг живот, бе известна с железните си нерви. А сега без определена причина внезапно я обземаше паника."
Из книгата
Рейтинг: 1.00 / 1 глас 
