"Великата пирамида, платото на Гиза, 12 август 1799 г.
В капан съм... Пулсът на войника се ускори, блъскайки в слепоочията му със силата на боздуган.
Всичко се срина, когато угасна и последната му факла. Дотогава стегнатото му тяло рухна, сякаш ноктите на огромен дракон го дърпаха към центъра на Земята. Ударът го остави в съзнание, но се чувстваше замаян. Не успя да разбере какво или кой го е нападнал. Нищо не го болеше. Не беше счупил никаква кост. Не изглеждаше ранен, но по някаква причина краката не го държаха. Какво би могло да събори мъж като него, силен и твърдоглав, в средата на празна стая? Пристъп на страх? - Той преглътна. Ухапване от насекомо? Може би го бяха отровили?
Преди да намери приемлив отговор, зениците на чужденеца се разшириха докрай. С ужас установи, че не само краката не му се подчиняват. Беше изгубил контрол върху движенията на врата и пръстите на ръцете си. За този млад мъж на почти трийсет години, здрав допреди минута, нямаше почти никаква полза даускори ритъма си на дишане в отчаян опит да се съвземе. Да гребе във въздуха с ръце, докато е легнал по гръб, също не му помогна. И те губеха сила с тревожна скорост, като че ли всичко в него, освен паниката, щеше да угасне всеки момент.
– Какво ми става? - извика той с поглед, взрян в нищото, правейки свръхчовешко усилие.
– Извадете ме оттук! И тогава гласът му също заглъхна. Убеден, че ще умре, премигна за последен път. Внезапната парализа го остави безжизнен на пода за неопределено време. Стаята, в която се намираше - едно заграждение от стени, паваж и покрив от полиран червен гранит, дълго около десет и широко пет метра, - беше напълно потънала в мрак.
Димът от факлата се изпари от носа му и онези, които дотогава бяха единствените признаци на живот в това място - двойка пискливи прилепи, висящи от тавана, и някой и друг щурец, - млъкнаха, сякаш и те заговорничеха с мрака. Скоро войникът дори не усещаше твърдостта на земята. Гърбът му се бе наместил удобно на пода и гърдите му престанаха да се тресат неконтролируемо. Докато лежеше там, неспособен да реагира, умът му сам изтласкваше военните заслуги и мисиите, които го бяха довели до тази ситуация.
Боже мой! - Изведнъж всичко му стана ясно. - Умирам! Не му отне много време да разбере, че парализата не се дължи само на външни фактори. Каквото и да го беше повалило, страхът бе този, който го възпираше да си върне контрола над положението. Трябваше да прекъсне инерцията на събитията. Беше обучен да пази хладнокръвие и в най-лоши ситуации... а тази, без съмнение, бе една от най-ужасните, които можеше да си представи. Така че в едно скъпоструващо му упражнение за проясняване реши да отдалечи съзнанието си от страха и да се съсредоточи само върху онова, което би му дало сили.
Първо в ума му изплуваха сцени от детството. Средиземноморието. Боровите дървета по крайбрежието. Варосаните къщи. Безкрайните склонове. Корсика. Времето, когато всеки ден слизаше да играе с братята си на плажа, мечтаейки да се качи на някой от големите кораби, които спираха в Аячо. Още тогава знаеше, че ще кръстосва моретата! Веднага му дойдоха на помощ и други преживявания. Годините, прекарани в Академията в Париж. Първите флиртове на брега на Сена. Мечтите за величие. Книгите за героите на класическия свят. Но нищо не беше толкова силно, колкото споменът за ръцете на Летиция, майка му... "Ще те наричат Наполеон, Неаполон, Новия Аполон... Спомняй си го винаги когато си в опасност, сине мой, защото си призван да блестиш. Да победиш всички!" Да заблести? Да победи?
Войникът искаше да заплаче. Някъде бе чувал, че споменът за майката те спохожда винаги точно преди да издъхнеш. Но и очите не му се подчиняваха. Гражданинът Наполеон Бонапарт - или каквото бе останало от него - беше абсолютно сам в тази ситуация, изолиран под тонове камъни, в тъмнина, без проклета карта, която да му посочи пътя към изхода, без резервна прахан, без вода, храна... или някаква идея."
Из книгата
