Замалек

Замалек е изискан квартал в Кайро. Там, в сърцето на египетската столица, от десетилетия съществува магазин за ценни антики. Той е управляван от антикваря Коста, известен египтолог, и от изкуствоведа Арна, разказвачката. Редом с близките, приятелите и клиентите на магазина, редом с колоритните местни жители, герои на романа са и вездесъщият пясък, неимоверната жега, странноцветните води на Нил и всеобщото убеждение, че нищо не става както е речено, а както е писано. И все пак животът в този арабски мегаполис тече безпроблемно... докато не се намесва съдбата.

Още с появата си романът Замалек е обявен от критика и читатели за шедьовър. Една от първите страни, проявили интерес към тази рядко оригинална творба, е България в лицето на ИК Колибри.

Деян Тиаго-Станкович, писател и преводач, е роден през 1965 г. в Белград. От 1996 г. живее в Лисабон. Негово дело са първите преводи на Жозе Сарамаго на сръбски и на Иво Андрич на португалски.

За Ещорил (2015), високо оценен от историци, критика, читатели и медии, получава отличието Бранко Чопич на Сръбската академия на науките и изкуствата, Британската награда за най-добър исторически роман (2018) и номинация за Международната дъблинска литературна награда.

Книгата е част от поредиците Europa и Съвременна европейска проза на издателство Колибри.

"Синьото топче

Щом Херодот се занимава с египетското поднебесно пространство, няма да бъде погрешно и ние да отворим тази тема, изключително важна за цялостното разбиране на историята, която ще разкажем. Случи се така, че малко преди преселването ни в Египет шарените световни списания публикуваха цветна снимка на Земята, видяна от Космоса, снимка, приятна за окото и сякаш поръчана за корицата на учебник по география. Кръстиха планетата ни с поетичното име Синьото топче.

Отдалечено на 45 000 километра и заснето от капсулата на Аполо 17 по пътя ѝ към Луната, земното кълбо наподобява почти пълен кръг, който, осветен от слънчевите лъчи, блести на фона на мрачната Вселена. Гледана оттам, нашата планета сияе в синкави отблясъци; модра от морето, бяла от облаците и обрамчена сякаш с прозрачна аура от тънкия стъкловиден пръстен на атмосферата, тя прилича на стъклените топчета от детските ми години. На снимката, направена от долен ракурс, когато космическият кораб се е намирал високо над Южния полюс, на първи план би могла да се види и Антарктика, ако в момента на снимането не се е крила под непрозрачната бяла шапка на облаците. Малко по-високо, между двата океана - вляво Атлантическият, вдясно Индийският - ясно се откроява бреговата линия на Африка, която води на север към до Арабия и Средиземноморието.

По протежение на цялото земно небе - и над морето, и над сушата - като вихрушки, помпони и кичури са разпилени многобройните бели петна на облаците, наподобяващи пленени в стъклени топчета шарки. Има ги навсякъде, освен над северната част на африканския континент, където над едно твърде голямо, рижо на цвят пространство, няма дори едно облаче нито на тази, нито на която и да било друга снимка, защото над Сахара няма облаци и дъждът, истинският пороен дъжд, който напоява земята, е валял тук за последен път още преди първите пирамиди, вероятно в края на последната ледена епоха. А това значи, че небето над Сахара винаги е било ясно, поне през последните десетина хиляди години, вечно непроменено - денем над главата е слънцето, нощем звездите, а под нозете, най-сухата от всички пустини на земята, в която водата е по-малко, отколкото на лунната повърхност.

Кисмет

На арабски кисмет значи участ, съдба, орисия, обреченост, с една дума, всичко онова предопределено и неизбежно, което на човек му е писано и с което предварително трябва да се примири. Вярването, че съдбата е в Божиите ръце, е съществено за исляма. Още докато детето е в майчината утроба, Божият ангел записва под диктовката на Аллах пола му, продължителността на живота му и щастието, което ще съпровожда дните му. Нищо не може да се добави, нито отнеме от записаното, което остава на съхранение при херувимите, докато не се изпълни Божията воля - така както ми казаха, е записано в Корана, но аз не съм го чела.

Кисмет е символ на едно фаталистично отношение към живота, към труда, към времето и историята, към собствената и чуждата отговорност. Какво сме ние на този свят? Какви са шансовете ни да се опълчим на съдбата? Ако ме бяхте попитали за това, когато бях млада, щях да се усмихна, но днес мисля следното: няма да е истина, ако кажа, че не оказваме влияние върху съдбата си, и все пак животът рядко протича така, както сме си го представяли; най-често става това, което ни е било писано, и волята ни няма решаващо значение. Това казвам днес, на 75-годишна възраст.

Нощта бе гореща

Бях на 34 години, когато през една гореща лятна нощ на 1972 година съдбата ме отведе в Египет. По онова време Институтът за тропически болести препоръчваше на хората преди да пътуват за Египет да си поставят нужните ваксини, защото все пак това е Африка. Преди заминаването приятелите ни подариха книги за Древния Египет, за историята и изкуствата, и една брошура с инструкции за начина на живот, който е добре да водим. Всички, до които се допитахме, ни предупреждаваха да се пазим от зарази, да си мием ръцете, да не пием непреварена вода, за нищо на света да не се къпем в Нил, защото е отвратителна, мръсна река, да се пазим от топлинен и слънчев удар, защото от това се умира, да прескачаме локвите по улиците, защото застоялата вода е огнище на инфекции, да не влизаме в гробници и подземни канали, защото там дебнат праисторически микроорганизми, смъртоносни бактерии и гъбички, и достатъчно е само човек, при това западняк, да вдъхне малко от непроветрения от антични времена въздух, за да пострада.

При това не спираха да повтарят, че всичко е по-различно, отколкото на останалите места. Но колкото и да ме бяха предупреждавали, през онази нощ ме изненада горещината, която ни лъхна от мрака при излизането от самолета. Слизах по стълбиците заедно с трите ми момиченца, а поривите на сухия, по-горещ и от кръвта вятър се опитваха да свалят шала от раменете ми и да разчорлят косата ми. Алекс беше дошъл преди мен, на разузнаване, и след като се убеди, че всичко е наред, тръгнахме и ние, четирите - трите ни дъщери и аз. Посрещна ни на пистата, изобщо не бях очаквала да го видя там. До него стоеше мустакат мъж, облечен в униформа. Докато аз се поздравявах с Алекс, не се бяхме виждали няколко месеца, мъжът със сериозно изражение на лицето и пистолет на колана отмести погледа си встрани, сякаш се срамуваше да бъде свидетел на толкова страстни прегръдки и целувки. Алекс го представи: еди-кой си полицейски инспектор.

Вятърът се вихреше по откритото пространство и разстилаше купчини прах по земята. Инспекторът ни отведе до терминала, помогна ни да минем паспортния контрол, без да чакаме, крачеше пред нас, докато прекосявахме летищната сграда, и подчертавайки театрално колко добре си върши работата, разблъска шумната и възбудена тълпа, в която всеки се буташе и си пробиваше път с лакти, преди да ни изпрати до американската лимузина, очакваща ни пред терминала за пристигащи. Ангажира носачи да ни помогнат с багажа и накрая, след като провери дали всичко е наред, затвори багажника и даде бакшиш на всекиго от тях. На раздяла Алекс пъхна една банкнота в ръката му, той провери с поглед какво е получил, усмихна се под мустак и доволен от сумата, отдаде чест. Алекс забеляза любопитството ми. Няма защо да се чудиш, това не е корупция, а бакшиш - човекът ми направи услуга и си заслужи наградата. Така се прави тук, ще се научиш: лекция номер едно в Кайро - добрият бакшиш отваря много врати..."
Из книгата

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg