Любими приказки: Вечните вълшебни приказки - част 1

Вечните вълшебни приказки на Братя Грим, Шарл Перо, Андерсен, Шехеразада, Вилхелм Хауф и други световно известни разказвачи са събрани в прекрасно илюстрираните книги от поредицата "Любими приказки". Те са истинско съкровище за всяко дете. Историите за приключения и победи над злото омагьосват и оставят траен отпечатък. Те ни водят към правилните постъпки, дори когато станем големи.

Братя Грим (Якоб, роден през 1785 година и Вилхелм - 1786 година) са немски лингвисти и изследователи на немската народна култура и фолклор. Те са известни със сборника си "Приказки на Братя Грим" и подаряват на всички деца безсмъртните любими образи на "Пепеляшка", "Рапунцел", "Червената шапчица" и "Снежанка и седемте джуджета". С техните приказки, изпълнени с вещици, таласъми, зли вълци, красиви принцеси и смели принцове, и до днес заспиват милиони деца по света.

Якоб и Вилхелм Грим са родени в Ханау до Франкфурт в семейство, принадлежащо към средната класа. От ранна детска възраст малчуганите са доста близки, като това приятелство ги съпътства през целия им живот. Баща им, бивш адвокат, умира през 1796 година и единствено благодарение на помощта на леля им по майчина линия, те успяват да завършат своето обучение. След като завършат лицея в Касел се записват да учат, по примера на баща си, право в "Марбугския университет". Малко след това обаче те започват да отделят все повече време за изучаването на немската и чуждестранна литература, като в крайна сметка посвещават целия си живот на това занимание. През 1839 година Якоб става библиотекар на новия крал на Вестфалия Жером Бонапард, а на следващата година е назначен за одитор на неговия Държавен съвет.

Братя Грим постоянно се занимават с различни научни изследвания, като този период от живота им е доста ползотворен. През 1812 година те написват множество приказни истории, които са базирани на събрани и обработени стари немски народни приказки, в резултат на което се появяват популярните и до днес приказки "Бременските музиканти", "Вълкът и седемте козлета", "Хензел и Гретел", "Храбрият млад шивач", както и любимата приказка на всички момиченца - "Спящата красавица". Впоследствие голяма част от техните приказки са екранизирани успешно. Редом с прословутите си сборници с приказки, братята са автори и на книгата "Немска граматика", създадена в периода 1819-1837 година и на "Немски речник", започнат през 1838 година и завършен през 1860 година (включва 16 тома). През 1830 година Якоб е поканен в Гьотинген от професор по немска литература и старши библиотекар в местния университет. Вилхелм също започва работа там, като младши библиотекар, а през 1835 година е повишен със званието професор. В Гьотинген те обаче остават за кратко. След като обвиняват новия крал Ернст Аугуст I Хановерски в нарушения на конституцията, той ги уволнява и братята са принудени да се върнат в Касел, където остават три години. През 1840 година по инициатива на Александър фон Хумболт Якоб и Вилхелм са избрани за членове на "Пруската академия на науките" и получават правото да четат лекции в "Берлинския университет".

Оттогава до края на живота си те остават да живеят в Берлин. Вилхелм Грим умира на 16 декември 1859, а четири години по-късно на 20 септември 1859 година умира и брат му Якоб. През целия си житейски и творчески път Братя Грим публикуват множество произведения, а техният сборник "Детски и семейни приказки" заема своето заслужено място в световната литературна съкровищница!

Сега младият лебед мислеше с радост за патилата, които беше преживял. Благодарение на тях той можеше да оцени още по-добре своето сегашно щастие и всичкото великолепие, което го окръжаваше... Той сам не знаеше какво да прави. Беше много щастлив, ала не можеше да се гордее, защото доброто сърце не познава гордостта. Той си мислеше как го гонеха и му се присмиваха, а сега всички го наричат най-прекрасната от всички прекрасни птици. Дори бъзовият храст свеждаше клоните си право към него, а слънцето светеше тъй топло и приятно! Тогава той размаха криле, изпъна стройната си шия и извика, замаян от радост:
– Да, такова щастие не съм сънувал, когато бях още грозно патенце!

И патето, отритнато от всички заради своята грозота, се превръща в прекрасен лебед, впечатляващ със своята красота. Така завършва приказната история "Грозното патенце" - една от най-популярните произведения на световно известния майстор-разказвач Ханс Кристиан Андерсен. Публикувана през 1842 г., приказката се превръща в истински литературен шедьовър и в неизменен придружител към детството на поколения малчугани по света. А когато родителите влизат в ролята на разказвачи, си припомнят не само своето детство и сюжета на историята, но и забелязват колко важни всъщност са в нея посланията. "Грозното патенце" е сред най-мъдрите литературни разкази за високата цена, която всеки заплаща, щом от другите се откроява и етикет за различност получава. Отразявайки лошото отношенията на хората към различния в общността, историята става една от емблематичните приказки за творчеството на Андерсен. Успява обаче да извоюва не само слава на автора, но да печели и до днес интереса както на деца, така и на възрастни. Именно заради посланията това е така, защото тази приказка е обобщение на честолюбието и мъченичеството, на подлостта и добротата в живота на човека.

Всъщност за самия сюжет на приказката Андерсен използва основни периоди от собствения си живот. Роден на 2 април през 1805 г. в Одензе, Дания, Ханс живее в скромно семейство. Баща му работи като обущар, а майка му като перачка. Въпреки че семейството живее на прага на бедността, бащата смята, че предците им са били с високо обществено положение и фамилията е с благороднически корени. Мъжът обича литературата и не пропуска да запознае детето си с любимото занимание. "Четеше ми пиеси на Уилям Шекспир и Лудвиг Холберг, дори и приказките от "Хиляда и една нощ". Само в такива моменти като тези, аз го виждах весел. Според мен именно в тези моменти се чувстваше истински щастлив", пише Андерсен години по-късно в книгата си „Истинската история за моя живот". Изключително суеверна пък от своя страна, майката запознава малкия си син със света на фолклора. Неприкритата склонност за бягство от реалността, присъстваща по различен начин в характера на всеки от родителите, повлиява до известна степен на малкото им дете и отрано Ханс Кристиан показва въображението си. Започва да прави куклен театър и дори да шие дрехи за куклите си, което много от другите деца определят като "женски интереси". Силната емоционалност у момчето започва да го откроява от връстниците. Страданието му от всякакви видове страхове и наличието на фобии се оказва отлична причина за другите да зачестят подигравките си. Нетрадиционното поведение на Ханс му спечелва врагове сред другите деца и много от тях започват да показват своята нетолерантност, дори с физическа сила срещу необикновеното момче. Въпреки ежедневните трудности, поставени пред малкия Ханс както от бедността, така и от другите деца, момчето не спира да мечтае и да се стреми към осъществяването на желанията. Сред мечтите са кариера на актьор, писател или певец. Оказва се, че момчето има красив сопрано глас. Но именно това, че гласът му е доста тънък се превръща в нов повод за подигравки.

В продължение на дълги години животът на Ханс му предоставя поредица от трудности. В следствие на алкохолната си зависимост, майка му умира през 1833г. Но 17 години преди това, смъртта на съпруга ѝ връхлита семейството изневиделица. Още тогава, едва на 11-годишна възраст, Ханс Кристиан Андерсен спира да ходи на училище и започва работа. В началото се прехранва като чирак, след това като тъкач и шивач,а по-късно работи и в цигарена фабрика. Дори колегите във фабриката започват да се подиграват, когато чуват как момчето си припява и слухът им долавя тънкия му глас. Мечтата за певческа и актьорска кариера обаче продължава да е водеща за Ханс. Вече четиринадесетгодишен, той заминава за Копенхаген с мисълта да осъществи своето желание. Там решава да опита късмета си в Кралския театър. Приет е заради особеността на тембъра си. Вместо подигравки, момчето започва да получава добро отношение от хората. Музикантите Кристоф Вайс и Сибони, както и поетът Фридрих Хьоег Гулдберг, се отнасят много дружелюбно към младия Ханс. Гласът му обаче се променя с възрастта и Андерсен губи мястото в театъра. Но за времето, прекарано там, директорът Йонас Колин се трогва от тъжната съдба на момчето и започва да се грижи за него като за роден син.
Междувременно често колега от театъра споделя на Ханс, че според него има поетични заложби. Тези думи и страстта към въображаемия свят се оказват основна движеща сила момчето да се заеме с писане. По това време директорът на театъра започва активно да помага на Андерсен и през 1822 г. го записва да учи в гимназия. През същата година първият разказ на момчето "Призрак в гроба на Палнаток" вече е публикуван. Успехът обаче не се пренася в училище. Другите в класа са с около 6 години по-малки от новия си съученик и Андерсен отново става обект на подигравки. Въпреки това, завършва, а после е приет и в Университета в Копенхаген, където се дипломира. По това време Ханс постига голям успех с разказа "Разходка от канала Холмен до източния край на остров Амагер". След него издава първата си книга с поеми и като че ли постепенно животът започва да се усмихва на младия автор. Той получава стипендия за пътуване в чужбина от краля и на 16 октомври 1834 г. отива в Рим. След това посещение Андерсен се превръща в страстен пътешественик и започват поредица от пътувания из Европа. Впечатленията си отразява в пътеписи за Швеция, Испания, Италия, Португалия, както и за Близкия изток. По време на пътуванията Ханс сбъдва и друга своя мечта - среща се със забележителни личности за литературата, част от които Виктор Юго, Балзак и Александър Дюма.

Година след посещението си в Рим, вдъхновен от Италия, Андерсен създава не втори пътепис за града, а първия си роман - "Импровизатор". Книгата се приема изключително добре и донася огромен успех на автора. Дотолкова, че материалните затруднения на Ханс приключват. В успешната 1835 г. Андерсен издава и няколко от приказките си. Друга част от тях се появяват в завършен вид през следващите две години, когато се издават и още два романа на автора - "O. Т." и "Само цигулар". Приказните истории донасят световна слава на Андерсен, но по ирония на съдбата първоначално те не се приемат добре и интересът е насочен основно към романите. Въпреки това, през следващите години той продължава да пише както за възрастни, така и за деца. Издава приказки, пътеписи и поезия. Междувременно и критици, и читатели пренебрегват по-късно превърналите се в класика приказки за деца, сред които "Малката русалка", "Новите дрехи на царя", "Принцесата и граховото зърно", "Малката кибритопродавачка", "Грозното пате",Световна съкровищница - Палечка - Ханс Кристиан Андерсен.

През 1845 г., английски преводи на някои от приказните истории, написани от Андерсен, започват да печелят вниманието на британските читатели. Две години след това, Ханс Кристиан е на първо посещение в Англия и е посрещнат триумфално в светските кръгове. Графиня Маргьорит Блесингтън го кани на своите приеми, където се събират известни личности от обществения и културен живот на страната. Там Андерсен се запознава с Чарлс Дикенс, когото категорично определя като своя любим английски писател. С времето популярността на приказките на Андерсен нараства и в края на 40-те години той вече е известен в цяла Европа. Преведените на английски език приказки се превръщат в класики и оказват силно влияние върху много от британските детски автори. След скандинавската публика, читателите в САЩ и Азия също остават впечатлени от разказите за деца на автора. Дори дълги години след това, успехът не намалява, а точно обратното - някои от разказите се адаптират за сцената на театъра и се показват на екрана като детска анимация и постепенно се разпространяват из целия свят. Така с историите си, вдъхновени от великата традиция на "Хиляда и една нощ" и разказите, които е слушал като дете, Андерсен става известен като бащата на съвременната приказка. Само 12 от всички 156 създадени приказни истории са изградени върху народни предания. Останалите не само са авторски, но и са силно повлияни от личния му опит. Въпреки присъствието на доза лични преживявания в приказните истории обаче малцина знаят какво се случва в личния живот на автора. Известно е, че Андерсен се влюбва много пъти, като някои режисират чувствата му както към жени, така и към мъже. Но до края на живота си Ханс Кристиан Андерсен остава неженен.

Вместо семейство и вярност в любовта, до последния си ден Андерсен остава верен на писането и не загубва способността да разказва реалността просто и ясно по детски. През 1872 г. претърпява тежка контузия, след като пада от леглото в дома си в Копенхаген. Въпреки това, неговата последна колекция от истории се издава след инцидента и през същата година. Междувременно обаче у Андерсен се появяват симптоми за рак на черния дроб, който отнема живота на писателя на 4 август 1875 г.
Още приживе датското правителство отдава чест към творчеството на автора, като издига паметник с облика на Андерсен. Направен в Копенхаген, той изглежда така, както великият писател винаги е желал - да бъде сам, седнал в кресло, с книга в ръка. Въпреки че минават дълги години от загубата на великия разказвач на приказки, творчеството му не спира да се откроява със стойностен принос за литературата и от 1956 г. в литературните среди започва да се връчва наградата "Ханс Кристиан Андерсен". Тя се присъжда на автор или илюстратор на детски литературни произведения и е престижно отличие за всеки писател по света.
Разбира се, с творчеството си Андерсен прославя не само името си, но и своята страна. Ето защо, освен изградения паметник в столицата, тя отдава и редица други заслужени почести, които всеки посетител на Дания може да види и в днешни дни. Статуя на Андерсен присъства в приказния парк "Legoland", като цялата е изработена от конструктор "Lego". Дори и някои герои от приказките на автора впечатляват датчани и също се превръщат в увековечени статуи. В Копенхаген в парка "Чърчил" е издигната статуя на малката русалка - главната героиня от едноименната приказка на Андерсен. Статуята се превръща в символ на града и в туристическа атракция. В резултат на вдъхновение от приказката "Палечка" е направена и скулптура "Палечка и жабокът", която се намира в увеселителния парк "Йесперхус" в датския град Нюкьобинг.

Днес Андерсеновите приказки са преведени на повече от 60 езика и безспорно са световна литературна класика. Цветя, животни, хора и приказни същества - героите на автора се раждат, изживяват страдания, постигат мечти, извършват героични подвизи и учат малки и големи читатели да бъдат добродушни, честни и истински мечтатели.

Ирландски и британски драматург, писател и поет, модна икона. Мнозина го определят като един от най-великите умове в историята на човечеството, а остроумието му го поставя дори над Шекспир и Чърчил. Оскар Уайлд пише изкуство с главно "И". Колко автори само са писали за неговата представа за красотата и колко са следвали възгледите му за прекрасното!

Оскар Фингал О'Флеърти Уилс Уайлд се ражда на 16 октомври 1854 г. в Дъблин. Баща му, сър Уилям Робърт Уайлд, е известен лекар из цяла Великобритания и удостоен с рицарско звание заради приноса му към медицината. Майка му, Джейн Франческа Уайлд, е ирландски националист и пише патриотични стихове под псевдонима Сперанца.
Оскар Уайлд още от малък е запознат с древногръцката литература, тъй като майка му прекрасно владеела древните езици. Още преди да тръгне на училище, Оскар научава френски от учителя си и немски от възпитателката в дома му. Знанията му го превръщат в блестящ ученик на "Тринити колидж", а през 1874 г. е приет в Оксфорд със стипендия, където изглажда книжовния английски до съвършенство.Докато учи в Оксфорд, Оскар Уайлд извършва революция в модата. Проявява необичаен маниер на обличане, косата му е дълга, което е нетипично за младежите по негово време. Тази негова естетическа концепция става обект на провокация, но и на вдъхновение на много философи и художници. Философията му в писането, както и в живота, е в направлението ирационализъм, или идеята, че човешкият ум е неспособен да разбере света.

През 1881 г. излиза първият му сборник - "Стихотворения", а в следващите няколко години пише едни от най-известните му разкази: "Кентървилският призрак", "Престъпленията на Артър Севил", "Портретът на г-н У.Х." и др. Оскар Уайлд е автор на един единствен роман - "Портретът на Дориан Грей", подлежащ на много похвали и критики за безнравственост. Романът за първи път достига до читателската аудитория при публикацията му в американското литературно списание "Lippincott's Monthly Magazine". Сюжетът му е конструиран около Фаустовия мотив - героят жертва душата си в замяна на вечна младост и красота. С годините по съвършения облик на Дориан Грей не се отпечатва нито белег от моралната му деградация. Вместо самия Дориан грозотата и старостта застигат само портрета му, създаден някога, за да увековечи неговата младежка енергия, невинност и изящна красота. Уводът на скандалният разказ съдържа изречението "Изкуството е напълно безполезно", което показва способността му да създава афоризми и парадокси, които опровергават собствените му съждения.

"Моите приказки са донейде за децата и донейде за всички онези, които са съхранили детската способност да се удивляват и да се радват."

Пише и издава 2 сборника с приказки - "Щастливият принц и други истории" (1888) и "Къщата на наровете" (1892), които се преиздават и до ден днешен. Най-известните му приказки са:

• "Щастливият принц"
• "Славеят и розата"
• "Себелюбивият великан"
• "Рибарят и неговата душа"
• "Звездното дете"

През годините обаче писателят не успява да скрие хомосексуалността си. Една от връзките му остава скрита, но не и тази с Алфред Дъглас, който е бил по-млад от него с цели 17 години. Викторианска Англия не може да приеме взаимоотношението между тези двама мъже, тъй като за тях това е непристойно поведение, забранено със закон. След процес, на който Оскар Уайлд произнася красива реч за любовта и нейната същност, той бива осъден на каторжен труд за 2 години за хомосексуализъм и "непристойно поведение с други лица от мъжки пол". Това е дълъг период, в който нито може да твори, нито да се показва пред обществото, което в крайна сметка му се отразява както емоционално, така и физически. Деветнадесет месеца не му е разрешено да пише, след което създава обемистото си епистоларно послание-изповед "De profundis" ("От бездната"). След излизането си от затвора през 1897 г., сменя името си на Себастиан Мелмот. Установява се в Париж, където пише друг от шедьоврите си - "Балада за Редингската тъмница", подписана с чужди инициали. Там е водил прост и беден начин на живот, а единствените помощи, които получавал, са тези, изпращани от семейството му. Оскар Уайлд умира от менингит на 30 ноември 1900 г., забравен от всички и беден като просяк.